Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2013 01:06 - СЕЛО ДРУЖЕВО - ЕДНА ОТМИНАЛА РОМАНТИКА...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 7071 Коментари: 1 Гласове:
8

Последна промяна: 21.04.2013 11:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

            СЕЛО  ДРУЖЕВО – ЕДНА ОТМИНАЛА  РОМАНТИКА...

 

   Някога селото се е наричало Дупнивръх. Името си то е получило от  твърде специфичната местност, в която е разположено – планината тук  е карстова и се състои от огромни, не много дълбоки пропадания и заоблени върхове около тях.  Географски селото е разположено на централното било на Балкана, но скалите са подобни по строеж на тези от двете съседни планини – на любимите ми Врачанска и Понор планини. Тук навсякъде преобладава карстът и това е причината точно в този участък на младонагънатия Балкан река  Искър да размие скалите му и да го разреже в течение на милионите години, когато той се е издигал бавно в резултат на процеси в магмата.

   Приказна е красотата на природата около това село. До него минава превал, някога наричан Дупнивръх, днес Дружевски, свързващ населените места Лакатник и Вършец. Трудоваците след Освобождението разширяват преминаващия от там римски път. През зимата при свършване на солта за животните, когато поради снега не могат да се движат коне, от тук хора в дисаги са пренасяли торби по 50 кг. сол на гърба си.

    При текезесирането на района селото получава това име като дар за дружбата ни с Голямата страна, от където дойде прикАза за текезесирането у нас по подобие на техните совхози. Туй текезесиране в сравнително кратък период прогони хората от родните им места, откъсна ги от средствата им за производство, отне поминъка им, а негово последствие бе великото преселение от селото у градо. Ликвидацията на селото след Деветото по същество, където живееше основната част от населението на България е причината за тоталната разруха в страната днес - икономическа, социална, морална, духовна, демографска, етническа. Преименоване преживя и съседното село Осиковица, което стана Миланово. Милан – това е пратизанското му име – е бил активен участник в Септемврийското въстание. Задачата му е била да избива по нивите фашистки войници в отпуск, помагащи на родителите си в тежкото им ежедневие - да изорат земята, да засеят, да плАстят сено за зимата.

    Дружево е село, разположено сред една от най-красивите местности на Балкана въобще. Казвам това обективно като човек, от когото едва ли някой познава Балкана по-добре от Тимок до Черно море. Писал съм, че любимото ми кътче на Балкана са ливадите на с. Лескова махала. Те не са по-красиви от тези места тук или от Централен Балкан, но обяснение за приоритетите ми за този тип красота нямам. Това подреждането като да го е направил някой друг. Според мен можеш да гравитираш около него, но не можеш да го промениш. Затова казвам, че преценката ми е обективна – околностите на с. Дружево са едно кътче от рая.

    Мястото тук е било доста важно за римляните, които са го направили кръстопът на техни пътища.  Един римски път слиза от платото на Врачанската планина към Дружевската седловина, като малко преди това пуска разклонение към Миланово и към р. Искър. Към Дружево обаче от посока Вършец се изкачват още три римски пътища:

    Първият е по река Бяла Речка и достига автобусната спирка на Дружевската седловина. От там камъните му са били приватизирани при строежа на пътя след Деветото от Лакатник за Вършец. Трасето на новото шосе пресича този път на няколко места. Вторият  път не минава по долина. Той излиза над селото и се спуска в него. Трети римски път, който е най-широкият, идва от с. Заножене и преминава покрай хижа Бялата вода. Следвайки долината на реката /Бялата вода/, той излиза доста по-високо от селото и се разклонява – единият следва билото, а другият слиза в посока хна х. Пробойница. Римският път, идващ от с. Заножене е напълно запазен и е маркиран като туристическа пътека, но че това е римски път не забелязват всички. Убеден съм, че над селото минава още един римски път - разклонение от минаващия през централното било на Балкана - но не мога да намеря убедителни останки от него.

   Селото е подложено на бавна смърт, която ще съвпадне със смъртта на последните му жители. Работни места тук има само в бившето училище, пригодено за приют на психично болни хора. Жалко за нивите на селото, които раждаха едни от най-хубавите картофи. Вече ги няма! В местата, където има варовити райони почвата е черна като смола. Посочвам нивите в Северна България, която е била дъно на море и тези между Чирпан и Стара загора. В Дружево почвата е подобна, защото е и няколко процента горска, което я прави по-лека и подходяща за повече култури. Тук имаше и много плодни дръвчета, но съобразени с това, че тук е около 1000 м. н. в. Изоставени, те почти всичките – джанките 100% - са болни от рак, причина за което се сочи аварията в Чернобил. Голямото богатство на селото - поминъкът му през хилядите години, когато тук са живяли хора - е бил животновъдството. Наоколо има пасища със свежа трева и през летните горещини. Всичко това е умряно абсолютно, но с хората, които си отиват, си отиват уменията и познанията им в тази област, трудолюбието им, наследено от родителите им. Този труд е един от най-тежките. Връщане към него вече не е възможно. А без да има възможност да се труди, в панелката си,  човек е като птица в клетка, която не лети.

    Селото е било цветущо до Деветото, когато тук се извършва текезесиране на нивите и градините на хората и одържавяване на горите и пасищата. Тези два процеса са били наричани тогава масовизация. Въпреки това нивите се оряха и засяваха, имаше овчарници над селото до обилен непресъхващ карстов извор. След Десетото и това което имаше в селото бе ликвидирано от назначена от министерство някакво ликвидационна комисия. Оборите и другите сгради останаха безстопанствени и се превърнаха в плячка на ромовете от  свогенските квартали Тунел №8 и Зли дол заради металнте части в тях. Имаше огромни кошари за крави и овце, имаше хубави сгради  до тях – всичко се унищожи. Непресъхващите карстови извори до овчарниците сега бълбукат някъде другаде, защото нямаше кой да ги почиства. Животът тук секна. Трагедията на този район е абсолютна и сянката, която скоро ще го покрие със забвение има едно име – смърт! Ще последва разграбването на къщите за суровини в скрапопунктовете и името Дружево за кратко време ще остане едно географско понятие. Тъжно е, но натам е тръгнала цялата ни разграбена страна – всичко сътворено отава на „Отпадъци”...

   Ще направя едно отклонение. Англичаните, които са наши приятели по документи откъснаха от България Западните ни покрайнини и ги придадоха към Сърбия. Главната цел на сърбите обаче се оказа сърбизиране на българите от тези райони чрез натист по всички възможни начини. Не им отнеха обаче собствеността, защото е по-добре един човек да произведе нещо, от което всички ще имат полза. Точно поради това в Западните покрайнини все още има българи. А политиката на нашите управници след Деветото и след Десетото спрямо селското население в България има едно име – геноцид на тези хора. Тя е далеч по-жестока от тази на сърбите спрямо българите на тяхна територия.

   Един човек в района между Миланово и Дружево опита да направи ферма за крави и щрауси – банкрутира. Сега друг е направил хотел на прекрасно място между селото и седловината, но повече от ясно е, че хотелът тук няма да „потръгне”. Тези, които живеят все още в селото са стари хора – не повече от 50 -  със скромните си пенсии. Подчертавам нещо, което селяните твърдят – пенсията на село е единственото сигурно нещо. Сградният фонд при тези планински условия където е оставен без подръжка вече е повреден или разграбен от крадци. Тук няма аптека, магазини, с изключение на един универсален, където ...се пие. Такава велика природна красота, а е съчетана с трагедия, която не оставя никакви надежди, че ще пребивават тук и в следващите години хора. И какво ще последва, когато хората, забравени от държавата напуснат родните си места и се установят в три-четири града, а страната остане без население, което да се труди? Дори ромовете не харесват това положение, защото няма към кого да паразитират. Един парадкос ще спомена:

   В село Дружево, където са се произвеждали основно картофи, в магазина му бяха доставени картофи от...Франция. Хората тук казват, че са яли египетски, турски и други видове картофи и допълват в заключение: Боклуци!!! 

    Изгонване на хората по най-брутален начин социализЪма осъществи вече в един район - на турците от полупустинята Източни Родопи, която те бяха превърнали в градина. Ще отиде ли да живее някой отново там, където вече не е полу- а истинска пустиня? А дали някой знае какво бе там преди 1986 г. когато агентите Доган, Анал и другите подхванаха „възродителния” процес и какво е сега?

   Дружево е отдалечено на около 15 км. от Лакатник и от Вършец. Някогашният курорт Вършец също „отива към смъртта си” - изразът си спомням от книгата „Страната на дългите сенки. От Дружево, което е разположено доста високо могат да се предприемат или завършат много разнообразни преходи – всичките красиви! – защото в 16 ч. от селото пътува автобус до Лакатник и прави връзка с влаковете. Ще опиша няколко прехода в района:

Първият от тях ще бъде любимият ми, който съм кръстил „Въртопите”.

    Тук, подобно на врачани хората наричат понорите въртопи. Като концентрация на понори на единица площ тук тя е най-голяма в цялата страна. Аз тази пролет видях и снимах понор, който се е пробил през тази зима. Представлява една отвесна дупка. Пуснах камък в него, който тропаше и буча в недрата на земята доста дълто време. Имам стотици интересни снимки от тези райони, които ще поместя.

   Над селото има два много големи понора, в които извират и се вливат по няколко реки, всичките временни – при снеготопене и при дъждове. Понеже в понорите е завет, в тях има най-много цветя. Първите са минзухарите, а след това идват тези, които са конкурентни на тревата, за да не ги задуши. До първата слана понорите са като цветна градина, независимо от сушата – там има и сухоустойчиви луковични цветя.

   За да се достигнат тези два понора се тръгва по маркировката за х. Бялата вода над с. Заножене, квартал на Вършец. Минава се покрай един оброк с много голям кръст и по маркировката се достига първият понор. Той е с три реки, като едната от тях не пресъхва, а другите имат вода поне до м. август. Тревата на този понор докато я пасяха животните бе свежа и зелена. През септември преставаха да пускат стадата там и последната трева, наречена отава се косеше за животните през зимата. Сега расте една остра трева, която могат да ядат само конете, защото имат зъби и на двете си челюсти. За да освежават пасището, хората сега го палят. Така в пламъцитие изгарят всички животинки и се нарушава равновесието в природата. Без да осъзнават хората са направили паметник на простащината си. В понорите имаше хиляди мравуняци, разпределени на махали, села и градове. От пожарщината мравките умряха, но по мравуняците израстнаха треви и цветя и така те не могат да се размият от дъждовете. Всичко в природата е свързано. Не можеш да й вредиш, да унищожаваш животниски видове и това да не се върне с обратен знак при теб. Още една такава мравча система от градове знам над с. Копиловци. Там хората заради мравуняците, макар и не толкоз многобройни са нарекли местността Бабуните, което значи мравуняците. Но там никой не ги пали живи. Не само мравките касае палежът на сухите треви по ливадите. Скаклците, другите животни, с които се хранят птиците, змиите, земните пчели, всичко унищожава тази хорска безпросветност, която наричам простащина.

   Районът около пасището е набеден, че има закопано злато и мутри с техника редовно изкопават вертикални дупки до където достиге стрелата на багера им. Аз съм помествал снимки на такива дупки в блога си, но непрестанно се появяват нови. Покрай багера има цигани с кирки, но и съгледвач, може би ако излезе нещо да не бъде откраднато. Няма обаче полиция или горски. Договорились?

    Вторият грамаден понор е малко по-високо, разположен е перпендикулярно на посоката към х. Бялата вода. Към него има обезобразена от ромовете маркировка заради счупените металните колове, която води към х. Пробойница. Този понор е доста по-голям и реките в него са по-големи, но пък всичките пресъхват. Тук красотата е различна, защото той не е заобиколен с гори, както долния, а с голи понорови /издупчени/ върхове. Поглеждайки къде се намират изоставените кошари, аз се оринтирам къде има водоизточник, ако ми трябва вода. Кошарите са в някоя гънка на завет в понора, а там непременно има и една бяла скала с отвор, от кото извира вода. Във варовитите планини водата не тече на реки, а тук и там има извор, от който извира вода, тя тече известно време и влиза в друга дупка.

    Вторият понор изглежда най-алпийски. Но зад него в посока към с. Губислав има още един, трети, по-голям от него. Той като визаж е нещо средно между първите два понора,защото има и гори и алпийски участъци. Но пък няма реки, а само извори. Този понор вече не принадлежи към с. Дружево, а към с. Губислав. Хубаво е разходката да се направи до най-долната му част, където той е най-красив и интересен. Не е желателно да се слиза за цветя или да се снима вътре в понорите, защото някой от тях може и да се продъни. Където свършва понора има обилен карстов извор и мястото е разкошно за почивка.

    Обратният път към с. Дружево може да се извърши по шосето, правено за нуждите на животновъдите по време на текезесирането тук. Преодолява се превал, който е около 1300 м. висок, разделящ двете села. Но разстоянието между тях не е малко. Така маршрутът става кръгов.

    От втория понор пътека се спуска към х. Пробойница.

 

   Другите маршрути от с. Дружево представляват лъчове към други села, гари или туристически обекти. Един от лъчовете отвежда към х. Пършевица с две възможности, като едната е да се премине над красивите Кобилски стени/ скали/ над с. Оплетня. Втората възможност е да се продължи по модернизирания римски път от Миланово за Враца.

   Друг маршрут може да се предприеме за с. Миланово, от там до местността Сарото село - там имах среща с мечка - където е приказно красиво и по римския път да се слезе до с. Оплетня.

    Следващ маршрут може да бъде изминат като се върви над долината на р. Петра и се слезе при вливането й с река Пробойница. Река Петра е резерват заради карста си, орлите си, пещерите и изворите си. За съжаление там вече не ходят туристи, защото ромове отнесоха релсите, ползвани при строителството на мостовете, а реката не винаги може да се прегази.

    Пети маршрут е този до х. Пробойница, а шести е до х. Бялата вода.

    Седми маршрут отвежда на х. Петрохан, но този преход е доста дълъг. Преминава се през двата понора, после се върви по път под билото на планината и се излиза на Крушачкия връх, който е част от дела Козница – висок, алпийски връх с разклонение на север с три върха, наречени Тодорки.

     Осми маршрут отвежда към с. Заноге, като след х. Пършевица в дясно има отклонение, според мен трасе на римски път с приватизирани за някой обект камъни.

     Девети маршрут – приказно красив! – преминава през всичките махали на с. Губислав и слиза на р. Пробойница. Страхотевица!

     Сега, като се размисля за тези маршрути си спомням, че съм изминавал още много други, напр. слизал съм и в Лютаджик и в Горна Бала Речка. Не ги препоръчвам, защото има опастност от изгубване. Ако има такива случаи успокоявам изгубилите се, че тази планина не е опасна както Врачанската напр, където изгубване и минаване директно през гората е опасно заради скалните участъци и сипеите в нея. Тук местностите са меки, приятни, с махали по южните и западните скатове.

    Тъжно е, че този прекрасен кът от планината вече почти не се посещава. Измени се начинът на живот на хората - все по-трудноподвижни стават те, не искат да ходят. А този заседнал начин на живот, новите им приоритети, сред които липсва връзката с красивата природа според мен водят до духовно осакатяване на хората. Един дебелак да го заведеш дори на най-красивото място, той се държи, като че ти прави услуга, пита кога ще ядем, но за да се държи така причината е друга – тази красота му е чужда, не тук е мястото му. И се замислям: Ако тази красота се явява чужда на някой човек, дали съществува друга изобщо друга красота, която да го вдъхновява в ежедневните му дела?

      И си отговарям сам:

      Трябва да има!

     И заподозрявам бирата и чалгата. Истината, до която всеки примативизиран достига в определен етап от живота си...

   

  



image



image



image



image



image



image



image



image



image



image



image



image 

  Според мен жените и цветята си приличат. Туй цвете и отзад и отпред да го погледнеш, все е красиво. Същото важи и за жените - дали ще ги видиш от към лицето или от към гъРБъ, те все са красиви. Та даже и от страни.
   Трябва да има някаква връзка между жената и цветето. 



Гласувай:
8



1. sande - "Път ще се прокара тука, друже, нов път в тези канари ..." Смирненски,"Каменарче"
22.04.2013 09:42
А сега какво ще бъде, Коста?

Път ще се затвори, друже, тука, стар път в тези канари.

Красивите планински цветя са символа на надеждата, не неумиращия живот.

Жив е живота!

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12183533
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031