Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.02.2013 17:54 - ОТНОВО ЗА СТИХОСБИРКАТА НА НЕЛИ СТОЙЧЕВА
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 1716 Коментари: 1 Гласове:
6

Последна промяна: 13.02.2013 20:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

               

 

                            ЗЛАТНИТЕ  ТРЕВИ

   /Този постинг е допълнена версия на постинга ми от 12. 12. 12 г. с още две  неща и    
          снимки от представянето на книгата на певицата и поетеса Нели Стойчева/

 

       Твърди се, че в България има твърде много поети спрямо броя на хората. Понеже обичам поезията – ех, не колкото музиката, но много! – винаги съм чел стихове, имам и любими автори. Както човек открива себе си в музиката, сред природата, така той открива себе си и в поезията. Такъв поет за мен е Вазов - поет и писател, но в раздела „любими” имам още доста. Имам чужди любими поети, имам и сред съвременните ни и следя изявите им. Надниквам и в стихосбирките на поети, които чувам за първи път или за нови стихотворения в Блог.бг. Аз съм човек, който уважава творците – не само поетите! - и съм готов да им помагам с каквото мога.

 

     Наскоро се появи нова стихосбирка – ЗЛАТНИТЕ ТРЕВИ – на певицата Нели Стефанова Стойчева – Василева. Тази жена познавам като майка на един ученик в НМУ „Л. Пипков”, Елвис/а/, който сега ще бъде абитуриент. Коварна болест – рак на лимфните възли – порази тази жена и я остави за дълго в болницата. Тя обаче не се предаде. Преди да влезе в болницата тя е написала стихотворението „Златните треви” и счита, че това стихотворение й е подарък, подкрепа за предстоящия тежък път на възстановяването й. Времето на лечение, на химиотерапия, тежките дни в болницата, този процес отключва в душата й творческа енергия. През този тежък период на живота си тя пише около 130 стихотворения, които са в настоящата й стихосбирка. Стиховете й докоснаха сърцето ми. Цитирам един куплет от стихотворението й ЧРЕЗ ЛЮБОВТА:

 

 

 

                    Злото не вирее редом с любовта,

 

                    то те прави слаб и беззащитен.

 

                    Изобилстващ, превъзходен е света,

 

                    чрез любов със благо е наситен

 

 

 

     Сестрата на Нели, Надежда Стойчева, която спонсорира издаването на книгата казва за стиховете й следното:

 

   „В стиховете й ще откриете отношението на Нели към собственото й страдание, към другите и света около нея. С магията на думите, идващи от сърцето, тя ни въвлича в болката и тъгата, но надеждата отново и отново съживява опустошените места, осветени от силата на духа й, който ни изумява”.

   Днес Нели е в ремисия и води пълноценен живот. Тя работи като певица-солистка в хора на слепите „Петко Стайнов, защото зрението й е силно увредено.

   За представянето на стихосбирката научих от съпругата ми, преподавател по пиано в НМУ „Л. Пипков”, на която Нели подари екземпляр. Още от първото стихотворение усетих, че се докосвам до нещо непреходно. Стиховете й за мен  „звучат” и причина за това аз съзирам в професията й – певица. С радост отидох на представянето на стихосбирката й в Дома на архитектите, но то надмина всякакви очаквания. Залата бе предоставена безплатно. Организатор на представянето на стихосбирката бе г/жа Десислава Димова. Художничка на книгата бе г/жа Валентина Йорданова а коректор – г/жа Розалина Палаузова. Стихосбирките не се продаваха, а се предлагаха, като за всяка се даряваше някаква сума в помощ за лечението на рака на гърдата. Всичко беше много скромно, но като дух - на висота. Особено излъчване има Нели. Поезията е велико чудо и ето едно доказателство – тя е победила коварната болест с помощта и на тази връзка с Бога, поезията. Обазът й свързах с този на Преподобна Стойна, защото според мен Нели има излъчване на Божий пратеник на земята.

   Книгата представи поетесата Надежда Захариева с кратко и много силно слово, от което личеше, че се е запознала добре със стихосбирката и я бе обикнала. Сестрата на Нели, която я е лекувала каза също много силни думи за стиховете. Да ги изкаже по този начин е свидетелство, че и в нея тлее поетична искра, разгоряла се чрез стиховете на сестра й.

     Надежда Захариева прочете няколко стихотворения, други издекламира самата Нели, артистка чете още няколко стихотворения. Нели се изяви и като певица. Тя има глас сопрано и изпълни песни от Шуберт, от Цезар Франк, от Хендел - прочутата ария от операта „Риналдо”. На пианото акомпанираше синът й Елвис. Заключителното й изпълнение бе Концертната ария на Моцарт „Алилуя”. Страхотно я изпя Нели!

    Синът й изпълни по време на тържеството пиеса от поета на пианото, Шопен – Фантазията във фа-минор, поезия от звуци. Пианистка Антонина Бонева закри представянето /празника!/ с разкошно изпълнение на Посмъртно ноктюрно на Шопен.

 

   Тръгнах си с мисълта, че поезията е не само вдъхновение, а нещо повече – тя помага при най-трудните изпитания на хората, дава им криле, вдъхновение, сили да се борят срещу болестта или злото.

    Ще поместя по-долу няколко стихотворения, снимки на Нели и на част от присъстващите на тържеството.

    Примерът на тази жена, която победи болестта и заживя отново нормално нека бъде надежда за другите, поставени пред това тежко изпитание! Поезия на тази жена може би е повлияла на коварната болест да я пощади, както Хадес е бил склонен чрез музиката на Орфей да изведе съпругата му от подземното царство...

    Ще поместя снимка на корицата на книгата, Посвещението от поетесата и словото й към читателите на стихосбирката, както и снимки от представянето на книгата.

 

Брависимо, Нели!

 

 

 

                                                  

ОТ АВТОРА

 

Животът е пълен с трудности и препятствия, които ни препъват по пътя, но когато ги преодолеем, продължаваме напред по-силни, по-уверени, по-богати.

Искам да споделя част от това, което преживях и което все още преживявам аз.

Посланието, което искам да предам на всички, които страдат и на всички около тях, се състои в това, че аз дълбоко вярвам в безкрайните сили, които поддържат живота, в безкрайната милост, която ни обгръща и във възможността от руините на душата и тялото да израсне палат, да поникне лотос. Милостиво бях надарена с увереността, че тук на тази земя и под това небе винаги, когато някой говори нещо, има кой да го чуе и да откликне на думите му. Никога не сме сами и в най-трудните, тъмни и страшни мигове, винаги има светлина. Бих искала да помогна на всички хора, които страдат, да почувстват, че слънцето никога не престава да грее за тях и че жизнената сила никога не спира да изпълва човека, само трябва да се обърнем съзнателно към нея и да й позволим да протича свободно.

През 1998г. Започнах да се лекувам от NHL –нехочкинов лимфом (злокачествено заболяване на кръвта). Тогава бях на 33 години, със силен организъм. По професия съм музикант – певица и клавиристка. Имах дете на 3 години и половина и с огромно желание, вече 2 години се опитвах да забременея и да имам второ дете. Болестта беше достигнала последен, най-тежък стадий. Не можех да повярвам в диагнозата, която беше поставена много бързо. Чувствах се здрава и силна. Това заболяване се лекува с химиотерапия. Когато ме поставиха за първо вливане, аз помолих моята лекуваща лекарка д-р Ганева за отсрочка. Подозирах, че съм бременна с дълго чаканото си дете и наивно я попитах, дали бих могла първо да износя и родя , а след това да се лекувам. Тя ми отговори, че нямам време да отлагам нито един час. И така, лечението започна. Подозренията ми се оказаха верни и ми се наложи да понеса огромната загуба на нероденото си дете. Разкъсваше ме още една болка, че 3 годишният ми син ще остане без майка. Вътрешно нещо ми подсказваше, че ще се справя, ще се излекувам, но червеят на съмнението се промъкваше подло и нашепваше: „Как ще се излекуваш, нали всички болни от рак умират, нали рака е смъртна присъда?”. Тогава усещах, как ме залива леден душ и цялата изтръпвам от ужас. После поглеждах заспалото си дете и започвах да се моля, да се справя заради него. Не знаех на кого да се моля и към кого да се обръщам. Просто вътрешно се събирах. Питах се, защо ми се случва това и не намирах никакъв приемлив отговор. Знаех, че в миналото си, в моменти на страстно отчаяние съм пожелавала да умра и си казвах: „Ето ти сега, нали искаше това, получи си го!”. След 6 месечно лечение, контролният преглед показа незадоволителни резултати, а аз започвах да се чувствам все по-зле и по-зле физически. Назначиха ми още курсове на химиотерапия. Прогнози никой не даваше. Болните от рак винаги искат да чуят, какво ги очаква, какви са шансовете им. Д-р Ганева ми каза, че много по-тежко болни от мен са се оправяли, а други много по-леко засегнати не са успявали. Тези думи ми дадоха знанието, че успеха зависи от личността и силата на духа й. Един ден, както си лежах, системата течеше, мъжът ми си четеше нещо до мен, картината ми започна да се отдалечава и да помътнява. Уплаших се. Помислих си, че си отивам. Казах на мъжа си: „Отивам си!”, а той ми отвърна: „Къде ще ходиш, системите ти едва са започнали да текат?”. Помолих го да ме надигне и започнах да тръскам ръцете си и да раздвижвам всичко което можех да движа, за да се почувствам вътре в себе си. Проблема отмина и аз изведнъж вътрешно разбрах, че няма скоро да умра, че ще се справя, независимо от лошите резултати. Нещо ми казваше: „Не можеш да умреш сега, още нищо не си направила!”. Почти през целия период на лечението аз не спирах да свиря и пея. Ходех всяка вечер в ресторант и стоях 5 часа права. Цял ден лежах в къщи с непоносими болки и температура, но дойдеше ли време за работа, ставах, нагласях се, нахлупвах перуката и тръгвах, все едно, че нищо ми няма. Не знам как се получаваше, но беше факт. Никой не забелязваше проблемите ми. Аз свирех и пеех, свирех и пеех, а хората се радваха, танцуваха и празнуваха. И тогава ме сполетя още един непоносим удар. Загубих майка си, с която имах много силна духовна връзка. Болката беше разкъсваща. Вече едвам се крепях, но изведнъж, сякаш нещата се обърнаха. Приложиха ми допълнително едно биологично лечение, което е много скъпо, но точно в този момент в клиниката по хематология в Дървеница имаше американско дарение. Аз се оказах подходяща за прилагане на това лекарство (името му е Мабтера). Резултатите ми се подобриха значително. Не бях изчистена напълно от злокачественото присъствие, но организмът ми не можеше повече да понесе нито грам химия. Живеех с левкоцити 0,5. И така, оставиха ме, за да се види, как ще се справи организма. Разпитвах, дали съм в ремисия, но не получавах ясни отговори. Времето минаваше, а аз започвах да се чувствам все по-добре и по-добре. След три месеца, вече живеех, като напълно здрав човек. Но въпросите, които си задавах ме държаха нащрек. Мечтаех да вникна в дълбочината на нещата. Жадувах да позная повече от тайните на живота. Започнах да търся, да чета.

През 2001г. Съдбата ме срещна с истински, жив духовен Учител – Зор Алеф. Станах член на Духовната школа, която той е създал. Нарича се „Школа на единното учение”. Единно учение, защото обединява в себе си дълбокия, съкровен смисъл на всички духовни учения и е синтез на тяхната непреходна същност. Това е среда, в която се учим на братски отношения. Братство, защото осъзнаваме, че всички хора са братя и сестри, тъй като са деца на един и същи Отец. В нашата школа има един девиз по думите на Теофраст Парацелс: „Изцели сам себе си и стотици около теб ще се изцелят!”Осъзнах, че няма нелечими болести, има нелечими хора. Започнах да се уча и да практикувам духовни практики. Ставах все по-силна и по-уверена. Знанието, което получавах, ми даде възможност да си отговоря на много въпроси от миналото. Осъзнах, защо съм понесла загуби, защо съм боледувала, защо трябва да нося своето бреме. В един момент, в мен се върна желанието да имам още едно дете, въпреки, че лекарите ме бяха предупредили да не подлагам организма си на подобен стрес. Реших се и бях благословена да получа този дар. През 2005г., вече на 41 години, родих своята дъщеря. Чувствах се силна, справяща се, щастлива. Позволих си да кърмя детето 2 години и 3 месеца. Чаках го, то само да се отбие, но това не ставаше. За съжаление, още от времето на бременността спях лошо и ми се насъбра 3 годишна безсъница. И ето, изведнъж, точно когато бях заявила, че щом са минали толкова години, вече съм вън от опасността за рецидив на злокачественото ми заболяване, моя сестра от школата – целител и масажист, откри по време на масаж в корема ми твърда тъкан – уголемяване и струпване на голяма група лимфни възли, което беше показателят при първото ми боледуване. Затворих си очите и започнах да си измислям какви ли не варианти, но не исках да погледна истината в очите и да осъзная, че това е стария проблем. Казвах си: „не мога  отново да мина през това!”. Много скоро осъзнах, че ще мина и още как! Този път имах две деца и дълбокото осъзнаване за отговорността, която нося за собствената си душа. Питах се, питах се и отново не разбирах напълно, защо ми се случва да преживея такова тежко бреме. Аз имам увредено зрение от 10 годишна възраст и почти цял живот нося бремето, което произлиза от този недъг. На някакво ниво, съзнанието ми се съпротивляваше и протестираше: „с какво съм заслужила толкова труден живот!?”. Този път обаче, знанието, до което се докоснах ме задържа отгоре. Естествено изпитвах страх и колебание, но знаех, че мога да направя много неща, с които да си помогна. Бях изпълнена с вяра в силата на човешката мисъл. Зад гърба ми застана цялото братство, което започна да практикува заедно с мен. Получих напътствия и духовна сила и от самия Учител. Борбата не беше лесна. Болката и страданието не ме отминаха, но аз ги понесох по друг начин. Бих казала, че в дадени моменти дори не ги усещах. Просто знаех, как да се издигна над болката и спокойно да изчакам следващия момент, когато ще събера нови сили. Практикувах в коридорите на болницата, в залата за химиотерапия, когато усещах, че съм препълнена и мощно енергитизирана, отдавах тази сила към хората, които ме заобикаляха, правех практики за други болни, които се намираха в залата и страдаха. Изпращах това, което ме изпълваше и към медицинските сестри и лекари, които са невъзможно претрупани с отговорна работа. Всички тези практики са дълбок мисловен процес. Не си мислете, че съм изглеждала, като откачена странница, която нещо се фантазира. Външно изглеждах замислена, може би отнесена, а понякога ме мислеха за заспала. Това не са неща, които трябва да се забелязват. Това са мистични преживявания, но мистикът не трябва да се откроява сред другите. Той е един от тях. Просто притежава някои знания, които му помагат да разбира неща, които за другите са скрити, но са достижими за всеки. През целия период на повторното ми лечение осъзнавах, че за мен няма вече време за почивка, за дълбоко заспиване и за ленност. Удобно е да се лежи по течението на реката – живот, но за някои хора е настанал часът, когато вече не може да се отлага пробуждането, движението напред и активното служене на света. Все още живея с усещането, че още нищо не съм направила, но съзнавам, че от тук нататък, целият ми живот трябва да бъде посветен на идеите, в които вярвам. От този тежък период на живота си, излязох обогатена с вярата и знанието, че когато молиш – има кой да те чуе. Вярата е дар, който се спуска свише, когато си готов да я приемеш. Повярвах и в това, че когато се нуждаеш, винаги има някой, който знае какво ти е нужно. Душата ми е пълна с любовта, която получих от онези, които ме обичат. Ако до този момент съм била съмняваща се и несигурна в любовта на близките си и приятелите си, сега знам, че любовта е способна да направи чудеса. Тя ни води по най-правите пътеки. Онези, които обичат, стават чисти проводници на благото. Аз само казвах от какво имам нужда и любовта на хората около мен отваряше всички затворени врати. Имаше много ситуации, когато чудото се проявяваше. Щастлива съм, че разпознавах тези моменти. Чудото присъства в живота на всеки, просто трябва да се научим да го познаваме.

Не зная какво ме очаква, не зная какъв е великия промисъл за мен, но зная, че днес имам още шанс да продължавам напред. Имам сили, ентусиазъм и енергия да извършвам много неща. В мен напират копнеж и страстно желание да действам и да бъда полезна на колкото се може повече хора.

Стиховете в тази книга са написани по време на лечението ми. „Златните треви” е стих по един сън, който сънувах преди да разбера, че борбата започва отново. „Трите светли стаи” са разказ на съня, който сънувах в деня, когато започна първият курс на химиотерапията. Написах го в утрото, преди да отида в болницата за първото вливане. После, колкото повече ме болеше, толкова по-лесно течеше стих в главата ми. Докато пишех не усещах болка. Вървях и редях стихове. Започнах да си нося тефтерчета, за да записвам мислите си. Лягах да спя и редях стихове. Ставах да ги запиша, за да не ги забравя. Бих казала, че това беше прекрасен период.

Надявам се, че моята вяра, надежда, любов и още много други чувства, които са изляти в тези стихове, ще ви помогнат да излезете победители във вашата битка!

Обичам ви!

Нели Стойчева

 

 

                                            П О С В Е Щ Е Н И Е

 

     Понякога ни е нужно да се замислим, че може би няма да има утре. Тогава човек започва да цени всяка глътка въздух, която поема, да усеща всеки удар на сърцето си, да долавя шепота на вятъра и да забелязва хиляди неща, които  ни заобикалят. В забързаните дни обикновено не забелязваме тези неща и отминаваме, без да усетим, че ни се разкриват милиарди вселени.

 

   Благодарна съм на съдбата, че ми поднесе дни на трудности и изпитания. Това ми помогна да се почувствам максимално жива. Толкова жива, че в определени мигове душата ми преживяваше безкрайно много чувства и емоции, насищаше се на неизброимо количество впечатления, колкото не бих изживяла  и не бих се наситила за десетки години.

 

     Посвещавам думите, чрез които моята душа изпя частица от себе си, на всички хора, болни от рак, на всички - боледували от рак, на всички хора, чиито близки са били или са поразени от тази болест, на всички лекари и медицински сестри, които неуморно и неотстъпно се борят за живота на страдалците. Пожелавам на всеки от тях да почувства огромната сила, с която Вселената ни изпълва във всеки миг от живота. Дори тогава, когато сме най-слаби и уязвими, притежаваме несломима вътрешна сила. Това е нашата съвършенна, първоначална природа. Тя прави чудесата. Тя е чудото!

 

 

 

 

 

                             ЗЛАТНИТЕ  ТРЕВИ

 

 

 

                      Вървя увлечена от порив таен,

 

                     къде отивам – даже и не питам,

 

                     усещам в мрака аромат омаен,

 

                     изкачвам се и на какво разчитам!?

 

                      

 

                     Страхувам се от мястото високо,

 

                     трепереща държа се, но оставам,

 

                     опитвам се да плувам на дълбоко,

 

                     и там е страшно, но не се предавам.

 

 

 

                     Каква е тази сила непонятна,

 

                     без край над слабостта да надделява,

 

                     обгърнала земята необятна

 

                     и кой, освен духът ми я познава?

 

 

 

                     Коларски път пред мен се вие прашен,

 

                     тревите блясват – целите в позлата,

 

                     забравям, че съм малък и уплашен,

 

                     до мен е Той – израстнал от тълпата.

 

 

 

                     С две думи страховете разпилява

 

                     и погледът ми се издига ясен,

 

                     аз виждам светозарната морава,

 

                     поемам пътя дълъг и опасен.

 

 

 

                      Щом Той е с мен, златото сред тревите

 

                      ще бликва пред сломените зеници,

 

                      неземна светлина и вдън горите

 

                      ще води оределите редици.

 

 

 

                      За щастие и аз ще бъда в строя,

 

                      понесла отговор и куп въпроси.

 

                      В тревите златни крие се покоя,

 

                      товарът лек е, мъдростта го носи.

 

 

 

                                                                  8 октомври 2007 г.

 

                       

 

 

 

                      МОЛИТВА  ЗА  ВЪЗОБНОВЛЕНИЕ

 

 

 

                       Възобнови, о, Господи, душата!

 

                       Възобнови плътта ми и кръвта,

 

                       да стана златен съд за красотата,

 

                       която Ти изливаш на света!

 

 

 

                       Завинаги, за чистота кристална,

 

                       пречистващата жажда да е в мен,

 

                       душата ми да бъде огледална

 

                       за твойта Истина и в нощ, и в ден!

 

 

 

                       Пред извора на огъня Ти Святи,

 

                       смирена да прекланям колена,

 

                       приемаща благата Ти, изляти

 

                       най-щедро върху мойте рамена.

 

 

 

                       Така дарена, литвам окрилена,

 

                       за цялата Любов благодаря!

 

                       Аз вярвам, че от днеска съм спасена,

 

                       чрез Твоя Дух за вечни времена!

 

 

 

                                                    29 октомври 2007 г.    

 

               

 

                 

 

 

 

                        ИЗЛИШЕСТВОТО  Е  ОТРОВА

 

 

 

                        Във звуците на утринния час,

 

                        там обещание се разпознава –

 

                        приижда сила, влива се във нас

 

                        и призовава – тя да се раздава.

 

 

 

                        Приемайки я в себе си човек,

 

                        не бива да я разпилява лесно,

 

                        а трябва да живее щедър, лек,

 

                        навред отдаващ благото небесно.

 

 

 

                        Препълнил себе си, но не отдал,

 

                        натрупал много – произвел отрова,

 

                        задавил се, изплакал, щом разбрал –

 

                        от свойта алчност, сам е скочил в рова,

 

 

 

                        от който се издига само гол,

 

                        без раници, без дрехи и бижута,

 

                        а тъмно, страшно е във този дол,

 

                        там броди вещица с коса прочута.

 

 

 

                        Човекът по отвесните стени

 

                         издрасква лакти, колене, лицето.

 

                  












Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sande - Санде: Необикновена съдба, необикновена жена, интересна поетеса.
14.02.2013 12:51
Благодаря ти, Коста, за този необикновен постинг.

На-сърдечни пожелания за здрве и творчество на Нели Стойчева!

Обичаме я.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 6850262
Постинги: 2921
Коментари: 7537
Гласове: 14646
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031