Написаното посвещавам на г/жа Мария Георгиева,

                                           която намери ритуалния печат в къщата на баба Пена.

                          КРАЯТ  НА  ФАМИЛИЯТА НА  БАБА  ПЕНА

  Високо, високо в планината, на най-високото място с къщи на махала Лескова от векове е живяла една фамилия, от чието коляно произлизаше и баба Пена. Комплексът от сгради – стопански и за живеене – се намираше в края на букова гора, от трите страни обграден с огромни буки. За се поместят тези къщи между буките са били отсечени няколко от тях. Те заграждаха плътно къщите от три страни – от север, изток и запад, опазвайки ги от бурите.  На юг бе открито и понеже имаше добра видимост от тази голяма височина се виждаха гънките на Балкана в посока съм София като вълни на море, радвйки взора. Особено на туристи като мен, които могат да различат всяка гънка по Централния Балкан и по Софийската планина, преди погледът да премине над Витоша и да бъде преграден от северната страна на Рила. Този район е възлюбен от мен и съм описал в блога си доста махали, долини на реки и възможни преходи от с. Огоя към Балкана и към София през Софийската планина. Уточнявам, че до Лескова махала се достига от с. Огоя или от с. Осеновлак.

    Комплексът на баба Пена се състоеше от една прилична къща с два входа. През единия се влизаше в помещението с камината, а през другия - в едно  антре и от него за един склад за храните за тях и животните и за една голяма стая,в която е живяло цялото семейство. Завивали са се с обща завивка, спяли са на дюшеци върху пода. Така са се топлили през зимата един друг. Под жилищната площ беше помещението за едрите им животни, но те вече имаха сили да гледат само дребни живтоинки и поради това там живееше конят им. В комплекса имаше овчарник, със сеновал над него, конюшна, по-малки сгради за различни животни, кокошкарник, свинарник. Всичко бе покрито с каменни плочи. Имаше в двора и навес с камина, маса, скамейки, и той покрит с плочи. Да седиш в този навес и да правиш там нещо трябва и през лятото да си облечен дебело. При лошо време обаче да се разфасова прасе или друго животно, да се правят луканки или да се меси хляб, такъв навес трябва.

   Няолко пъти съм виждал баба Пена, защото тя „държеше” хижата – преустроеното за тази цел училище. Цял живот жената е гледала деца, животни, не е имала един почивен ден. Може да е неделя, но кравата трябва да се издои. Може да е среднощ, но кравата трябва да се изроди, защото може да умре прли раждането. Млякото трабва да се преработи, защото ще се развали. Месото - също, за да стане трайно. Жената имаше пенсия 30 лв. водеща се земеделска.

   Във всеки район на България хората изглеждат различно, така както във всяка вилна зона има определен тип кучета. Жените от този район са със следните отличителни черти: ниски са, с много яки – не дебели, а силни! – крайници, с масивно телосложение и ходят бавно и трудно. По Врачанско път жените са с много големи глави и широки рамене, в лицето са като мъже – направо са страшни. В района на Парил пък жениците са ситни и слаби, подвижни като мравки. А най-красиви жени и момичета съм виждал по Мартиново. От другата страна на Мартиново, в с. Топли дол са същите красавици, от което се налага изводът, че от тези села са се кръстосвали преди да отделят Северната крайна от България. Но да не се отклонявам от темата.

    Баба Пена бе типичната жена от района, широка, масивна, ниска. Работеща от тъмно до тъмно, но се бе наела да подържа и хижата, което не е малко работа. Когато туристи се налагаше да я търсят имаше табели, насочващи към къщата й, а тя съвсем не бе близо до хижата. По два-три пъти на ден баба Пена с дебелите си крачета преодоляваше това разстояние, преминавайки покрай къщата на Петко Модерния.

     Последната ни среща с нея бе много отдавна, вече не помня кога. С жена ми пристигаме, хижата затворена – отиваме при баба Пена да ни отключи. Вече стана тъмно. Тя правеше нещо на оджака под навеса, но ние не бързахме. Хем да си починем, хем да си свърши работата жената. Дядото, чието име не помня бе облечен в новия си параден костюм като служител в Горското, където е рабоил цял живот. Бяха под навеса, под навеса бе и конят им, тъга и напрежение излъчваха и двамата. Конят – накипрен, до коня – въжета, брадва като произведение на изкуството. Баба Пена и дядото спорят. Баба Пена казва: не тяабваше повече да оставаме тук, при вълците, трябваше да слезем в града при децата. Дядото казваше: нямаше да можем да живеем там, как ще стоим през целия ден в една стая. Всяка мисъл баба Пена довършваше с израза: тук, при вълците! И казваше, как снощи пак идвали вълци да откраднат нещо, ако може. Този район е известен с преминавнето на вълците от Северна в Южна България и обратно и когато това е ставало през деня по снега  те са били виждани от някои села. Има район наблизо, Тътрива, една гола седловина, наречена така заради преминавнето им по нея.

    Разговорът се концентрира върху това, което ще прави дядото утре – ще ходи с коня за дърва, защото свършват. Стои човекът, убеждава сам себе си, че утре ще ходи за дърва и казва това така често, както баба Пена споменава вълците.

    Кандърдисах баба Пена да не слиза. Ще влезем в хижата, ще спим, няма да направим никакви бели, утре ще й върнем ключа пак тук, да си спести силите.

     Сутринта отидохме рано. Конят бе със самар, на него от страни закачени въжета, приспособления за натаварване на дърветата на самара, което не е проста работа, дядото -  пак с новите дрехи.От вълнение и преживяване преди да тръгне – блед като платно. Трябваше да стъпи на скамейката, да се качи на коня и да отиде за дърва, но той не сторваше това, стоеше, канеше се да се качи на коня, седна и каза: Не мога, нямам сили! Никъде не мога да отида. И се разплака като дете.

    Баба Пенаа си повтори репертоара, че е трябвало да се преместят от вълците при хората, че сега без дърва те са загубени. На нас не обърнаха внимание този път въобще, защото проблемът бе много страшен за тях. Друг път черпеше с мляко.

    Това бе последната ни среща с баба Пена. След две- три години отново бях там, но се бозпокоях, че с тях се е случило нещо лоши. Така и се оказа. Имаше нови хижари, Киро и Цонка, също големи образи. Разказаха, че и двамата старци умрели едва ли не в един ден от инсулти, като преди това били прекарали по няколко. Бяха към 80. Децата им също почнали от инсулти, но към 60. И внуците им имали инсулти, макар да били към 35, но ги „влачели”.

   Къщата бе празна и отключена. Вичко си стоеше в нея. Вратите на оборите бяха вързани с въжета, защото дивите животни ведага заемат тези площи за укриване при лошо време. В стаята имаше една ютия за въглища, мангал за въглища при големи студове. Мина ми през ума да взема ютията като произведение на изкуството ,но не ми разреши съвестта.

   Дойде 1989 г. и разбойниците-литаковчета, като тук наричат литовските цигани, пойдоа по планината да търсят бакър. Покрай бакъра бяха отнесли цялата покъщнина на баба Пена, защото до тук има примитивен път за УАЗ-ки. Болно ми стана, като видях този грабеж. Откъртени бяха и железните елементи, които крепят къщата.

    След още няколко години отново бяхме тук като туристи. Къщата на Петко Модерния не бе паднала още, разгледахме я, разгледахме и най-високата къща на селото, на баба Пена. Навсякъде около нея имаше здравец,- то тук дори ирис не вирее от студ! – стопанските пристройки бяха паднали с изключение на свинарника. Единственото нещо, което ще остане вечно ако мутри не изсекат буките тук е изворчето, тръбичка от което чучуреше както от векове и поради което тук е имало живот. В хранилката на свинарника имаше 6 малки белки, чиято майка сигурно е била застреляна заради кожата й от мутроловците. Белчетата бяха като препарирани. В къщата на баба Пена бе запокитена много ценна вещ, която не става за Отпадъци – дърворезбена форма-печат за поставяне върху оброчен хляб. Виждаха се кръст и буквите И и Х. Не далеч от къщата на баба Пена има оброчище с  каменен ръст, който си тои до днес, защото не е от джелезо. Баба Пена е правела хляба за празниците там. Печатът забеляза една от туристките, Мими Доцентдокторконстантинова, която го взе.

    Лоша съдба или друга причина - не знам, но тази ценна ритуална вещ бе унищожена от една шашава туристка от групата ни. Видяла я тя, преценила че това не е добра вещ и я унищожила! Казваме в какива случаи, прости хора. Това е неточно. Простите хора са добри, а такива като нея са лоши.

    През 2011 г. бях в Лескова махала за последен път. Мутрешник – това днес представлява този природен рай. Къщата, стопанските постройки, „нужникът”, както тук го наричат, всичко се бе срутило под тежестта на плочите по покрива. Новият хижар, който е на повече от километър от това място каза, че е чул когато се е сгромолясала през зимата къщата на баба Пена.

    Измежду плочите вече има буков подраст и гората след години ще си възвърне отнетата й за обитаване от хората част. Но съм много обезпокоен, защото това е прекрасна, подчертавам, прекрасна, никога не сечена буква гора, а до нея има път от Литаково с циганите и от Осеновлак с бракониерите. А мутри, желащи да я осекат - много.

    Държвата не може да я опази, дано Гопод опази това райско кътче – по-прекрасно от него никъде в Балана няма. Оставам на това мнение докато някой друг, повече от три пъти преминавал по Балкана от Тимок до Черно море ми каже, че не е така.