“ПОГЛЕД НАЗАД”
За връх на туристическите ми изяви през изминалата година считам посещенията си в Западните покрайнини. Писал съм по тази тема. Те са наша територия, която сърбите държат незаконно, но нашите правителства никога до сега не са и посквали да си я върнат към България. Това е голяма тема, а за мен – осбено болезнена. 6000 кв. км. планинска територия с компактно българско население, откъсната от България през 1919 г. заради интересите на еврогьовете, като българското население там е оставено на произвола на сърбите и вече е почти асимилирано или е напуснало родните си места.
Южната Крайна с център гр. Босилеград не ме впечатли много, но Северната – нея не мога да я забравя. Отварям си компютъра понякога за да разглеждам снимките от нея. Тя включва югозападната част на Западния Балкан, един възлюбен от мен район още от 1990 гдина. Крайната е върху площта между два негови рида, единият огромен, а другият – много огромен, както и цялата планина Видлич. В центъра на тази Крайна има изграден язовир - Завойското езеро, с обем колокото яз. Искър и дълъг колкото яз. Ивайловград. Това е красота, която е специфична и няма аналог в България. Източният рид от Балкана, по който минава „наказателната граница” /така е била наречена тя при промяната й през 1919 г. съгласно декрет на еврогеьовете, автори на Ньойския договор/ започва от връх Сребрен и достига един огромен разлат понор до с.Смолча. Българите са били разделени от двете страни на този огромен рид. Имената на селата са подобни и или същите. Другият рид е могъщ по подибие на Дюза, който е надвесен над Карлово или на Мазалат между Калофер и Казанлък. Той се отделя от вр. Миджур. Този рид има скални образувания, наречене Бабините зъби. Ридът разделя реките Тимок и Нишава. Тези красоти преминават пред очите ми понякога, защото притежавам много силна зрителна и музикална памет. За първата ще приведа един пример. Миналата година в края на февруари предаох на един симпатичен младеж столче и камък – и двете с форма на сърце, за да ги откара с белия си джип Тойота до където трябва. Изминали са десетина месеци от тогава, но зрително съхранявам образа на този човек в главата си. И случайно към един блог виждам снимката на същия този човек, макар да бе направена в различно време от това, в което го видях тогава.Веднага си спомних: той стоеше на ъгъла до магазина Германос и имаше тъжно излъчване. Той също ме е видял на снимката на блога ми, но явно няма спомен от мен.
Отклоних се за малко, продълавам по темата:
Като разговарях със сънародниците ни, които ми се радваха като на тяхно дете, като виждах колко тежко живеят и си говорехме, те казаха, че имат и още един проблем в тези райони - ужасните зими. По река Нишава и притоците й в Сърбия било най-студеното време. Студът, казаха хората остава тук и не може да се качи при вас до София, най-много да достигне до Драгоман. Казаха, че за този район температури през зимата от -20 градуса са нормални, но става и по -30 понякога и се задържат дълго. Тогава и хора и добитък остават по домовете си. Кравите не искат да излизат от обора си, искат да им се донесе вода при тях. Всичко е замръзнало. Само овцете и козите излизали на водопой в то ако в това време не са бременни, защото от студената вода помятали.
Най-красивите райони, които посетих бяха над селата Дойкинци, Топли дол, Црни връх и Равно буче. Те са разположени на височина около 1000 м.н.в. До Дойкинци и Црнивръх идвали снегорини, но до останалите две села – не. И как ще дойдат? Село Топли дол е разположено в уширението на р. Темщица, която се спуска по долина, на места с отвесни скали. Имало е римски път някога, в последствие разширен, но натрупа ли сняг, той остава непроходим. Имаме подобен римски път у нас от с. Добърчин до с. Меча поляна в района на Своге, но този е още по-страховит.
За компенсиране на тези студове пък през лятото в района на р. Нишава ставало доста топло. В продължене на доста дни по долината на някоя от реките, които посетих или по рид над нея се устремявах към билото на Балкана. Сега, когато ми става мъчно за тези красоти, отварям снимките си на компютъра. Има един добър фотограф, ivoso, да вземе той да отиде натам, но целево - да снима долините на някои от тези реки. Аз ще го насоча към най-красивите от тях. После снимките да влезнат в някоя реклама, призоваваща към туристически изяви в този край.
За този район си спомних когато бях сред снеговете на Батолов дол. Снегът бе към метър, но имаше разчистен път, по който можеше да се върви. Всичко беше бяло. Мисълта ми се пренесе към с.Топли дол, което през зимата остава абсолютно затворено. Аз бях там в хубавото време, ходех по долините на реките му, къпах се в тях, почивах си по камъните при водопадите им. В най-голямата жега си избрах маршрут през гора до Бабин зъб. Щом тук е така, мислех си, какъв ли студ е сковал сега селата от другата страна на Балкана? Там си оставих още едно пътуване, което ще обхване рида, който нарекох много огромен. Ще се справя с него за седмица.
Спомените ме върнаха в отминалото лято, затова нарекох постинга си „Поглед назад”. Идеята взех от наименованието на четвъртата част на Трета клавирна соната на Брамс. Там има защо. Така ще потвърдя правотата на определението за мен, че съм музикален Планинец. Моят поглед обаче е напред, към идващото лято. А тези спомени ще ме заредят с още по-силно желание да „се поразвъртя” още по Миджур, но от към задната му спрямо България страна.
Спменах в един от постингите си, че нахален сърбин, ловец, на издръжка на родителите на жена му, ми се скара, че съм бил много стиснат: не съм му донесъл един калъп халва, която в България била много евтина, а той обичал халва. Аз сега ще купя един калъп халва и като отида пак в Сърбия ще я дам на жена му или на тъщата му, като ще обясня, че зетът им така ми е поръчал. Те ще се изчервят като биен гъз, но аз ще ги убедя, че това е добронамерена шега от моя страна преди да поема към България и я нося с радост за детето им. И полупрозрачната му от бедност майка.
А за Западните Покрайнини се знае малко в България. Забравили сме ги, макар че от българска страна се прави по нещо за подържане на духа. Приемат се студенти в България, дава се подкрепа на Културно-информационния център в Босилеград, българските митничари гледат да са толерантни към пътуващите наши сънародници, затварят си едното око за некоя и друга българска стока, която се пренася през границата. Доколкото зная.Дай боже да е така, че наистина там хората живият тежко. Някои са се разселили по икономически причини по цялата бивша територия на Югославия /срещнах едно семейство в Мостар, БиХ/, в Македония има 20-30 хиляди от там, имат и асоциация. Но там са си македонци от немай къде. Наричам ги "камуфлажни македонци."
Опитах се да гласувам, но нещо не сработва.
