Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2012 23:03 - СЮЖЕТ ЗА РАЗКАЗ
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 2691 Коментари: 2 Гласове:
14

Последна промяна: 26.01.2012 23:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                                        СЮЖЕТ  ЗА РАЗКАЗ

       От доста години ходя по Софийската планина и съм свидетел на промените й. Един застрашителен проект за екологията й не се осъществи – да се пробие тунел от мястото на вливането на реките Елешница и Ябланишка, за да се подаде водата за промишлени нужди на МК Кремиковци. Всички проучваня бяха извършени. Тунелът щеше да отвежда водата в долината на р. Кремиковска. От този план се осъществи само построяването на микроязвира над с. Кремиковци.

    Това, което бе характерно за Софийската планина преди Десетото бе дивечът по нея. На първо място според мен бяха прасетата, на второ – лисиците. Лисици имаше толкова много, че да излезеш в планината и да не видиш няколко просто не бе възможно. Най-активни са те в търсене на храна през лятото, когато ядат ягодки и други диви плодове освен основната им храна. Много пъти съм изненадвал такива лисици, които без много да се безпокоят се мушкат в някой храст с техния цвят, от който се виждат само очите им. През зимата бе пълно със следи от лисици по снега и влачена по снега опашка. Твърдят, че така лисицата прикривала следите си. Истината е, че тя не може да си вдигне опашката и си я влачи. Зимно време лисиците се групират по няколко и преследват сърните с успех. Техните лапи са широки и не затъват в снега както копитата на сърните, настигат ги и ги хапят и когато им изтече кръвта ги повалят и изяждат част от тях. Ако не дойдат чакали или вълци да им вземат лова.

   Дивите прасета също бяха много. През време на „брачния” им период след побоища в горите прогонените мъжкари през деня ходеха като безумни без да се съобразяват с хората въобще. Имаше и много сърни, които тичаха като в безтегловност ако срещнат хора и специало развъдени тук благородни елени  с огромни рога, имаше и якове.

    Имаше и много гора. Над Батулия има една махала, която се казва Цермахала, защото е насред дъбова гора, а планинският дъб тук наричат цер. Имаше огромни буки над Търсавите и по Калояновия рид, по Жерковското дере, под Мургаш от всичкте му страни. Да ловуват имаха право малко хора, да се сече незаконно бе невъзможно. Който успее да си кръцне дЪрво без да го видят, само така се отсичаше тук и там по нещо.

    Първото нещо, което стана след Десетото бе появата на мутроловци в планината с луксозни джипове, за които лошите пътища и снегът не бяха пречка. След това се появиха ловни хижи навсякъди, аз знам поне десет. Повечето от ловците са колкото високи, толкова и широки. На една врата на мутроловна хижа заснех надпис, „тук се пие да зори”. Едва ли е така, защото мисля, че след зори се продължава. Вичко, което преминава по планината или хвърчи  се гръмва от тия изроди. Някога зайците едва ли не се прескачаха, сега не се вижда никакъв. Бухали имаше, и те изчезнаха. Всеки изрод стана ловец. И понеже няма вече диви животни, застреляха една зима конете на хората, пуснати свободно в планината. Дадох пример наскоро за подобни изяви на ловци от ловната резиденция на Бабоков в резервата Чупрене, които вероятно са застреляли със снайпери коне на сърбите в Сърбия. Господ го наказа обаче, пламна един от заводите на милионера в Русе.

    Тези ловци пътуват обикновено с УАЗ-ки, които не се прибират в селата празни. Режат с моторните си резачки най-хубавите дъбови дървета от най-удобното място, натряскват си колата с тях и се прибират. УАЗ-ката е много здрава и спокойно сваля по тон и повече по тези лоши пътища.

    А държавата? Тя абдикира от опазване на екосредата. Поставя по една табела, „тук да не се сече” и е до там.

    Тъжна е исторята на горите, които се изсичат навсякъде. Енергийната мафия, която затвори мините за добив на въглища води до унижожаване на горите. Дървото е алтернатива на каменните въглища за огрев и при липсата на въглища търсенето му се увеличава. А с това и мафиите, които секат горите. Най-тежко преживях пълното унищожаване на 500 годишни дъбови дървета по долината на р. Градечница. Разрешителото било дадено от тогавашния феодал на Своге, кметът Емил Иванов от ДПС.

    Където има гора има и вълци. Те са приходящи, но се задържат в определени райони ако има храна за тях. Виждал съм ги доста пъти преди, сега все по-рядко. На тяхно място дойдоха чакали. Чакалите отговарят на циганите при хората - ядат всичко, дори боклуците, които хората изхвърлят и затова оцеляват. А вълкът иска да удави животно, да го изяде, после да спи една седмица и пак да тръгне да търси храна. Вълчиците се разгонват през февруари, а ако зимата е била много тежка – малко по-късно. Овчари са ми разказвали, че това било време за люти битки в планината. Аз видях преди две зими сватба на чакали. Такъв шум вдигаха, че се изплащих и се върнах.

     А ето и сюжетът за разказ. Той е кратък, но пък може да попадне където трябва:

     Една пролет овчари от Бакьово изкарват овцете на летни паши по Бакьовския Балкан. Кучетата обаче надушват леговище на вълчица, която прогонват и тя оставя вълчетата си. Овчарите решават да ги избият, но едно от тях било много едро и хубаво и го взели със себе си. Свалили го в овчарника в Бакьово, започали да го хранят с храната, която ядят кучетата. Вълчето било ящно и набързо станало по-голямо и силно от кучетата. Макар и на свобода, то не се разделяло от другите кучета и било все с овцете. Не лаело, но ги пазело ревниво и не давало никой освен овчарите да се доближава до овцете. Имало случаи, когато хора наближавали овцете но вълкът без да издаде звук им се „фърлял” и последствията били ужасяващи. Това било известно в селото и никой не доближавал овцете. Хората тук имали навици да си краднат от ТКЗС-то по шиле или овца, но тези номера вече не вървели. Защото вечер в заграденото място за овцете до гробището на селото имало сериозен пазач. Опитоменият вълк променил регламента в селото.

    Аз виждах това „куче”. Един огромен вълк, но не съвсем сив, а с жълт отенък. Идвах към магазина долу до кръчмата да си купя нещо и то бе на пътя. До този ммент не знаех историята му и виждам пред мен вълк, застанал перпендиулярно на пътя с глава км мен. Егати кучето, казвам си аз и продължавам. Кучето се мушна в един храст до самия път и от него продължи да ме гледа. Отивам аз в магазина, казвам им: в селото май си имате вълци. Там ми разказаха историята му. На връщане от магазина „ кучето” го нямаше. Не запомниих името му но, имам спомен за някакъв Джон.

    След година или две минавам пак от тук, вече с фотоапарат да снимам кучето. Него обаче го няма. Застреляли го поради следната причина:

    Пиянища от селото излезли от кръчмата през нощта, докато овчарът пазач спял и се прехвърлили през дървените прегради да си краднат агне или шиле. Но! Джон ги усетил и им се „фърлил”. Разксъсал ги жестоко, до смърт и само обстоятелството, че овчарят се събудил ги спасило. Коли, среднощно пътуване до Пирогов, кръвопроливане, операци, но пиянищата оживяли след разкъсванията по тях. Върнали се в селото и написали оплакване до полицията, че в селото има вълк, който овчарите гледат и той напада хората. Предявили и иск за обезщетение. Преписката се проточила, но не прикрючла с решение да се застреля тов „куче”. Пиянищата обаче намерили връзка – друг полицай, приятел с тях по чащка. Той застрелял кучето. Застрелял го е през деня приблизително на мястото, където го видях, защото го било нападнало. При неизбежна самоотбрана. Как не нападна нито един човек до сега, а нападна полицай? И шилета и агнета от стопанския двор пак започнали да изчезват. Регламентът тръгнал отново по старому.

    Годината точно не мога да си спомня, но най-сериозно ходех по Софийската планина от 1980 до 1985 г. Тогава трябва да е било. После интересите ми бяха насочени към околностите на селата Огоя и Ябланица с техните стотици махали по южните скатове на централното било на Балкана и разклоненията, успоредни на Софийска планина.

    Имам силна зрителна памет и до този момент си спомням срещата с този вълк на пътя преди магазина - доста едро нещо беше! - който почтително се отдръпа и ми даде предимство, но за всеки случай се скри в един храст, от който ме наблюдаваше. Дивото у него бе останало. И ме постресна, да не си кривя душата. Виждал съм убити от ловците и закачени по дърветата като обесени вълци. Виждайки огромните им зъби съм ги оприличавал на машини за убиване. Добре е, че се страхува от човека и го избягва в гората. 

         

 

 



Гласувай:
14
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - Здравей, Коста!
27.01.2012 10:38
Трудно се пише разказ, ако не си го преживял...
Лек ден!
цитирай
2. sande - Връло интересантно! Както биха казали сърбите, нашите "душмани".
28.01.2012 10:55
Коста, това не сюжет за разказ, а истински разказ, документ от днешния ден.

Тъжен.

Тези дни прочетох интервютата на Йордан Радичков- "Скитащи думи". В едно от тях казва:

"Преди бях голям романтик, даже бих казал направо наивен. Сега изплуваха някои черти от характера на българина, които пред не съм забелязвал. Имап претенции, че познавам народа си. Вече се убеждвам, че не е така."

Познаваме ли народа си?

Познаваме ли себе си?

/Да не се оправдаваме само с мутрите и мутризацията на страната./

Ако се пхогледнем в огледалото, какво ще видим?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5745985
Постинги: 2594
Коментари: 6264
Гласове: 13514
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031