ГЛАДНИ КУЧЕТА ПО ПЛАНИНАТА ПРЕЗ ЗИМАТА – МНОГО!
/Кучешки истории/
Като чест гост в планината през зимата на тези гладни кучета, аз винаги нося по един хляб за тях. Те са изключително изобретателни и умеят да се ориентират от кой човек измежду многото, преминаващи покрай тях ще получат по нещо. Те дори знаят разписанието на влака и слизат на спирките, когато той идва с надежда да получат от някой човек нещо за ядене. И се ориентират безпогрешно. Отиват при определен човек и си искат.
Аз съм от хората, които много обичат кучетата и се сприятелявам бързо с тях. Имам си един приятел Мечо от махала Кръст, който като ме види първо ме прегръща, а след това не ми дава да си тръгвам. Хваща ми със зъбите си анорака и ме дърпа към къщата на стопаните му. Добре е, че те са винаги там. Ако са някъде с овцете или кравите трябва да дойдат, за да го вържат и аз да мога да си тръгна. Мечо е голям колкото мен. При срещата с него най-страшното е да понеса първия му изблик на обич, защото може да ме изкорми като ми се хвърли тичайки срещу мен. После ми прави номера: захапва ми уж ръката, която цялата изчезва в огромната му уста и я пуска, или пък само китката ми. Като се изправи срещу мен ми взема шапката и после едвам си я вземам. Най-трудното е когато си тръгвам, защото застава в първия момент пред мен, а след това захапва дрехата ми и ме държи на едно място. Един нарязан хляб изчезва за минута в корема му, като гълта цяла филия наведнаж.
Друго едно куче, пак приятелче, дребно, като ме види се развиква от радост, хваща се за крака ми и продължава да ми крещи. Ако му дам яденето в първия момент то не може да яде, защото не може да си поеме дъх. Страхувам се да не умре от вълнение. След минути може да пристъпи към ядене, след като си е нормализирало дишането.
Многократно съм се озовавал между много кучета и не са ме нападали, но наскоро едно мъниче ме прекара. Много кучета бяха около мен, давам им да ядат. Едно мъниче обаче стои в страни от другите, не лае и ме гледа мръсно. Отивам към него, то се дърпа. Тръгнах си аз и след стотина метра усещам, че някой ме бутна по крака. Обръщам се и виждам мъничето как ми е захапало панталона и си завъртя главата. Откъсна едно парче от панталона ми и го пусна демонстративно. Изпъдих го аз по-далеч, паналонът го прежалих, но се обръщам за всеки случай и виждам, че то пак върви след мен. Хвърлих му една топка сняг и то се върна. Това ми се случва за втори път. Миналата зима пак така едно мъниче, на което не погледнах като заплаха ме доближи мълчаливо и дори ме хапна. Скъса ми и панталона и долните гащи. Оголи ми крака при сухожилието в суда.
При друг случай изгубило раузма си от глад куче след като го нахраних тръгна с мен. От благодарност или що не знам, но ми изкара акъла. Тича зад мен то, играе си и като се изравни с мен скача на нивото на главата ми и изтраква със зъбите си, но много страшно. До самото ми ухо. Изпъдих то дза си ходи, но то ме издебна и изненадващо направи същото. Помислих си: А ако бе решило да ме захапе с тая грамадна уста!
При друг слуцай едно куче ме отърва от група агресивни към мен кучета. Бяха ме предупредили за тях:
Минавам аз една зима от Дружево към Губислав. Клкото повече слизам към Губислав, по-дълбок става снегът. От някъде дойде едно куче, много голямо, с къси крака, приятелски настроено към и аз го нахраних. Тръгна то с мен. При навлизане в селото снегът стана доста дълбок и срещу мен надойдоха много кучета. Кучето-приятелче обаче заставаше между мен и тях, лаеше, крещеше им нещо, въргаляше се в снега и не им разрешаваше да се приближат към мен. Така се държа то докато стигнах до първите къщи и хората си прибраха кучетата. Положението ми без това куче щеше да стане доста сериозно.
Такива срещи в планината съм имал стотици. С напускането на планината от животновъдите те стават все по-редки. А на мястото на кучета идват чакалите. Те обаче не представляват никакма заплаха за туриста, защото не се доближават до него. Каквото и да им оставиш обаче, голяма радост е за тях: бисквитка, хляб, само и само да е за ядене. Има ги само през зимата. През лятото изчезват по горите.
