Този разказ на Константин Канев помествам в блога си специално за да го прочете моят приятел, поетът Марин Тачков. И прозата може да е така силна, както и стихът. Бях приятел с Николай Хайтов и Константин Канев десетки години. Ако Хайтов не бе помогнал на Канев, нищо нямаше да знаем днес за него. Той популяризира разказите му в сп. "Родопи", той помогна да се издаде книгата му "Миналото на село Момчиловци, Смолянско". А сборникът с разкази Канев преработи и допълни още два пъти. Второто издание се нарича "Юдина ела", а последното носи името на първото, "Родопски сказания." Големи българи бяха и двамата. Те оказаха голямо влияние върху мен. Благодаря им и от мой блог казавам, че е добре да се четат от време на време. Напр. "Бодливата роза" и "Животворният извор" на Н. Хайтов. Те като да са писани за днес. Още тогава той е прозрял причините, днес да има момчета-бурета и за връх на развитието на човека да се смята бирата и чалгата...
                                                                                                                       Коста   
Mad Max
Hero Member

Gender:
Posts: 4088



Дрохо Кехая - Отец Константин Канев
« on: September 03, 2008, 11:22:33 PM »

Дрохо Кехая - Отец Константин Канев

Така наричали Андрей кехая от Горна махала всички негови приятели и познати долу в полето и горе в планината. Той бил пръв син на бедно овчарско семейство. Рано останал сирак и на девет години неговата майка, „леля Тодора”, го пратила за карачарче в Агушоската сюрия. От дете обикнал козите и овците, та проявил голямо старание към тях. Буден, прозорлив и смел, той бързо узрял за овчар и още на петнадесет години го направили отговорник на самостоятелно стадо от 500 до 800 овци. Най-хубав бил неговият билюк напролет и лете в планината. Агушовските аги и техните кехаи го сочели за пример. Изкутил си хубави кучета, купил си скъпи кобури, направил си голям нож – каракулак, отхранил лични, големи еркичи и на тях вързал цялата дизия чанове и тюмбелеци. От година на година множил личното си стадо, което винаги било цяло и непокътнато. На ръст бил висок, тънък, с малко лице, сухи мустаци и зелени очи, много лек, подвижен и приказлив.
Агушевските овчари се славели със свободолюбивия си дух – не се давали да ги нападат, бият и крадат. А и агите ги подкрепяли: „Който ви пречи, бохтите бря, нимой да ва е страх – ние сме насрощу!” Това агушевско право добре използвали горномахленските овчари.
На осемнадесет години Дрохо бил на зимна паша в Ениженското поле. Тук имало прочут по жестокост коруджия-арнаутин. На хубав кон, въоръжен до зъби, той всявал страх у всички. Когато се напиел, тръгвал с коня по полето и с един удар повалял овчарите на земята, взимал им кепите /овчарски ямурлук, връхна дреха/ и ги пребивал. Дрохо не признавал граници и синори, пасъл овцете, където той искал. Веднъж арнаутинът дошъл, налетял връз него и искал да го повали на земята. Смелият юноша завъртял тоягата, ударил арнаутина в главата и го повалил на земята. Измъкнал ножа си и го убил, затова пък още същия ден Дрохо бил принуден да избяга. Скитал по гори и колиби и една вечер, одрипавял и гладен, почукал на майчините порти в Горна махала. След няколко дни го потърсили властите. Майка му го скрила, но веднага го пратила при Агушевци, те да му берат грижата. Агите го пратили в козешкия чифлик в Крушево, където Дрохо се крил три години. А те ходели в Енидже при кадиите и им казвали: „Майката си троси детето от нас, ние пък го ищеме от вас, вие сте го отбавили”. Така потулили първото му убийство.
След три години Дрохо отново се появил по Беломорието. Веднага го направили ян кехая – помощник на Васил кехая от Кремене. Един ден, като пасъл шилетата край Фотренския път, минал един жандар и не го поздравил. Дрохо се обърнал към него: „Аз тук човек ли съм или гробов камен, та не ми даваш селям?”, па го ударил с тоягата няколко пъти и го повалил. Друг път на връщане от Гюмюрджина бил седем души, пак защото не го поздравили. Научил за това гюмюрджинският кадия и го повикал на съд. На въпроса му как се казва, Дрохо отговорил: „Агушовски ян кехая”. „Друго име имаш ли?” – питал кадията. „Немам” – отговорил Дрохо. Агушевци били досте /приятели/ с кадията, та го изкарали „делидър” /налудничав/ и се отървал само с малка глоба.
Личното стадо на Дрохо нараснало. Подковал той прочутите си еркичи, за да „тропеят”, когато минават през села и чаршии. Чановете сменял през две-три години. Първите били неврокопски. Като им се наситил, поръчал си други – гюмюрджински, но и тях продал и решил да си стори „прочути сепетчилярски чанове”. В тях майсторите от с. Сепетчиляр, Драмско, слагали и друга руда, без да я казват. Във всеки чан от своята дизия Дрохо сложил по две дюкме /турска сребърна пара/, а в последния хвърлил пет. Цялото поле се огласяло от чудното им съзвучие, а последният цонкал право в сърцето на човека и се чувал от тридесет километра. Та тоя чан най-много разпалвал апетитите на панти и разбойници. Един от тях решил да го краде.
Една вечер Дрохо пасял овцете до късно през нощта. Крадецът, прилегнал близо до пътя в тъмнината, хванал еркича с чана, но Дрохо разбрал какво става, застигнал го и.. „измокнах му ножищену, замахнах аднож, дваж... и той подбели очине...” Така описваше лично Дрохо това приключение. Кюпленци разбрали какво е станало с техния панта и решили да си отмъстят. Шестнайсет души обградили Дрохо ведно със стадото една вечер. След като и двете страни изпразнили кобурите, Дрохо извадил своята „карафатма” и почнал с нея да се отбранява. Крадците хвърлили пръст в очите му, кръгът около него се стеснявал, а един от тях подбрал „девьота” /най-големият чан/. Тогава Дрохо като лъв се нахвърлил върху им, на един отсякъл ухото, на друг – ръката. Крадците се пръснали, но на следния ден пак дошли. Дрохо отново спасил положението със своя нож, но те успели да откраднат няколко овце и прочутия му чан. От мъка Дрохо се разболял и залинял.
Кюпленци укрили девьота в един дъбов хралуп. Озлобеният овчар за отмъщение нанасял побоища, пращал закани. Скоро той заместил Васил кехая и това му позволило да стане още по-голям кабадайлия. Ходил с хубав кон от касаба /околия/ на касаба, имал вече познанства с турци и гърци, тачили го, черпели го и оттогава се научил да си „пийнува” вино и ракия. Един ден се напил в една кръчма в Гюмюрджина, където имало и много кюпленци, дошли на пазар. Дрохо извадил ножа, разгонил кюпленци и им викал: „Кажите на вашите аги и панти да не крият девьота, а да я вържат на техни еркичи, поне да я слушам или да си дойде на мястото!... Инак за един чан ще пребия десет души!”
След няколко дни една сутрин залаяли кучетата. Дрохо пратил децата да видят какво има, а те видели един човек, качен на дървото. Той ги помолил да го отведат при кехаята. Представил се той пред Дрохо, извадил от торбата откраднатата девьо и му я подал. Дрохо взел любимия си чан, ръцете му треперели от вълнение, лицето му светнало от радост, разцонкал го, а еркичът, от когото го откраднали, се покачил с предните крака на овчата ограда и закекал. Крадецът паднал в краката на Дрохо, целувал му цървулите и го молил: „Аман, кехая, смили се над дечинките ми, таман десет имам, прости ми соя кабахат /вина, грях/”.
Още същия ден девьота на еркича отново зацонкала и всички се наслаждавали на кадифения й глас. Хората от Ортаджи викали: „Кахпе Дрохова девьо, ама цонка, та цонка”, а бедните българи добавяли: „Това не е чан, а камбана... Камбана!...”
На другата година срещу Великден мъжете християни от с. Ортаджи се явили една сутрин пред овчарската колиба и кротко замолили Дрохо да им даде девьота за камбана при църквата в селото. Дрохо се позамислил, па станал и отвързал чана от умния еркич. Подал чана на ортаджийци и те си тръгнали. Но тук станало нещо, което разплакало всички – еркичът прескочил оградата и заследил хората, носещи чана му... Следил ги до църквата, където окачили „новата камбана”. По-късно Дрохо му вързал друг чан, но винаги, когато забивала ортаджийската камбана, той запирал, наострял слух и „покеквал”.
Дрохо бил нападан често от крадци, та правил следната хитрост: нощно време пред огъня завивал един пън, а той спял сред кошарата. Една вечер дошли двама разбойници, хвърлили на кучетата кокали и неусетно се промъкнали. Единият отвътре избирал тлъстите овци и ги прехвърлял на другия отвън кошарата. В тъмнината Дрохо се приближил до разбойника и го цапардосал. После извикал другия да влезе вътре, та да му помогне да изхвърлят най-големия овен. Крадецът се прехвърлил през оградата, а Дрохо го загрял с тоягата. Довършил ги с ножа и още вечерта ги „пущамил”.
Сутринта Дрохо рано се качил на коня, опасал силяхлъка си и отишъл в Гюмюрджина при свой харатлик куюмджия. Той пуснал златни пластинки от двете страни на кървавия нож и ги заварил с калай. Петната от кръв останали под тях. И така се появил прочутият Дрохов канлицки – кървав – нож!
Интересен беше този нож. Дълъг бе около метър. Имаше оригинален „чурян” – дръжка от обагрена в червено и жълто кост. Костта прозираше и се виждаха „златни” пирони, които крепяха двете половини на дръжката у ножа. Самият нож не бе „кован”, а „излят” от стомана; от дъното до върха имаше два улея, през средата бе малко „прегърбен”, за да може хубаво да „сече”. Някъде към средата имаше надпис на арабски. От дръжката излизаха златните ленти и в извити дантели обличаха ножа на двадесет сантиметра. Всред златните ленти имаше вградени три камъка „рубини” в жълто, зелено и червено. Под тези пластинки се таеше засъхнала кръв, там уж се криела чудодейната му сила! Погледнеше ли човек ножа, той грабваше очите, омайваше го с красотата си, а накрая и тръпки те побиваха!
Никой не знаеше откъде го е бил купил – едни казваха от далечен Масър /Египет/, други – от Атина, а трети от остров Родос. Ножът имал и ножница, облечена в тъмночервена кожа. Тя пък била прикрепена на здрав и широк ремък, който го опасвал, и ножът висял от дясната страна на бедрото му. Споровете Дрохо решавал, като измъквал ножа от ножницата му, дигал го високо и се провиквал: „Да питаме какво ще каже моята Карафатмя”. Хората в страх и трепет бързо се „смирявали и умалявали”. Когато пък пиел из беломорските кръчми, ножът бил забит на масата и всичко наоколо било тихо и мирно.
Между агушевските зимни къшли и селяните на село Кушланли всяка есен се водел спор за паши и синори. Печелили го кушланлийци, на тяхна страна било и правото. Накрая агушевци пратили Дрохо да оправи спора. Той закарал своя билюк от 1100 шилета и заправил кошара в спорното място. Цяло село излезло да го прогони. Селяните носели ножове, пушки, брадви, а Дрохо тръгнал с голи ръце срещу тях. „Вземи си ножа!” – му викали другите овчари. „Не ми трябва ножът...” – „Вземи си барем една тояга.” „Ако ми потрябва тояга ще си намеря” – отвърнал ян кехаята. Налетели селяните срещу Дроха, завъртели тояги и брадви. Той грабнал една тояга от ръцете на нападателите и за миг свалил неколцина на земята, после се провикнал: „Овчаре, дайте ми ножа!” Изплашили се кушланлийци и се разбягали. Така хората колкото се страхували от смелостта на Дрохо, дваж по се страхували от силата на неговия чудотворен нож.
Тръгнала славата на Дроховия нож както в полето, така и в Пашмаклийско. За него се носели най-различни и фантастични легенди: че бил лековит, че носел здраве и щастие, че който го поносвал – работата му тръгвала на добро. Напоследък силата му уж била в това, че разсичал и обезсилвал всякакви магии, но особено „разсичал” завързването на съпружеските двойки от техните душмани. На такова завързване /неосъществяване на половите отношения в семейството/ „лекът му било Дроховият канлицки нож”, той унищожавал магията, само той връщал силата на завързания съпруг.
Още като бил овчар у Агушевци, идвали пострадалите, та вземали ножа му и след като си свършвали работата, пак го връщали. Канлицкият нож, когато Дрохо си дошъл в село, малко стоял у него. Той вървял от къща на къща, от село на село – взимали го през нощта тайно, обвивали го в тестемел или го поставяли между нитите за стан и го носели където трябвало. Бил като светиня, та много не говорели пред него. Младата невяста го отвивала от тестемеля и го показвала на избраника си, донасяла невеското бакърче, в него „смивала” ножа с вода, а водата изпивали двамата. Опръсквали брачното легло, изправяли ножа до него и магията още същата вечер се разваляла. След няколко вечери, пак нощем, ножът бил връщан по същия начин обратно и като благодарност младоженците му изпращали мъжка риза или женски миндил, а някои давали по една турска меджидия /сребърна голяма монета/. Веднъж младия кехая от Долна махала проводил златна лира, жената на Дрохо я връщала, а той викал: „Не една, а пет лири заслужава този нож, ага ми махна от главата това голямо бално!”
Близките на Дрохо и днес разправят, че ножът „обиграл” не само наше село, а всички села в нашия край и на всички донасял откраднатото и завързано семейно щастие. Легендата отишла още по-далеч. Стари магьосници, които уж завръзвали младите, когато се споменавало пред тях за Дроховия канлицки нож, та се „втрисали”.
Ножът бе цял и закачен пред леглото на Андрей кехая и до неговата смърт през 1942 година. Макар и грохнал старец на 95 години, той не се разделяше с него. Синовете му искали да го „натрошат” на парчета и да си направят малки ножове, но той не даде дума да се спомене. Искаше да го гледа и да си спомня за знайните и потайни подвизи с него. Сам заставаше пред закачения нож и го питаше: „Карафатмо, ръчинката, с която те държах и сечах, ми изсъхна, дойде време да се разделяме с тебе, ти къде ще идеш, кому ще останеш и закъде си ти без мене...?!” Откачаше го, целуваше го и му шепнеше: „Тебе или ще те трошат, или с теб борина ще берат!”
Дроховото предсказание се сбъдна. Неговата Карафатма бе натрошена на парчета и разделена между наследниците му за „ляк”! Останал бе само големият му „чурянуши”. През 1943 година дойде една жена с окървавени боси крака чак от Девин, плачеше и се молеше: „Мила женице, дай ми лековития нож, голямо бално имам – двама сина съм оженила и двамата от душмани са завързани”. Смили се Андрейкехайовата снаха, обви останалата дръжка в една кърпа и жената я отнесе. Хабер и поздрав получи, че ляк за болката си е намерила, но кокалената дръжка не бе пратила...
Ето каква бе съдбата на този канлицки нож!
Странен бил Дрохо в живота, личен бил в облеклото си. Още на младини поръчал на майка си Тодора да му изтъкае бяла като сняг хаба и да му я прати в полето. Майката изпълнила поръчката му. Дрохо си ушил бели арнаутски дрехи, които не били обичайни за нашия край. Потурите били тесни и прилепнали по бедрата му. Отпред джобовете били обточени с гайтани. На гърба надявал бяла калашма /забун/, около шията и през гърдите обточена с много гайтан и извезана от черна коприна. През лактите се проточвала също голяма лента гайтан, а от разрезите на ръкавите висели и трепкали метални жълти копчета. Над калашмата обличал бял елек, пак обточен с гайтан. На кръста опасвал бял пояс, ошарен с черни чибуци. Върху него препасвал широк поясок, на който се крепяла прочутата Карафатмя. Накрая опасвал силяхлъка с набучени малки ножове и патлака с бяла дръжка. От дясната му страна имало „закачало”, на което повторно се прихващал ножът, за да не се люшка и да стои изправен на бедрото му. На главата си носел бял плетен терлик /шапка/ от бяла коприна. Той пък бил препасан от черно копринено чевре /кърпа/ и от двете му страни трепкали кичилки. Лустри гюмюрджински калвери лъщели на краката му. През рамата му се кръстосвали широки тасми, ошарени с жълти пулове. На тях се крепели кожени чанти и паласки, и те целите в разноцветни синци, рахучки и висулки. В тях слагал тютюна, чакмаците и пари.
Овчарите с кехаята си идвали само един път през годината в село, и то само на Петровден. Цяла седмица преди това те се стягали: отлъчвали овце за празника, смазвали силяхлъци и тасми, дюздисвали гайди и кавали, подстригвали се, избръсвали се и потегляли. Овчарите минавали през Райково и тук се отбивали в кръчмите. Пристигали в Долна махала, ходили по къщите, а после през ляската идвали в Горна махала с песни, „пукот и рукот”. Първом ги посрещала леля Тодора, майката на кехаята; там отсядали. Гайдите писнували, стреляли от кепенците, пиели ракията в купи и паници, гозби се пренасяли, песни се пели. На другия ден всички овчари отново отивали у кехаята, а той, облечен в чисти бели дрехи, огизден от ноги до глава, ги посрещал в своя дом. Пак яли и пили, пукали и рукали, и когато леля Тодора им поднисяла „пилавя” /ориз със стафиди/, било вече време да тръгват към хорото насред селото... Засвирвали гайдите, зад тях вървял гордият кехая – „бял като голаб”, обграден от овчарите.
С такъв салтанат Дрохо слизал на селското хорище. Хората му сторвали път, всички погледи били обърнати към него, гайдаджиите него чакали да им даде знак да засвирят агушевско хоро. Бавно и плавно го водил високият и строен кехая. До него се хващали овчарите му, окичени с трендафил и босилек, до тях ергените и момите. Хорото се завивало на две, три, та до пет диплини. Дрохо мерил стъпка по стъпка, с патлака стрелял дваж и триж, миризма и дим се дигали над хорището и накрая изваждал своята „Карафатмя” и с нея давал върха на хорото. След това предавал воденето на други овчари, те се редували един по един, момите ги оглеждали, старите ги скитасвали и си избирали зетьове, като се интересували и кой колко овци е намножил. Така карали цяла седмица Петровден, ходили един-другиму на гости, китки от моми получавали, годежи правили, сватби напетряли, пили, яли и хоро играли. И пак се връщали на планината да пасат стадата на Агушевци да чакат следващия Петровден.
Не знаем кому така се е кичил и гиздил белият кехая, когато в любовта бил вързан, див и боязлив!?
„Човек да убиех, око ми не трепваше, сто души да тръгнеха срещу мене с пушки и ножове, не се плашех, не знаех какво е страх на тоя свят. Ала, виж, изпречеше ли ми се жена, потъвах в земята – страх ме бе, срам ме бе, цял се втрисах и бягах...” – сам разказваше Дрохо. – В село познавах момите, те ме гледаха – аз не ги гледах. Идвах, играех и пак се връщах в планината, не мислех за женилка. Долу в полето ме търсеха българки-тракийки и бели гъркини, но и от тях бягах!
Имах харатлик в село Саржа, Митрю се казваше, той бе главеник. Няговата годеница пък имаше дружка на име Донка, която ми била хвърлила мерака да се загалиме, но пустият ми женски страх не ме оставяше, та и от нея бягах. Без да подозирам, една вечер ме повикаха в една къща уж на „мохабет”. Почуках в тъмното на портата, отвори ми Митрю и вътре виждам само неговата главеница и Донка. Стояхме, говорихме и по едно време побратимът започна да се задява с главеницата, пък аз се втресах, изгубих и ума, и дума. Донка ме гледа, смее ми се, дума ми нещо, аз съм втренчил очи в огъня и не мръдвам. Три сахата седяхме – три години ми се сториха! Така се събирахме няколко вечери, нито я погледнах, нито й проговорих. Митрю все ми се караше, подмяташе моя кабадайлък и накрая се отказваше от нашето побратимство. Една вечер се уговорихме, че щом прегърне годеницата си, и аз да хвана моята Донка. Аз, като видях Донка, и пак се втресох, пребледнях, устата ми пресъхна и, а-ха – да припадна... Харатликът хвана годеницата си, пък аз реших да бягам през вратата. Сърдито ме погледна Митрю, врътна ми главата, скръцна ми със зъби, хвана Донка и я хвърли към мене. Тя се блъсна смутена и объркана, а аз потънах в земята! Тръгнах пак да бягам, а той се изправи пред мене, хвана ми дясната ръка и ме принуди да я прегърна и... страхът ми от жени избяга. За пръв път разбрах какво било савдьо на този свят, пък бех юнак на двадесет и шест години. Вдражи ми се Донка – по цял ден мислех за нея и чаках да се мръкне да се видим... Дожени ми се!”

Logged

На върха на планината е закачен облак и моето сърце е закачено за него.


Mad Max
Hero Member

Gender:
Posts: 4088



Re: Дрохо Кехая - Отец Константин Канев
« Reply #1 on: September 03, 2008, 11:22:45 PM »

Научила се майка му, че синът й ще се жени за „гъркиня” в равното поле широко... Затъжила, заплакала леля Тодорка, хабер по хабер провадала да не се жени, че от майка нема прошка ни на този, ни на другия свят. Изплашил се Андрей от майчината клетва, а Донка чакала и плакала три години. Накрая се омъжила и него калесала на сватбата. Строшило се сърцето на Дрохо кехая, мъка го налегнала за хубава Донка. Носил я на сърце цял живот, мъката убивал в песни, чанове и тюмбелеци, вино и ракия. Годините минавали, младостта гаснела, станал на четиридесет. Дошъл си един Петровден и майка му довела близката комшийка Мария Гунчовска. Тя била годеница на Тасо Каневски, но той я оставил и се оженил за „бяла Добра”. От мъка косата й окапала и решила да не се жени. Майките били първи комшийки и верни дружки , та през зимата с хурки в ръцете решили, щом си дойде Дрохо, да ги съберат. Така Мария и Андрей, покрусени от преживяната първа любов, се взели и създали прекрасно овчарско семейство. Но и у двамата останала по една рана от младини...
С чаша в ръка Дрохо често въздишал дълбоко и повтарял: „Аааах... Доно, Донке ле, остарях и обелях, дойде време в земя да влизам и от сърце те не увидам!... Де гиди заман! Де гиди векът! Де гиди младост, дето ме остави!” А жена му Мария често въздишала за Таса: „Ах Тасо хубави, Тасо гиздави, тьонка и висока сюлвию /вид кипарис/, ала си ходиш и се драговаш с бела Добрица! Вечер и сутрин през пътя минаваш и ага те видя, сърце ми кръв прокапва!...”
Дрохо кехая цели 40 години слугувал и господарувал на Агушевци от Могилица. Той „умирал за овцете”, бил честен и справедлив, но щом наплодил личното си стадо до 400 овце, усилил виното и ракията.
Една пролет имало много работа около стрижбата. Пристигнал Тахира от Могилица, но не намерил баш кехаята при овцете. Ядосан, отишъл в Гюмюрджина и го заварил в кръчмата пиян, сконфузил го и му забранил да пие, когато има работа... Пияният кехая отговорил: „Ако пия, та си пия от моята киса, а не от твоята...”, вместо да каже на агата: „Пия, ага, пия, ала пия въз ваше здраве.” Тахира се засегнал и още на другия ден му отлъчил овците с еркичи, чанове и тюмбелеци и му казал: „Хайде, Дрохо, ти се наяде агушевски качакам, халал ни прави изметя 40 години, хубаво да те следи оттук нататък”.
Същата пролет Дрохо докарал овците и напълнил градината в село. Мало и голямо се превървяло да види стадото му и чуе чановете и тюмбелеците. Зимно време ги карал в полето, а през лятото ги пасал по селското землище, където основал мандри и кошари /Дроховата мандра, Дроховата колиба, Дроховата ливада/.

Натежаха годините на Дрохо, подмина деветдесетте, високата му снага се стопи. Всичко предаде на синовете си, ракията вече не му вървеше, гласът му „липса”, говореше шепнешком. Разказваше своите патила и често се надигаше, та вземаха участие и ръцете и нозете му. Живееше със своето минало!
Беше тих приятен летен ден. Андрей кехая, вече на 93 години, бе излязъл пред къщата си, увит в овчарска кепица, треперещ от старчески студ и търсеше топлото слънце. Суша бе настанала в Кърджалийския край, та голямото стадо на Петър Милчев от Соколовци през месец август бе потеглило към планината в Девинско. Неговите овце се движеха с целия овчарскисалтанат от еркичи с пълна дизия чанове и големи тюмбелеци.
Когато стадото бе на Кесарийца, чановете се чуваха, но когато наближи Кържалицкен камен, те огласиха вече цялото село. Тюмбелеците удряха силно и тежкият приятен звук погали старческото ухо на Андрей кехая. Той скочи като опарен, заоглежда се напред-назад, наметна кепицата си, взе тояжката си и тръгна по шосето; едвам изговаряше: „...чанове... тюмбележи”. Голямата сюрия слезе вече на шосето и се отправи към Ляската. Грохналият старец я срещна пред Кетевските къщи. Отпред вървяха еркичите с чановете, след тях овните. Той застана пред тях. Стадото спря, а той махаше с тоягата, подигаше кепичката си, милваше еркичите и целуваше чановете им. Сълзите му рукнаха като извор. Говореше нещо тихо на овцете, събраха се много хора, гледаха как плаче побелелият старец, заплакаха всички.
Потегли стадото бавно, а той сред него, притиснат от овце и овни, също вървеше. Така той стигна до къщата си, едвам дишаше, а очите му плачеха по изгубена младост, по изчезнали стада с чанове и тюмбелеци. Опита се да проследи стадото, но сили не му стигнаха. Тогава с пръсти на уста, доколкото можеше, изсвири по овчарски. Тук той падна на земята. Вкъщи го сложиха на кревата. Той дигна здравата си ръка и каза: „Това ми е последното видване на овци и чуване на чанове и тюмбелеци...”
Над главата му висеше неговата Карафатма, вън, на потона, на голям сарък стояха замислени неговите прочути чанове... Долу, в двора, от голям дирек ни гледаше закачена Дроховата гега. Отдолу до горе върху нея бе обвита дървена змия... От тъмния ъгъл пробляха майка и агне и ни погали мирис на овча тор...
... Не след дълго Дрохо кехая си отиде от този свят и остави след себе си една легенда!...

Прекрасно е, че си се познавал с К. Канев и с Н. Хайтов! Чел съм и харесвам разказите на Хайтов, както и есетата му "Шумки от габър". Сладкодумен разказвач, достоен българин, родолюбец... Няма вече такива личности... Ти си един от малцината, които носят възрожденски, народен дух...
Лека вечер!

Само този разказ ли си публикувал в блога си от книгата Юдина Ела? Не съм разглеждала всички твои постинги и за това те питам имаш ли твои снимки от с.Момчиловци? Ако имаш кажи ми в кой постинг е да не се ровя излишно.