ТРИ СЮЖЕТА ЗА РАЗКАЗИ С ЖИВОТНИ
Няма ги вече големите майстори на разкази, които свързват бита на хората с любимите им домашни животни, с които заедно са преминали младостта им, трудностите, на които дължат дори живота си. Животът се промени. Най-високото достижение според мен при този тип разкази принадлежи на Константин Канев. Описаното в разказа му БАЛАБАН по дълбочина и драма има силата на разказа на Вазов за слепеца Дядо Йоцо. Един сляп, „умрял за живота човек” заживява нов живот след Освобожденето на България. И в почти всеки, прочел разказа. Така и Константин Канев обезсмъртява вай-верния приятел на овчаря Нику, кучето му. Виждайки, че кучето му умира от старост, Нику ма казва.”Ааах, Балабан...Балабан...,ти ми спаси живота, та сега аз да живея и да си храня децата. Да се даваха човешки дене на кучешки живот, щях да ти дам от моите колкото щеш...Сбогом Балабане, прощавай!”
Кучето са го познавали и хората в селото, а където е погребано то, местонстта наричат Балабанов гроб. Аз бях там с автора на разказа, приятеля ми Константин Канев, познавач на човешката душа.
Не толкова силен е разказът на Н. Хайтов за кучето Катерин. В него обаче има премъдрост. Ако храниш кучто много – не гони вълците. Ако го храниш малко – съюзява се с вълците и яде заедно с тях кози от стадото. Та – казва старият козар на младия, внимавай! Дадеш ли много храна лошо.Дадеш ли малко храна – пак лошо. Има граница и внимамай да не я преминаваш. Овчарят казва това за кучето, но то важи и за хората.
Ето и първият сюжет:
Преди много години в сп. Родопи се появи разказ по много силен сюжет, но не бе направен майсторски. Този разказ изгубих и никъде повече не можах да открия. Сега ще припомня сюжетът му. Може пък някой да го пренапише. Но преди да стори това ще трябва да отиде в с. Орехово – умаленият модел на Търново и след като добре се запознае със селото, тогава да го стори. А сюжетът бе следният:
Двама млади от с. Орехово се галят, вземат се. Трябва им къща, стопанство, транспорт. Поминък, за да могат да си родят дечинки. Вземат си едно конче, което се оказва късметът в живота им. Кръщават го Ласа. Кончето се оказва много добро, много умно, много послешно и става много силно. За две години се превръща в любимия кон на селото, кобилата Ласа. Тя изнася камъни от реката за къщата им и останалите метериали от гората. Носи до нивата сечивата и семената, пренася продукцията до дома. Веднаж на две години ражда едно разкошно конче, за което има много кандидате да го купят. Когато са на нивата или с животните в планината, по команда Ласа се връща в къщи с товар или да вземе от дома нещо и да го качи в планината при стопаните си. Или се връща без товар за да вземе от дома децата и да ги отнесе при родителите им. Когато за Ласа няма работа в домакинството, тя пренася къмъни от реката за стреж на къщи. Половината къщи в селото са построени с къмъни, пренесени на нейния гръб. Първият курс я водят, след това тя пътува сама с камъните на гърба. Тази кобила става като символ на селото в продължение на около 30 години. През този доста дълъг период стопаните й се променят, децата стават големи, задомяват се и отиват по чужди къщи. Родителите остават без децата си, поели свой път в живота. При тях остава кобилата, навлязла в семейството пведи децата. Работата по нивите, ливадите и градините намалява, двама души по-малко за изхранване. Намаляли са и силите на хората с годините. Кобилата все така носи камъни за къщите и доходи от работата си по чужди хора. Но...
Една пролет след като отново настанал сезонът за работа, изкачвайки камъните по стръмнината от реката към селото, кобилата започнала да се изморява, задъхва и да спира. Започнали да намаляват товара й с къмъните, но положението ставало по-зле. Кобилата вече не можела да носи камъни. Престанала да ражда и кончета. Нямала сили да пренася и необходимите неща до нивите и продукцията от тях към дома. Хората хранили кобилата и премълчавали това, което трябвало да си кажат цяла година. На следващата година мъжът проговорил, че тази кобила вече трабва да я махат от дома си, но как да стане това. Тя е била най-верният им приятел повече от 30 години, тя е помагала за всичко в домакинството, носила е доходи от кирията с камъни, от кончетата, които са продавали. Вече е есен, настава време коблата да се храни през зимата със сеното, което е и за овцете.Жената плаче, мъжът изкарва кобилата от обора и я води на определеното място, където хората от селото оставят краставите овце, болните или стари животни да ги изядат вълците. С мъка човекът оставя кобилата, покрай която вече се навърта вълк. Няма сили да я върже, оставя я и си отива. На другия ден кобилата се връща. Посрещат я, плачат и двамата, прибират я отново в обора й. Кобилата вече не може нищо да работи, може само да се разходи из селото и да се напасе. Пак идва есента, този път трябва да се вземе окончателно решение. Отново човекът извежда кобилата, но взема и въже. Завежда я на същото място, което вълците знаят от векове и съблюдават за движение по него. Стопанинът връзва кобилата за едно дърво, наоколо се навъртат вълци и чакат той да се махне. Прибира се той в къщи, жената плаче, разрплаква се и той - това са толкова години с кобилата, покрай нея са преминали най-хубавите им години, толкоз хаир от нея, а сега тя е оставено от тях на вълците.
Минават години, хората остаряват, но спомените за кобилата и мъката по нея остават. Без нея животът им при тези сурови природни условия би бил немислим, но когато тя не можеше повече да работи и поради невъзможността да й набавят храна без нейна помощ, те я дадоха на вълците. Вързана, за да не може да се брани. Тази мъка те носят в себе си до последните си дни и я разказват на всичките си познати. Един от тях е написал разказ по този сюжет. Само в архивите на сп.Родопи той може да бъде намерен, но дали те днес съществуват? По-добре е да го пренапише някой друг...
Вторият сюжет се отнася за едно магаре в с. Бухово. Видях възрастен човек, към 75, след който ходеше едно престаряло магаре. То бе толкова старо, че за да пристъпва си вдигаше единия крак, после другия, както слоновете,а не едновременно двата по диагонал. Заговорих се с човека. Той каза за магарето си, че го е купил преди 50 години като магаре – бебенце. Казва, това магаре ми бе късметът в живота. Къде ли не ме е носило, какво ли не е пренесло, без него не знам какво щях да правя. То, казва той, така е свикнало с мен, че не ме оставя да отида никъде сам. Ако не излезе с мен, каза той, ще се задуши от рев и ще умре. Аз съм в кръчмата, казва той, магарето е пред кърчамата. Аз отивам до магазина, то ме чака отпред. Вички ме знаят заедно с магарето. Не мога да отида до София, защото ще умре докато се върна. Когато е топло, то спяло пред вратата му, а когато било студено спяло в яхъра, но не давало да се затваря вратата. Стояло и пред прозореца за да го гледа в стаята. А в двора се изявявало като началник. С рев и заплахи разпределяло къде да стоят кокошките, къде прасето, къде кучето и овцете. Но като излизало на пазар или на кръчма със стопанина си при връщането си веднага размествало животните по нови места. Животните били свикнали с магарето и го слушали. Попитах дядото, който също се придвижваше трудно, може ли да яхне магарето. Той каза, че може, но магарето после два дни нямало да стане или докато стигне тях щяло умре. Няма дУша вече, каза той.
Магарешки характер...
И още едни магарешки характер:
В последната махала на с.Плана в посока към Космическата станция има малка махаличка.Наблизо е почивната станция на БАН. Аз много обичам Плана и ходя често натам през пролетта. Стигам до една нива, където работеше престарял дядо. Подготвяше нивата да я сади с картофи, но как я беше подготвил! Земята – черна, като каймак, никъде не се вижда и стръкче тревица. А дядото се криви от болки по тялото си, не може да се изправи. Едното му око – сиво, сляпо. Викам да ме чуе – накакъв ответ. Човекът си работи на нивата. Тръгвам към него, но ме пресреща едно магаре и ме спира. Опитвам се да го заобиколя, то ми препречва пътя, не става. Забелязах, че магарето не е агресивно. Човекът видя, че магарето ме спира и дори връща обратно и дойде пре мен. Магарето веднага се дръпна в страни, но не откъсваше поглед от мен. Човекът каза, че това магаре е неговият пазач, защото бил почти сляп и глух. В дома му то играело ролята на куче. Види ли човек, разревава се, в никакъв случай не го пуска в двора без да излезе дядото. Ако се опита да строши хатъра на магарето, то ще го ухапе или срита. Не постъпвало обаче така с хората от махалата, които вече познавало. Тях ги пускало свободно. И усеща, казва човекът, кои са добри хора или кои ми мислят доброто. Като чу това магарето, започва да клати глава към мен и да се смее. Има животни, които се смеят, има и смеещи се кучета. Оголва маарето едни огромни тъмножълти зъби, с устните си имитира усмивка. Хареса ме. И аз го харесах, защото извадих от енодневката вичкия хляб, който имах и му го дадох. Магарето бе с ангорска козина, мека като на камила. Пропуснах да попитам, не го ли стриже през пролетта дядото. Магарето бе със самар, защото дядото нямал сили да го свали. А без магарето той не можел да дойде до нивата си. Казва, отиде ли си магарето, отивам си и аз. Всичко ме боли, не мога да мръдна от къщи без него.
Старецът имаше остра форма на артрит, но не оставяше нивата. Всичките му близки измряли, младите напуснали селото, само той с магарето си останал. От 50 години то е било неотменният му приятел. Това магаре обаче изглеждаше доста по-добре от буховското. Дори се хили. И с годините също развило характер: не само да помага на стопанина си, но и да го пази. Преценява който идва при него какъв човек е и с какви намереиния и тогава го допуска.Магарешки бодигард...
