Той така и не се престраши да й предложи. Предпочете да замине да търси реализация, но с друга. А толкова много я обичаше. Тя също имаше чувства към него. Но и двамата се отказаха. Да,колкото и нелепо да звучи, отказаха се и то от страх. 
 Минаха няколко години и живота ги срещна отново. Само че той беше с нея, а тя беше с друг. Определено не изглеждаха щастливи. Когато се видяха обаче дори не се и опитаха да скрият, че все още се обичат. 
 Но защо беше толкова трудно да бъдат заедно, след като и двамата толкова силно се искаха ?Не бяха подходящи един за друг ли ? Нямаше да могат да създадат така мечтаното семейство и да бъдат щастливи заедно ли ? Затова ли толкова много се измъчваха ... от любовта си ли? На какъв урок искаше да ги научи Съдбата? 
Че не винаги това, което най-много искаме е най-доброто за нас ли? Или че понякога поради страх закъснението може да е непоправимо ?
Според него тя била толкова красива и сексапилна, и се страхувал, че ще му откаже, че ще се подиграе с " бедното " момче. Денонощно я желаел, но щом я видел и смелостта му се изпарявала.
 Нейното мнение по въпроса било , че той бил такъв " тежкар ", постоянно в женска компания и самочувствие определено не му липствало.
 Двама прекрасни младежи, заблудени от своите страхове и очаквания. Двама влюбени пропилели възможността да се опознаят и да се насладят на любовта си. И двамата надявайки се на втори шанс, надявайки се, че с времето ще станат по-добър вариант на себе си, и идеален партньор за бъдещ съвместен живот. 
Сгрешили. Да, и двамата не спирали да мечтаят всеки ден един за друг, подчинявайки ежедневието си на планове. Планове, ноито още им е трудно да приемат, че никога няма да осъществят. Никога, защото той продължава да е с нея, а тя да е с друг.  Не са щастливи. Постоянно се търсят, но нещо все им пречи да бъдат заедно.
 А може и да е за добро. Много хора се опитват да ме убедят в това. Единствено сърцето ми знае истината. Толкова години не успях да обикна никого като него. Постоянно търсех чувството, образа, смеха му. Копнеех за нещо, което никога няма да бъде мое. 
Дълбоко в себе си усещам, колкото и необяснимо и алогично да е , но много дълбоко в себе си усещам, че може и наистина да е за добро. Защото ме е страх и ме боли да призная, че сгреших, че сгрешихме. 
 


 

Невероятно интересна и реалистична история и не на последно място кратка,което я прави много четивна и достъпна дори за хора с по-малко свободно време.

Признатите грешки понякога водят до наказание,но друг път до награда. И тук изглежда щеше да е така но дали Божията промисъл е замесена в тази тъжна раздяла,трудно е днес да се каже.