Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2020 22:47 - ТЪМРАШ, ТЪМРАШКАТА РЕПУБЛИКА – ЕДНА ТРАГИЧНА И МАЛКО ИЗВЕСТНА СТРАНИЦА ОТ ИСТОРИЯТА НИ...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 1207 Коментари: 0 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ТЪМРАШ,  ТЪМРАШКАТА РЕПУБЛИКА –  ЕДНА ТРАГИЧНА И МАЛКО ИЗВЕСТНА СТРАНИЦА ОТ ИСТОРИЯТА НИ...

 

    Въведение:

    От миналата година посещавам региона на Тъмрашката /помашка/ република, просъществувала от 1878 до 1912 г. Този доста обширен регион е по средното и горно течение на река Въча. По долините на реките, вливащи се в р. Въча, селата са предимно помашки и достигат до 1500 м. н. в. Тук са и рекордно високите села в България, Чамла и Мурсалица, на 1700 м. н. в, днес обезлюдени. Село Чамла с горите и ливадите му, придобити чрез заменка от Александър Божков, чиито наследници сека искат да секат горите там е едно от най-красивите места в Родопште. Река Въча има най-голяма водосборна зона от трите течащи на север родопски реки – Чепинска, Въча и Чепеларска, а притоците й са доста големи -  реките Триградска, Мугленска, Широколъшка, Девинска и др.

   Възходът, трудностите пред селото след Освобождението ни през 1878 г. и унищожаването на с. Тъмраш през 1912 г. са описани от полк. Ангел Вълчев, роден в махала Брезовица на с. Лилково, не далеч от Тъмраш. Той посвещава живота си на този труд, търсейки документи за селото и републиката, в който описва и истината защо тъмрашлии основават република от помаци около р. Въча, за вменяването им на вината, че те са извършили клането в Батак. Клането е извършено обаче от башибозук - опростачени помаци с промити мозъци, /на „интелектуалното” ниво на такива като тях днес е електоратът на президента ни Радев/ - сбран от селата Барутин и Триград, предвождани от Асан ага Триградлията и Ахмед ага Барутанлията. И тогава, както и сега – днес опростачените наричаме маркспутинци - опростачената част от населението е била сила, която  Високата порта е манипулирала и ползвала за нечистите си и жестоки дела, прикривайки се зад други етноси. Въпреки най-близкото разположение на Тъмраш до селата с християни, участващи в Априлското въстание, техният феодал с абсолютна власт, Ахмед ага Тъмрашлията, не разрешава на тъмрашлии да правят золуми по селата, където живеят християни - хора с друга вяра, но с тяхната кръв, българи като тях. Ще отбележа, че тъмрашкият феодал е бил уважаван и от хората в българските села, в центъра на които е било помашкото село Тъмраш. Законите на този феодал срещу крадците и изнасилвачите са били прилагани чак в село Добростан, тогава Чаушево, далеч-далеч от Тъмраш. Въвеждам тагове, крушова сопа с чепове по нея за крадците и хвърляне от скала за изнасилвачите.

   Които имат интереси по история, по краеведство, обичат и познават в някакава степен Родопа, е добре да са запознаят с труда на полк. Вълчев, в който са отразени фактите от намерените документи в нашия и турския архив, а също и писма от тъмрашлии, които след второто изгаряне на селото им – първото през 1878 г, второто през 1912 г. – напускат България и основават село със същото име в Турция. Там, не свикнали с горещините и поради липса на имунинет срещу болестите, напр. малария, всичките /!!!/ тъмрашлии измират. Полк. Вълчев е публикувал и оригинални писма на тъмрашлии от Турция, писали до роднините си в България. Покъртителни документи! Повечето от хората имат по-силен спомен не от изгорените си домове и погубен живот, а от Тъмрашката чешма, каквато вода в Турция няма. Книгата ТЪМРАШ за мен има същата сила както тази на Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, защото всичко в нея е реално, докато тази на Дончев възприемам като роман на същата тема. Препоръчвам и този роман на обичащите Родопа, защото той е твърде интересен за запознаващите се с нея. В книгата на Дончев има доста понятия, които са цитирани географски неточно, но запознатият с Родопа знае местонахождението им.

   Вече извърших първото си посещение през тази година от планираните три в региона. Пътуванията си ще опиша по различен начин – постингите ми ще се опитам да направя като репортажи, а снимките ще поместя отделно. Вече имам в компютъра си към 800, от които ще избирам, всичките са прекрасни. Този регион е за мен един от любимите ми, посещавам го още от 1967 г. В този дълъг отрязък от време, съизмерим с човешки живот, там се извършиха много промени, на които станах жив свидетел. Книгата на полк. Вълчев, ТЪМРАШ, излезе през 1973 г. Той се впечатлява двадесетина години преди мен от развалините на изгореното за отмъщение село заради зверствата през Априлското въстание без да имат хората му никаква вина за тях.

    За да бъдат ясни „тъмрашките” ми постингите на тези, които ще отворят блога ми, ключът за тяхното разбиране е да са запознати с тази книга, върху която авторът работи през целия си живот, от първото си посещение в селото като дете със своя баща, до издаването й. За голямо съжаление той почина твърде млад. Познавах го от Редакцията на списание РОДОПИ.

    А сега първият ми постинг от първото ми посещението ми през тази година:

 

 

  СЕЛО ТЪМРАШ ОТ 1967 г. ДО СЕГА ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ

 

   Така стана, че ремонт на пътя промени плановете ми през последния ден на първото ми Тъмрашко пътуване. Вместо на Фотинските водопади, мъгла във високата част на Родопа и лошо състояние на пътя до Фотиново ме принудиха да променя маршрута си и достигнах с. Чурен.  Това село е над останките на с. Тъмраш. В него е имало голяма казарма с постоянна турска войска. Конната войска пък е била в с. Тъмраш. Чурен е на 7 км. от Тъмраш, но е разположено на 1500 м. н. в, докато Тъмраш е с 400 м. по-ниско.  За сега ще спомена само, че Тъмраш е извън региона на Тъмрашката република, но тя носи името му, а също и че всички заобикалящи Тъмраш села са християнски. Така с. Тъмраш, макар извън Тъмрашката република дава името й, което  показва значението на това село през онези неспокойни години, когато великите сили /б. м. идиотите/ разделят България на две, а помаците по долината на р. Въча никой не ги иска към държавата си, защото са бедни и не могат да плащат данъци. Това е основанието да възникне тази „република”, неин аналог е днешната Северокипърска република, която никой не признава, но и тя свързана с османското наследство. Такива републики е имало тогава и други, цитирам Гюмюрджинската. Има и друга причина, зимните пасища по Егея, оставащи към Високата порта, без които животните на хората ще загинат, а без поминъка си, и те.

   Споменът от първото ми посещение тук, макар това да се случи преди 53 години, остава жив в мен. Тогава до селото се ходеше леко – от автогара Юг в Пловдив имаше доста автобуси до Бойково, Дедево, махала Тикла, Лилково и Ситово. Регионът на Тъмраш още не беше превърнат в ловен резерват, отиваше се без никакви трудности по доправян вероятно от самите тъмрашлии римски път, по който те са достигали до Северна Тракия. Този път достигаше центъра на селото, където при една зидана голяма чешма се събират две реки – едната идва от с. Чурен, а другата – от масива Чернатица под вр. Персенк. Навсякъде наоколо стърчаха каменни зидове на опожарени къщи. Някои зидове оставаха високи, други се бяха срутили до някъде или нацяло. Където зидовете бяха по-ниски между тях растяха млади борчета. Каменните стълби за изкачване до първия етаж бяха запазени при доста от къщите, а също и  каменните огради на дворовете. Попаднах там в такова време, че имаше цъфнал ирис в градинките на хората, които бяха останали и чимшир със ситните листа.  В центъра на селото имаше останки от конюшна, а също и от конака, две грамадни каменни сгради. В полурухналите стени се виждаха тайници, в които тъмрашлии са държали жълтиците си. По тяхно време един угоен овен за байрама се е продавал за една жълтица. Виждаше се и още нещо, че къщите са правени като на два етапа, като добре се различаваще мястото на дострояването им. Това е така, защото селото е било опожарено през 1878 г, тъмрашлии обаче са се върнали и са построили отново селото си. Вижда се, че и камъните са различни.

   Тази призрачност, този ужас, който се преживели хората тук ме подтикна да се заинтересувам от миналото на това село, защо се е случило всичко това. Чувах какви ли не лоши дела, вменявани на хората му. В един от по-ранните разкази на Николай Хайтов той споменава понятието разбойници тъмрашлии. В предговора му към книгата на Вълчев той вече е на друго мнение. Майка ми, която бе доста начетена също знаеше за това село, в смисъл, че там живеели хора, които тероризирали живущите по околните села, грабели ги, убивали ги. Знаеше и за легендата за изгореното дете. Такова е мнението на хората, което е било формирано в тях в резултат на измислици, които сега наричаме фалшиви новини. Така е бил набеден и Салиери, че отровил Моцарт, в резултат на което той полудява и умира. В резултат на набеждаването на тъмрашлии, че са изклали батачани селото им е два пъти изгаряно, като след второто му изгаряне тъмрашлии бягат в Турция, макар те да са помаци и да не знаят турски. Там основават село със същото име и всичките измират – до последния човек !!! - от тамошните болести, от горещините, от заразената вода и местните болести, срещу които те нямат имунитет.

   Сега се замислям - при първото си посещение в Тъмраш съм бил на 23 години. Със съвсем различни очи съм гледал тогава, но пък съм бил толкова впечатлителен, че си спомням дори как изглеждаше Тъмрашката чешма и конюшната, с една голяма дупка в центъра, където да се изтича водата при измиване на конюшната. Спомням си тайниците по частично разрушените стени, цъфналия ирис. От тогава имам специално отношение към ириса.

   Не след дълго – през 1973 г. – се появи книгата на полк. Ангел Вълчев. Запознавайки се подробно с нея, аз започнах да посещавам по-често селото. Посетих и летните конаци /чифлици/ на Ахмед ага Тъмрашлията в местността Вълчите дупки и на братята му в Средня. Намерих и трите гробета на селото – Старото, до което е кариерата за камъните за гробните паметници и Новото, с разкошните гробни паметници, които видях преди да бъдат смляни за чакъл по време на възродителния процес.  Има и трето гробе, Манафското. В него са били погребвани иракските помаци, които турците са пращали да служат тук. Несвикнали със студа, те измирали и са ги погребвали в това гробе. Службата тогава е продължавала 12 години, а е имало и професионални войници, еничари. Войничетата от Тъмраш пък турците изпращали в Ирак, където те измирали от горещината в пустинята. Това е била подла политика на турците, които са се стремили по този начин да погубват нетурския етнос в империята им. Същите тези подли анадолски номера ги има днес в доктрината на лудия Ердоган, проекцията на Путин в Мала Азия. Техните дела си приличат както две капки вода, затова и страните им са трън в очите на света.  Последната му провокация срещу „неверниците” е атаката срещу християнския символ в Истанбул, църквата Света София.

  Годините минаваха, често пътувах натам, водех и екскурзионни групи. Ако имаше възможност, облигатно преминавахме през Тъмраш. А Тъмраш /останките от него!/ го сполетя нова беда. Пенчо Кубадински или друг негововременен идиот хареса мястото за ловен резерват. Затвориха достъпа до селото от към входа му, отклонението от шосето за с. Лилково, турнаха бариера и пазач. Аз обаче се спусках от Лилково или от Чурен и пак го посещавах. Влизах в спор с пазачите,  а беше и малко опасно, защото го превърнаха в развъдник за румънските мечки, но ме допускаха до шосето,  където имаше автобусна спирка.

    От 1975 г. в България започна процесът на изверване, когато хората спонтанно” решиха /според идиотите от БКП/ да променят имената си. И преминаха през селото бригадите с чуковете, подразделение от рафинираните идиоти на ДС, които потрошиха гробните паметници на починалите.  Паметниците на по-висшите тъмрашлии са с глава, обвита в чалма и бюст, надписът е на арабски език. Идиотите са строшавали с чуковете най-слабото място на паметника, вратът. За нуждите на ловците от ЦК пътищата бяха настилани с чакъл от тези паметници, та дори и с цели, които после се почупиха.

   С годините борчетата, с които бе залесен региона на Тъмраш растяха, останките от къщите се сриваха, боровете задушиха овощните дървета в дворовете на хората и те изчезнаха. Спомням си едни сливи с вкус на банани, които мои колеги, преселили се в Сиатъл, засадиха от костилки. Едните бяха жълти, другите – кафяво-синьо-сиви. Имаше и много ябълкови дървета. Но във всяка къща имаше градинка с виолетов ирис и гнезда чимшир. Имам спасен от мен паметник от Тъмраш в двора на вилата си, който съм украсил по този начин. Ако не бяхме го откраднали, сега натрошените камъни от него щяха да са част от тези в пътя покрай Новото гробе. Разчетохме и надписа му, човекът е починал през 1833 г.  

   След 1989 г. Развъдника го купи някой си, вероятно мутра, с със сигурност бушон на приватизатор. Сега там развъждат само кошути. За да ги опазят от вълци около мрежите има и електроограда. Има доста мечки, но този път не срещнах такава. Тъмраш е превърнат в дърводобивен район, където се секат огромни черни борове. Може би вече пловдивчани нямат нужда от вода, другата възможност е дърводобивните мафии да са по-силни от местната власт в Пловдив. Боровете тип черни са засадени по предписание на Залесителната комисия от 1932 г, която е определила региона за вододайна зона за Пловдив, както водата под Сливовдолското падало за питейна за Асеновград.  За да маневрират трупчийките и да има къде да паркират в центъра на селото е направен площад, като чешмата, символ на селото е била разрушена.  От този площад-паркинг започват 6 пътища. Те водят за сечища и към ловни участъци. От това сложно кръстовище, някога от което започваха пътеки по трасета на римски пътища се отиваше до селата Чурен, Лилково, Бряновщица и надолу, където се събират Тъмрашката и Лилковската река, а от там към Пловдивското поле. Днес тези пътища са разширени заради камионите трупчийки и са добавени още два за сечища, водещи нагоре в планината. Пътната мрежа е разширена и за джиповете на ловците.

   Останките от сградите вече са трудно различими заради станалите вече огромни борове, които растат и вътре между стените на къщите. Старото гробе е заградено в един развъдник за кошути, Манафского гробе не намерих, а само Новото. То е на един рид малко над селото по пътят за Бряновщица. Още от реката в селото по пътя се виждат елементи от почупени гробни паметници, вложени в настилката на пътя. Боровете върху гробето са огромни, всичките величави гробни паметници сега ги няма или са почупени. Ще поместя снимки от този вандализъм на бригадите с чуковете, част от изверниците по време на възродителния процес, дилафи на ДС, нещо като частите на ЧК по вревето на Ленин, чието дело по актуализиран начин продължава днес президента ни Радев, без съмнение преминал през такава школа. Придобил необходимите познания, днес всички уйдурми в страната се заплитат в неговата институция. Някога марксандроповци, днес маркспутинци, делата им обаче са същите - срещу хората, срещу културното наследство, насаждане на разделеление и омраза между тях, целенасоченото им опростачване от съвременни „просветители” като Слави Трифонов с цел манипулиране по казус и продължаване властта на приматите като интелект.

   Между огромните борове, които образуват една тъмна гора стърчат тук и там отделни гробни камъни на най-бедните починали, а където е имало надписи по паметниците, те всичките са почупени. Почупени са и чалмите по главите на паметниците, като бригадите с чуковете на ДС са ги удряли докато са били вертикални, а като полегнат са ги дочупвали, първо през мястото на вратът. На други места пък има изкопи от иманяри, които вероятно са констатирали жълтица под гробния камък. Някой като мен е премъкнал недопочупени кръгли гробни паметници с надпис на арабски език на едно тайно място. Предполагам, че ще дойде със „сътрудници” да ги пренесат и натоварят в джип. Вече няма бригади с чукове, за да ги донатроши, но тук, в тази тъмна гора никой няма да ги види и да знае за тях. Снимах ги поотделно, всичките са увредени в някаква степен от чуковете на идиотите.

   Попаднал в този мрак на гората сред това осквернено място, през главата ми мина мисълта, че тук е идеално място за обитаване от мечки – диви плодове, река да се разхлаждат и гора да се крият. Тъмраш бе първото място, където пренесоха черните румънски мечки от резервата Кормисош, които от полудиво състояние да преминат към самостоятелен начин на живот и да ги пуснат по горите. Привечер мечките идваха да ги хранят и от благодарност към гледача им или що преди да започнат да ядат се изправяха на задните си крака. Поне с метър по-високи от зареждащият хранилките им. Спомени...

   Времето напредна, имам още доста път до Чурен, изкачване,  и после пътуване до София. А пътят от Чурен до Перущица не е лек. Поглеждам си крачкомера, той отчита 200000 крачки за 6-те дни. Казвам си, Чао Тъмраш, но не гледам на това мое посещение като прощаване с Тъмраш, което усещане добивам на много места, защото скоро ще бъда отново тук. Нещо повече, заформя се пътуване, по време на което отново ще бъдем по тези места, като част от нас ще бъдат тук за първи път и ще ползват екстрата достигане на забележителности с джип. А такива забележителности тук има доста – Вълчият камък, Орловото око, Кемера и десетки други. След седмица тръгваме! Родопската Синаница, после наречена Ягодински камък, а днес връх Свети Илия ни очаква. А също тракийското светилище на вр. Виденица до село Чала, Дяволската река и др. красоти и страховитости, до които се стига след построяването на екопътеки с много десетки стълби и мостчета по линията на ЕФРР, отпуснати от ЕС за развитие на регионите.

    

   



Гласувай:
9



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12181034
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031