Книгата на г/жа Зденка Тодорова – ПОСЛАНИЯТА НА ОБРОЧИЩАТА – вече се продава по книжарниците. Тази книга е резултат на 20 годишен труд, замислен още от детските й години. Когато тя е била на 14 години е разглеждала един каменен кръст в Царибродското село Бребевница, от което призлизат родителите й по майчина линия. Тогава тя е казала на баба си, че ще търси още такива кръстове и ще напише книга за тях. Баба й е отговорила:

-         Ще я напишеш когато ти се даде!

    Изтъквам този факт, защото такъв труд е изключително специфичен и макар свързан с историческото минало на страната ни, в случая региона Западна България, може да бъде написан само от човек с призвание да стори това.

   Книгата едва ли ще стане особено популярна, защото тя е написана за по-тесен кръг хора, със запазена, или поне частично запазена ценностна система на българите от отминалото вече поколение на нашите родители и деди. Тази ценностна система е съхранена у много малко хора днес, защото тя бе съзнателно рушена и подменяна в продължение на цяло едно поколение по време на съветската окупация на България от 1944 до 1989 г. Нейните пагубни последици – колективизацията, която разруши основата на страната ни - селото, проведената деинтелектуализация, заменила ценностите ни с лъжата, насилието и атеизма, всичко това се превърна в почвата за поява на простащината, която днес се толерира и експлоатира у нас от политиците примати. Тази пагубна за България политика доведе до създаванне на едно ново поколение, при което връзката му с предишното бе нарушена, а връзките с родните места, със  земята и стоката – изцяло прекъснати. По-голямо зло не е постигало България по време по време на съществуването й като държава, то може да доведе и до изчезването й като такава. Защото носим заразат в себе си и я предаваме от поколение на поколение...

   По-ителигентната част на тези „маси” /б. м. опростачените от този 45 годишен процес/ би могла да получи представа какви сме били преди век ако се запознае с българите в частта от България, наричана Западни покрайнини, днес незаконнно окупирана от Сърбия. Там не е имало колективизация, макар да е имало комунистически ужаси, но май от тези ужаси най-страшнният е бил колективизацията, отнемаща имотите на хората, стоката им, средствата за производство, която превръща хората в маса, подчиненна на управляващите, в резултат на която човекът престава да бъде такъв и се превръща в манипулируем субпродукт. Такова нещо в Югославия не е имало и макар нашите сънародници да са били превърнати в заточеници в собствените си имоти в чужда страна, днес те са по-българи от нас.

   Препоръчвам на хората, които имат интереси към този край да си купят книгата на г/жа Тодорова. Тя може да подбуди интерес в тях към този край, Западна България, наричана с право Западнала. В нея християнството и езичеството са във връзка, която се вижда от останалите паметници.

   Паметниците преобладаващо са кръстове оброчни и кръстове гробни, а най-големите майстори са били в с. Гинци, едно село със славно минало, каквито преди Ньойския договор са били Трънско и Годечко, когато отшипват по 2/3 от тях и ги придават към Сърбия. Оброците са възникали много отдавна, но най-красивите и сложни кръстове, в които има издялан символа на българите „Y” са по местата, където някога е имало големи ннаши манастири, опожарени от турците по време на нашествието им по тези места. Центърът на тази огромна област според мен е планината Манастирище, между населените места Искрец и Годеч. Перифериятоа й обаче е огромна, тя започва от Искърския пролом, като оброци има от двете му страни и завършва чак след Пирот преди гр. Кална. Това са били български земи и оброците са доказателство за това.

    Оброци има и по други места в България, напр. Юстиниановите кръстове  в селата Макоцево и Чеканнчево, богомилските кръстове до с. Гърло. Славна история е имала нашата страна преди да я окупират съветските войски и да наложат тук своя иконномически и политически строй, комунистическата си „култура” и социалистически реализъм -  зарадат, което  разяде страната ни отвътре, разяжда я и сега с метастазите си.

   Тази книга е интересна за мен, защото имам интерес към това наследство и едва ли има друг човек в България, който да е посещавал повече оброци и гробни кръстове в целия този регион. В момента подготвям за гжа Тодорова флашка, на която ще поместя между 1000 и 3000 подобни кръстове, всичките много интересни, много от тях непознати. Освен тези кръстове съм отлично запознат с гробните паметници на мюсюлманите, запознат съм и със стотици светилища на траките. В книгата намерих обяснение на много мои въпроси, на които нямах отговор.

     Младите хора едва ли ще имат интерес към този монументалин труд, а тези на средната възраст твърде малко знаят не само по тази тема, но и за България, защото са ощетени от обучението по история. Има и други предпоставки, не семо тая. Ще дам КРЕЩЯЩ /!!!/  пример:

   Връщах се напрегнат и размислен след доклад на известен наш професор, Райчевски, изследовател на  процесите около и по време на Ньойския договор. Професорът представи книгата си, ДОЛУ НЬОЙ 1919. Прибирайки се срещнах една позната дама с големи претенции, заговорихме се. Казах й, че идвам от представяне на книга за Ньйския договор. Тя попита какъв е този договор. Обясних й, че това е договорът, отнел територии от България, част от тях съвсем близо до София, Западните покрайнини. Попита ме, какво е това Западни покрайнини. И това й обясних. Отговорът й за двете понятия, които тя явно чу за първи път бе един и същ:

 - Това трябва да сме го учили по история, трябва да го знам?!?

   Направих сметка кои години тази дама е завършила висшето си образование, знам кога защити професурата си. Sancta simplicitas, мила. А какви ли са българите на нейната възраст, непрофесори, щом тия, с титлите, дрънчат като празни лейки. За този тип средно млади хора не само този труд няма да представлява интерес, но и всичко, което ги заобикаля. Възпитани да мислят в определена рамки и норми, да съблюдават това, на което са ги учили – ето го резултатът. Няма ли човекът свободен, търсещ дух, от него нищо не става. Такива хора биват опростачвани от социалните мрежи, а есеннцията им са успели личности като Радев, Нинова, Манолова, Йончева, техните идоли, според мен простакисимус/к/и. Дали с такива хора ще успеем да върнем към България нашите земи със сънародниците ни в тях, които все още ги обитават и чието население намалява и намалява,  след като голяма част от нас дори не знаят за тях. Този факт още повече засилва значението на книгата на г/жа Тодорова, която ни връща към корените ни, към съхранената ни култура извън страната ни в днешнните си граници.

   Сега ще се спра на съдбата на оброчните кръстове след 1919 г. която е нерадостна и която продължава и сега.

   След придаването на част от България към Тройното кралство, на откъснатата от Родината българска територия започва процес на сръбска асимилация. Този прроцес обхваща и заличаване на българските паметници, свидетели, че този регион е български. Този етап, да го нарека първи, протича само по Западните покрайнини и се изразява в премахваннето на оброчнитге кръстове от най-видните и посещавани места. Аз съм чувал и за чупене през този период на оброчните кръстове от башибозук /това е най-точата дума!/ Чупещите оброчни кръстове са били от региона на Лесковац, те са извършвали и убийствата на българи по Пиротско след придаването му към Сърбия по силата на Берлинсшя договор.

   Истиннското покушение върху кръстовете обаче се извършва след идването на власт на комунистите както у нас, така и в Западните покрайнини. Слезлите от планината народни отмъстители освен че са избили доста хора за това, че са направили фабрики /грабители на народа/, че са учители /реакционна маса/ или попове /лъжат народа/ са нанесли ужасяващ погром на много от оброчните и гробни кръстове. Комунист вяра няма, но той няма и уважение към каменарите, всеки от тях изчуквал с чук и длето парчето скала докато я оформи като кръст година и повече. Този труд с един удар на чука а народния отмъстител да се унищожи, това е ужасяващо...

    Пред очите ми е един оброк над с. Бов с два огромни кръста, по-високи от мен, с житнни класове по тях, със символи. Идиотите не са искали да ги почупят съвсем, само са ги осквернили. Сезирали са се върху места по кръстовете, където има заобляне, букели розети и др. символи.

   Идиотите са счупили на две и кръста в центъра на с. Гинци, който днес е на площада, залепен е с циментово лепило.

   Същото е сторено и по Западните покрайнини, давам пример с два много сложни като каменорезба кръстове. Единият е в патриаршията на сръбския патриарх в манастира св. Никола след с. Суково. Този кръст е може би най-старият, но народните отмъстиели са му видяли сметката. Залепен е днес и той с циментово лепило, но надписите му не се четат, само силуетът му напомя за това, което е бил. До него има църква от времето на Иван Асен. Същото е направено и с кръста в манастира Св. Онуфрий при гр. Кално.

      Безброй са оброците с потрошени кръстове, чиито парчета са разхвърляни по мястото, където той се е издигал, но хората се събират на датата и изнасят около останките на кръста си.

    Атаката върху кръстовете продължава и сега. Последен пример давам от манастира в с. Суково, където инфилтрираните в българския манастир сръбски монаси извадиха четирите български кръста зад църквата и ги скриха някъде, да се заличи родовата памет.

   У нас кръстовете също се атакуват. Давам пример с кръста на вр. Перовски кръст, по койно мутра се е изстреляла с пушката си и го е повредила. По същия начин мутри от джипа си стрелят по паметнниците покрай пътя на Ботевата чета, повреждайки каменорезбените кръстове, изработени за целта в Кунино. Друга мутра се е изстреляля по разкошния паметник на Дядо Вазов от розов мрамор на вр. Ком и е повредила невъзвратимо долната челюст на скулптурата.

   Аз също направих оброк над древен манастир над с. Осеновлак с метален минипараклис до него. Цигани от Литаково са потрошили кръста с чук, а кръста на параклисчето е изтръгннат. Същата нощ, същите цигани, от яд, че не са успели да откраднат коне от фермата в Лескова махала са бутнали и оброчния кръст на махалата на платното на пътя. Добре, че не е минал камион върху него.

   Друга беля по оброчните кръстове причиняват иманярите. Истината е, че в Западните покрайнини върлуват наши иманяри, преминавайки неохраняваната вече граница. При изправяне на кръста хората са хвърляли монети в пръстта, днес с металотърсачите тове се регистрира и кръстът се вади или събаря, да се провери какво има под него. Давам пример с кръста при влизане в с. Славиня и с още един кръст при с. Долни Кливодол, който тежи към тон. Този кръст е събоорен,  не се е счупил, копали са идиотите на още по-голяма дълбочина, на която той е бил побит в земята.

   Още един случай:

   Козарят бай Геинчо си пасе козите около училището в с. Манастирище, идва джип, мутрата слиза от него, изфъргва от колата един оброчен кръст, който не се счупва при падането и си заминава. Според бай Генчо този кръст е поръчан за някой дворец, но е харесан от поръчителя, който го изхвърлил и вероятно е отишъл да му натоварят друг. Хората изправили кръста до оградата, стои са там.

  Още един момент има, много тежък за кръстовете, това е тяхното чупене в резултат на простащина. В с. Голеш и в с. Сенокос с кръстове са доизграждани огради на гробищата, на вратата на с. Сенокос има две колони, които са кръстове със счупенни рамена, за да служат за колони на вратиите на гробищата. От кръстовете тип пясъчник пък майстори правят шмиргели за ръчно въртене.

    При описване на рушенето на кръстовете от народните отмъстители пропуснах да кажа, че този метод им остава. По време на възродителният рроцес ише едни бригади на ДС, наричани Бригадите с цуковете. Те трошаха паметниците на турците и помаците по гробищата, а също и чешмите, защото имаха надписи с турски имена. Цитирам помашкото село Търън, където бригадите с чуковете потрошиха гробните пхаметници на помаците. Те пък отидоха и потрошиха гробните паметнници на християните от с. Средногорци.

   А сега за най-големите кръстови вандали:

   Преди да ориша неверническото им дело казвам, че двата най-велики кръста в Западна България са този в двора на църквата на с. Брезе, който е от скала, подобна на сиенита и този през мемориала на загиалите от комунистическите репресии пред НДК, който е от пясъчник.

   Кръстът пред меммориала има доста срамна история за групата по културната революция, откраднала този кръст от гроба на бай Цветан Пешев от с. Гинци. И така, прави се мемориал, той е на привършване, готов е и параклисът пред мемориала, решават да сложат и кръст. Шеф на групата по културната революция, която трябва да осигури кръст е джуревецът Иван Костов, следващият по ранг е Ангел Ахрянов от СОС. Намират хора, които да набележат обект /б. м. кръст, който да откраднат/. Оглеждали са кръста на площада в с. Гинци, но той е счупен и лепен, макар и дело на най-големия майстор на този тип тръстове, бай Георги Герин. Тогава се спират на кръста на гроба на бай Цветко, подарил ливада за селско гробище. Свързват се с кмета на селото, той дава разрешение и по нощите идва кран, лекотоварна кола УАЗ-ка, защото кръстът тежи между 500 кг. и тон. Вадят кръста, карат го в някакаква ралотилница, изчукват с ударна бормашина името на бай Цветко, на майстора Георги Герин, на тези, дали пари за гръста. Оставили са само годината на изработката му, 1894-а.

   Кръстът бива осветен от патриаршията, начело на която тогава бе патриарх Максим. Роднините на бай Цветко заведоха дело за връщане на кръста на гроба му, от съда ги вкараха в процедура – няма жив свидетел, който да докаже, че това е бил крстът на гроба на бай Цветко. След 10 години прекратиха делото с основание – не са намери жив свидетел от 1894 г.

  Тия са много по-страшни престъпници от циганите в Литаково, които счупиха кръста на моя оброк, защото са организирана престъпна група и са във властта. Е, не са циганни, само един от тях е джуревуц, видно по лилавия му език и венците му. Но и той стига.

   А какво е отношението на патриаршията ни към тази богохулна постъпка, виждаме. Разложението на обществото ни май е достигнало и до нея...