ЧЕРНОВА НА ИЗКАЗВАНЕТО МИ ПРИ ПРЕДСТАВЯНЕТО НА КНИГАТА НА Г/ЖА ЗДЕНКА ТОДОРОВА "ПОСЛАНИЯТА НА ОБРОЧИЩАТА".

          УВАЖАЕМА ГОСПОЖО ТОДОРОВА,

УВАЖАЕМИ ПРИСЪСТВАЩИ НА ПРЕМИЕРАТА НА      

       КНИГАТА НА Г/ЖА ЗДЕНКА ТОДОРОВА

            „ПОСЛАНИЯТА НА ОБРОЧИЩАТА”

 

   С голямо вълнение присъствам на тази премиера, защото книгата на г/жа Тодорова е уникална за културно-историческото наследство на част от страната ни -  Северозападна България и Западните покрайнини. Такъв труд може да бъде положен само от човек, притежаващ ценностата система на предците ни, помогнала ни през годините на турското иго да се съхраним като държава с хора от един етнос, вяра, традиции, култура.

   Г/жа Тодорова произлиза от семейство в Западните покрайнини, където условията на живот след Ньойския мирен договор, съгласно който част от България ведно с целокупното им българско население е придадена към Тройното кралство и така българите в тази част, наричана днес Западни покрайннини, са превърнати в заточеници в собствените си имоти в чужда страна. Въпреки тежките природни условия там, въпреки жестоката асимилация на сърбите спрямо нашите сънародници, те се съхраняват като българи до днес. Една от причиите за това е тяхната вяра, свързана с християнството, част от което са и описаните в книгата оброчища, но и запазването на имотите на хората. Поради това тяхната ценностна система – да се трудят и да разчитат на себе си, да са добри хора, да си помагат, да са вярващи, да опазват традициите на миналото се е опазила. Контактите с тези хора носи мого информация какви сме били ние като народ, като българи преди век. Размислите след тези контакти са особено важни за нас, променени след колективицазията, която отне имотите на хората, принуди ги да напуснат родните си места и така основата на страната – селото – бе разрушено. Съзнателно чрез образованието и всички възможни инструменти на властта бе разрушена и ценостнната ни система, интелигенцията ни. Битието определя съзнанието, известно е кой е казал това, но то е истина. Ние в резултат на тази тоталитарна политика, имаща за цел да уищожи ценностнната ни система и да ни превърне в бездуховни хора, сега сме един различен народ от този, който сме били преди век. Основната причина за това е поразената ни или тотално унищожена през годините на тоталитаризма ценностна система. Ущо, което не се случи с българите, откъснати от родината им.

   И ето, че въпреки това излиза този духовен труд на г/жа Тодорова, сезиращ ни върху ценностната система на българите от миналите векове, опазена в част от България, Северозападнната и в доста по-голяма степен в Западните покрайнини. Мисля, си, ако г/жа Тодорова не произлизаше от Западните покрайнии, упознала традициите и начина на живот на българите там, нямаше да може да напише този уникален труд, на който сега ще се спра. В книгата й има доста цитати от разговорите й с възрастни хора, достигнали до определена мъдрост след преодоляни трудности от всякакъв характер.

   Аз като любител краевед съм запознат със Северозападната България, към която са и Западните покрайнини.  Почти всички населени места, които г/жа Тодорова цитира, както и оброците в тях или покрай тях, на мен са ми познати. Да прочета книгата за мен бе като още еда пазходка по тези места, защото имам мого силна зрителна памет. Ще изложа свое мннеие за оброците, които съм срещал по Западна България.

   Най-големите и най-богати с орнаменти и символика оброчни кръстове са поставяни на места на разрушени при завладяването на България от Османската империя манастири. Такава планина, стар християнски култов цетър, е била Манастирище, част от Понор планина. Ще дам пример с огромния манастир на мястото а днешното село Бърдо, където има два монументални нови кръста от края на ХІХ век и един много стар от бигор. Манастирът и къменните му огради са блили толкова големи, че в по-късните векове когато възниква тук селото с камъните от сградите на манастира и от оградите му, част от които са запазени до днес е изградено цялото село. Единият от кръстовете е уникален като израотка и символи по него и само кръстът в двора на цзърквата на с. Бреезе го превъзхожда.

   Подобен огромен манастир е имало и на мястото на училището а с. Манастир, между селата Горна Горновица и Добравица. В следващото населено място, махала Войнишка, вероятно е имало тракийско светилище под мястото на гробищата на махала днес. Манастир и оброчен кръст има и между селата Бреезе и Махала Бърдо, за които напомня монументален оброчен гръст.

   Друг център нна оброчища е околността на с. Искрец, където има много оброчища от двете страни на реката. Малко хора знаят, но Годеч е също в полите на планината Манастирище. Затова по селата в Годечкото корито има също мнного манастири, теприсъстват и в съдедните села в Западните покрайнини като Мазгош, Бребевница, Протопопинци и цялото Забърдие.

   Бидейки планината Манастирище християнски култов център от минаалото, това е причина да има доста оброци и по съседните планини като Малата планина, която по площ е много голяма и която включва към нея плаините чак до Драгоман – Чепън, Въртоп и Три уши. Давам пример с останки от манастир зад с. Дреново, чиято ограда, на места е разрушенна, на места с приватизирани през изминалите векове къмъни за строеж на къщи, е дълга към 4 км. Поне 10 са оброците от с. Дреново до Раниславци.

   Ще цитирам села с мого оброци в самите тях, около тях или в ткръг околро тях: това са селата Драгоил, Бребевница Радейна, Петралаш, има още много. В някаи села има по 10 и повече облоци.

   Заападна България, наричана дес Западнала България е едно голямо културно и духовно богатство за страната ни. Да се стигне до това положенние в този регион според мен причините са две – първата е откъсването от Българя според Ньоския договор на наши територии и придаването им към Тройното тралство. Давам ример с Годечко, 2/3 от територията на което е придадено към Сърбия. Същото важи и за Трънско. Втората причина е колекивизацията, която обезлюди тези региони.  Хората длед отемането а средствата им за живот се изселиха по градовете, там се родиха децата им, които припознаха градската среда за своя и никага няма да се върнат по родните места на предците си – чипът, който това поколение има вече е съвсем различен. Виждаме запустяването дори на региони, които бяха в добро състояние преди не много години – с края на бащата, дядото, неговият дом или построеното от него, наричано вила, бива изоставяно.

   Съдбата на културнато ни наследтво, оброчищата не е лека. След откъсваето на части от България и придаваането им към Тройното кралство, които днес Сърбя незаконно държи, оброците там бяха ударени на два пъти. В първя етап, до края на ВСВ, те яха премествани, традициите а българите бяха неглижирани или забранявани, целта бе пълзяща сърбизация на българските региони. Тази линия продължава и сега, давам пример със скриваннето от сръбските монаси на българските кръстове в Суковския манастир.

    Втората вълна на рушене оброчните кръстове бе още по-жестока. След края на ВСВ като по заповед от еди център пертизаните и в Сърбия и в България с чукове чупеха оброчните кърстове. Пред очите ми се двата почупени прекрасни оброчни кръстове над с. Церово, друг едит шедьовър над с. Мало Малово, този ннад с. Голеш. Партизани са почупили и кърста в центъра на с. Гинци, който е залепен от хората и възстановен. Същото става и в Сърбия, давам пример с кръста в патриаршеския манастир Свети Николай след с. Суково.  Един от най-прекрастите кръстове е почупен от тях, сега е залепен, а в селото под анастира има паметнник на рушителите му. По същия начин, резулат на балканнската простащина, в Сърбия паметник на паравоенника Коста Печанец, опожарил села по Босилеградско, застрелял десетки селяни, запалил оборите нна хората с животните в тях.

   Оброчните кръстове биват повреждани и по други причини, една такава е иманярството. При побиване на кръста хората са хвърляли монети в земята, иманяри сега събарят кръстовете за да търсят измежду тях златни монети. Такъв е огромият кръст над с. Доли Криводол, за който местните хора казват, че е съборен от наши иманяри, същото казват и за един кръст до пътя в близост до с. Славиня.

   Друга причина за поврежданнето на тръстовете е липсата на вяра у хората, дори към уважение за труда на майстора на кръста. В гробището на с. Сенокос два огромни кръста са почупени за де се ползват за колони за вратиите на гробището, а отрадата на гробището, като и тази на гробището в с. Голеш е доизграждана със стари или почупени гробни кръстове. Други от кръстовете, напавени от скала тип пясъчник се преработват в кръгове шмиргели с ръчно задвижване.

   Още една причина за повреда а кръстовете за паметниците е опростачването на хората, което се провежда съзнателно. Цитирам едно шоу по БТ, което за 20 години оппостами цяло поколение. Такива опостачени стрелят по кръстовете и паметниците, давам пример с кръста на Чепън над Драгоман, с паметника на Вазов на вр. Ком, с паметниците, маркиращи пътя а Ботевата чета. В двора на училището на с. Манастир има един изправен кръст нна оградата му в двора. Еди човек даде следното пояснеиее за този кръст:

   - Мутра с джип дойде тук и го изфърли от джипа си. Сигурно са му го закарали на вилата, но той не го е аресал и си е поръчал друг...

   Като блогохулство преценявам открадването през една нощ на кръста от гробла на бай Цветко от гробището на с. Гинци и побиването му пред мемориала на загиналите по време на тоталитаризма. Толкова ли тези хора не заслужаваха да се направи кръст за тях, а група по културната революция в състав Иван Костов, Аннгел Ахрянов и тогаващния кмет на с. Гинци открадаха кръста на бай Цветко, дарил своя ливада за гробище на селото. Това е все едно да гръмнеш по Петровския кръст или по паметнника на Вазов на вр. Ком.

   Тази простащина не е от вчера. По време на Възродителния процес имаше едни идиоти, наричани бригадите с чуковете. Те трошаха паметниците на мюсюлманните по гробищата им, правайки го по едотипен начин – там където е вратът на каменната фигура. Те строшаваха и надписите на турски език по чешмите, в много случай почупвайки цялата чешма. Давам пример с прекрасната чмешма над с. Тополово. Аз като любител краевед съм много добре запознат с остнаките от тракийските светилища и намращите се около тях турски села по Източните Родопи.

   Книгата на г/жа Тодорва доказва, че въпреки всичко, българсият дух е жив и поради това тя се явава особено ценна за нас, а за хора, позаващи този регион както аз, тя е още по-скъпа. Описанното в книгата е част от това, което съществува. Аз подготвям подарък за госпожата – флашка с хиляди кръстове от всякакъв тип, които имам във фотоархива си и има пожелание към авторката:

   Да се появи второ, разширено и допълнено издание на този труд.

 

     Коста Вътков, любител краевед, турист, добре запознат с този регион.