Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2019 15:01 - КОПИЕ ОТ ПОСТИНГ НА СЛАВИМИР ГЕНЧЕВ, УЧАСТНИК В РЕГИОНАЛНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ В БРЕЗНИК ПО СЛУЧАЙ 100 ГОДИШНИНАТА ОТ НЬОЙСКИЯ "ДОГОВОР"
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 725 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 16.06.2019 15:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
ЗАЩО БЕШЕ НЕИЗБЕЖЕН НЬОЙСКИЯТ ДИКТАТ?

image

Участници в Регионалната конференция „Ньойският диктат и съдбата на хората от двете страни на сръбско-българската граница (1919–2019)“
Снимка: Зденка Тодорова

ЗАЩО БЕШЕ НЕИЗБЕЖЕН НЬОЙСКИЯТ ДИКТАТ?

Доклад на Славимир Генчев

Отговорът на този въпрос не е труден: първо, България избра правилно и точно своето място между страните в големия европейски конфликт и, второ, поради тази причина бе наказана най-сурово от своите врагове – за пореден път в угода на онези, които са заграбвали изконни български територии далеч преди Освобождението.

Нещо повече: изборът на България на чия страна да застане в европейския конфликт до голяма степен се дължи на противоречивите и спорни резултати от това освобождение, чиято завоевателна в същината си цел става все по-ясна с годините след Берлинския конгрес от 1878 г. И даже преди това: достатъчно е да споменем анкетата на д-р Стоян Чомаков – една от централните фигури по време на борбите за църковна независимост, който се опитва да опровергае в някаква степен сведенията в дописките на Мак-Гахан в лондонския вестник „Дейли нюз“ за турските зверства при потушаването на Априлското въстание от 1876 г.

Целта на д-р Чомаков и на неговите съмишленици в това дело е била да се предотврати почти сигурното обявяване на война от Русия на Турция под претекст за освобождаването на брата-славянин от робството; на тези деятели е било пределно ясно, че Русия ще освободи България, за да я превърне в своя вечно благодарна, макар и формално самостоятелна и независима държава, за да се възползва от тази благодарност, когато ѝ потрябва.

С годините тази теза се потвърждава многократно и затова не е случайна появата на мощни и трайни русофобски настроения сред българите, предимно сред по-образованите и интелигентни слоеве на българското общество. (Аз бих ги нарекъл не русофобски, а свободофилски, появили се като контрапункт на угодническото русофилство, защото не става дума за страх от руския народ и култура, а за страх от руското потисническо самодържавие, срещу което са били и най-видните български национал-революционери като Раковски, Левски и Ботев.)

В тази връзка много интересна и показателна е еволюцията на Стилиян Чилингиров – „последния възрожденец“, както са го наричали още приживе неговите съвременници. Чилингиров е  конгениален писател, просветен и културен деятел с енциклопедични интереси, познания и прояви като човек на перото и като политически деец и общественик. (Според мен, заслугите му към читалищното, библиотечното и училищното дело в България са достатъчно оригинални и градивни, за да бъде наречен той и един от последните строители на съвременна България в смисъла на Симеон-Радевото определение.)

Чилингиров е бил възприеман и сам се е възприемал като убеден русофил (и славянофил, впрочем), но не до пълно заслепение, като мнозина други по това време, а и до днес. При все това в началото на Първата световна война в сп. „Свободно мнение“, издавано от Димитър Мишев, Стилиян Чилингиров под псевдонима Булгарикус публикува обемистата статия „Австрия или Русия“, която по-късно излиза и като отделна брошура. На основата на богат исторически и съвременен материал, Булгарикус стига до извода, че при избухването на война България трябва да се включи в нея на страната на Русия, въпреки че това означава да бъде и със Сърбия, която ѝ е забила нож в гърба още по времето на Балканската война (1912), окупирайки на практика  Вардарска Македония. Тази напълно самоволна окупация е „узаконена“ след Междусъюзническата война (1913). (Многобройни свидетелства за сръбските издевателстав съдържа биографичната книга за последния български архиепископ в Охрид – Борис Охридски, от историчката Лизбет Любенова).

Ст. Чилингиров нарича в спомените си Междусъюзническата война „родоначалница на всичките ни национални нещастия“ („Моите съвременници.  Между малки и големи“, т.2, с. 50). Дори и да е така в известен смисъл, тази война все пак е следствие на причини, които самият Чилингиров разкрива в някои свои творби (статии, брошури и отделни книги) като „Поморавия по сръбски свидетелства“, „Причини на Сръбско-българската война – 1885“, „Сърбите и ние“, „Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес“, „През Македония“ и други. Той проследява хронологично отношенията между сърби и българи още от времената на цар Иван Асен Втори до своето съвремие.

След избухването на ПСВ през 1914 г., в която България се включва година по-късно, руският писател Леонид Андреев, тогава много популярен и превеждан в България, в две свои отворени писма обвинява директно българския народ, че вместо да помогне на своите братя славяни – сърбите, чака удобен момент, за да им забие нож в гърба, което „най-добре умеел“. „Всяко честно българско сърце се възмути“, пише в спомените си Чилингиров. Реакцията е незабавна – Димитър Мишев и Чилингиров отговарят на Леонид-Андреевите нападки с такъв категоричен тон, че дори след 9.9. 1944 г. отечественофронтовската власт, доминирана от БКП, упреква Чилингиров чрез партийния писател Людмил Стоянов, че бил повлиял на общественото мнение в България със своята откровена антисръбска позиция. („Мислено и преживяно” на Стилиян Чилингиров, Ралица Цветкова, Марко Цветков. Сп. Библиотека, кн. 1, 2009, 45-55). Л. Стоянов призовава Чилингиров да си признае публично  грешките в миналото.

Цитат: – „Какви грешки?“- пита Чилингиров..

-         Например за отношенията ни с[ъс] Сърбия и за народността на македонците“ – заявява Л. Стоянов.

Отговорих, че съм готов да призная всеки мой грях, но да се откажа от това, което съм установил чрез дългогодишни изучавания, това не мога. За мене сърбите са най-неискрените хора на земята. Не им вярвам, и толкова. Те и сега в своята федерална Югославия ще ни изиграят така, както са ни изигравали многажди  в миналото. Колкото се отниса до писанията ми, в тях няма нито сянка от агресия. Те са само насочени срещу безогледната агресия на сърбите. В това отношение те напълно съвпадат с писанията на Николай Державин, който отбива, ако и чужденец, сръбските домогвания към българските земи. Да се откаже ли и той от научните си изследвания?

Колкото се отнася до българския характер на македонците, аз ще продължавам да говоря за него и тогава, когато пръст запълни устата ми. Да го отрека, това значи да отрека цялата история на българите от хилядолетия насам.

− “Но когато те се чувстват като отделен народ[?]”

− “По политически съображения те могат да станат, каквито си искат и то е тяхно право. Мое е да им напомням винаги техния национален произход.”

Людмил […призна, че …техните хора (т.е. комунистите – б.м.) ме смятали за голям славянофил, още по-голям русофил и, главно, честен и характерен човек. Затова, имен[н]о искали да поправя тази моя грешка. Отново малка полемика помежду ни, докато конкретно се дойде до писмото ми срещу Леонид Андреев. То било насочено едновременно и срещу сърбите, като улеснило до известна степен и влизането в[ъв] война[та] срещу

русите. Това заключение ме доста изненада, но нямаше какво да правя. Най-сетне така мислят хората. Възразих само, че неговото опровержение или потвърждение ще дадат сърбите. Зависи от тяхното поведение сега към българите отсам и оттатък Беласица. На мене ще остане само да го призная публично, дори да го подчертая, като едновременно поискам прошка за досегашните заблуждения. Но ако те дойдат да ни потвърдят противното, като ни покажат истинската си природа?

Както е известно, след 9.9. 1944 г. Чилингиров е свален от председателските постове във Върховния читалищен съвет и Съюза на българските писатели, десетки негови творби попадат в забранителните списъци на фашистка, вражеска и вредна литература, дълго време му е забранено да публикува каквото и където и да било.

Отговори на клеветническите писма на Леонид Андреев, който се явява  неофициален говорител на руското правителство и негов глашатай, използван заради голямата си популярност в България (която той моментално загубва, впрочем) пишат още Кирил Христов – председател на СБП по това време, както и група български писатели, членове на СБП, като проф. Боян Пенев, проф. д-р Кръстьо Кръстев и други; Стилиян Чилингиров свидетелства, „че д-р Кръстев не миряса, докато не го представи (писмото – б.м., Сл. Г.) за подпис на кръвния си литературен противник Иван Вазов“ като най-известен и авторитетен по това време български писател, също пословичен русофил (но и това е до времето, когато руснаците нахлуват в Добруджа заедно с румънски и сръбски части и са прогонени безславно от конницата на ген. Иван Колев през 1916 г.).

Въпреки русофилското си клеймо, Чилингиров не е сред подписалите една прокламация към българския народ да не допусне царят и правителството да тласнат България във войната на страната на Централните сили, каквото твърдо намерение те, очевидно, са имали и дори вече не са криели. Сред подписалите тази прокламация са Иван Вазов, Димитър Мишев, д-р Стефан Сарафов, проф. д-р Кръстьо Кръстев, Тодор  Г. Влайков, Григор Чешмеджиев, Христо Силянов, Никола Беловеждов, Т.Ф. Чипев и др.

Въпреки че има голям отзвук, прокламацията не е взета предвид. Едно, че не посочва някаква друга посока, и второ, че реалностите, а не митовете вземат връх.

България влиза във войната срещу Антантата. Това отключва неподозирани след разгрома от 1913 г. сили у българския народ да се бори отново за постигането на националния си идеал, който е все още жив и който няма алтернатива: българите да се обединят в една държава заедно с териториите, откъснати от България по силата на Берлинския договор.

Веднага след освобождаването (1915) на Поморавия и Тимошко в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, чийто зам.-директор е Ст. Чилингиров, е организиран Поморавски народо-просветен комитет. Комитетът си поставя за цел да внуши на правителствените служители едно по-друго отношение към жителите на тези бивши български области, за да разбере местното население, че е освободено, а не окупирано.

Комитетът се обръща с възвание към българското общество, подписано от Д. Мишев, проф. д-р Кръстев, проф. Иширков, Ст. Чилингиров, Спас Вацов и др., с което апелира към всички будни българи да дадат своя принос за приобщаването на населението в Поморавия, Нишавско и Тимошко, защото то е откъсвано от българските си корени в продължение на много десетилетия, за разлика от нашите сънародници в Македония и Добруджа. Тъй като в написването на възванието дейно участие взема големият родолюбец Стилиан Чилингиров, ще цитирам част от него: „Кой не чува у себе си гласа на дълга, гласа да доближим тия наши сънародници моравци, да ги опознаем и да ги сплотим с братски грижи и участие и да ги привържем с дела и любов към България, която е тяхна родина.“

Като български родолюбец, който произхожда от Северна Добруджа (подарена на Румъния от Русия през 1878 г. срещу части от Бесарабия, за да се сдобие империята с излаз на река Дунав), Чилингиров е болезнено чувствителен на тема откъсване на български територии от родината, които са били и са такива не по нечия феодална прищявка, а поради българската принадлежност на местното население. Затова с толкова жар като общественик, писател и публицист той се включва във всички инициативи, свързани с отстояването на българщината в заграбените български територии. Така например през 1917 г. той е включен в състава на културна експедиция, организирана от ГЩ на Действащата армия, която извършва задълбочени проучвания в Северна Добруджа, следвайки пътя на Трета българска армия. (Експедицията включва д-р Петър Вичев, проф. Михаил Арнаудов, проф. Стоян Романски, проф. Богдан Филов, Карел Шкорпил, Петър Габе, Димитър Страшимиров и др.) Задачата на Чилингиров, който по това време е заместник-директор на НБКМ, е „да събере и публикува всички данни за ролята на Добруджа в духовното възраждане на българския народ и нейната неотделимост от България“. Чилингиров е преминал  пътя от българо-румънската граница северно от Варна до устието на река Дунав, а се е върнал с параход, пътувайки от Черна вода до Русе. В резултат на това пътешествие (25 април/25 май 1917 г.) се ражда книгата „Равна Добруджа“ (1920, С, 172 с.) „Добруджа е наша: в нея живеят българи, които никога не са се отказвали от своята народност. Да се откажем ли ние от тях, само защото сме победени?”, риторично възкликва писателят. А тези негови думи с пълно право могат да се отнесат към всички българи и български земи, откъсвани от България по различно време.

„Подходът на Ст. Чилингиров е праволинеен, пише д-р Станка Георгиева в доклада си „Стилишян Чилингиров на Добруджанския фронт през 1917 г.“, изнесен на конференцията „125 години от рождението на Стилиян Чилингиров“, проведена в Шумен: народът със своя език, материален и духовен облик определя националността на земята, в която се ражда, живее и мре. Оттук следва изводът: „Добруджа е изконна българска земя.“ И това с пълно право може да се отнесе към всички други отнети от съседи земи, населени с българи – като Поморавия, Тимошко, Нишко, Пиротско и т.н.. Затова политиката на „съюзниците разбойници“ е била да асимилират, денационализират или откровено прогонват българите, което в Западните покрайнини сърбите правят и до днес. През 1929 г. писателят и литературен критик Васил Каратеодоров пише за добруджанските творби на Чилингиров: „С научно аргументирани факти Ст. Чилингиров взема участие в осветлението и разрешението на добруджанския въпрос и, изобщо, на въпроса за нашите малцинства“,

Така че включването на Чилингиров във всички инициативи, насочени срещу Ньойския диктат, и участието му в тях с действия и слова са продиктувани от едно чисто възрожденско отношение  към българската кауза. „Още от 1833 г. българите бяха разбрали какви са интимните домогвания на Сърбия и как тя майсторски се прехвърля ту на една, ту на друга страна, стига да има изгледи за присъединяване (т.е. откъсване – б.м., Сл.Г.) на български земи. Българите бяха изпитали на гърба си коварството на сърбите при всички български въстания, които биваха подклаждани често от Сърбия и възпрепятствани пак от нея с умисъл да се угоди на Турция и да се принуди тя към отстъпки (в полза) на сръбската държава.“ (Стилиян Чилингиров. „Причини на сръбско-българската война от 1885“, 1924 г.)

Когато привежда доказателства за българския характер на Поморавия, Тимошко, Нишко или Пиротско, Чилингиров се опира на сигурни и безспорни исторически сведения. В „Поморавия по сръбски свидетелства“ например той умишлено се позовава единствено и само на сръбски източници, в които откровено се признава, че в тези райони никога не са живели компактно сърби.

Чилингиров пише, че първоначално българите са свързвали надеждите си за своето освобождаване със сърбите, но като осъзнали сръбското коварство, обърнали очи към Русия. Вече стана дума по-горе за русофилството и русофобството, но тук само ще отбележа, че Русия неслучайно освобождава България последна от балканските страни, наблюдавайки същевременно как територии, населени с българи, постепенно биват отнемани от нейните вече свободни съседи, тъй като тези земи са били все още в пределите на Османската империя и българите е нямало как да се противопоставят. Северна Добруджа е достатъчен пример за това. Ако българите се освободят и ако държавата им заеме като територия етническите си граници, тя би станала най-голямата и мощна държава на Балканите. Но това нито на Запад, нито на Изток би се възприело – и Берлинският конгрес го демонстрира. Западът няма интерес от голяма България, подвластна на Русия, нито Русия ще предпочете силна България, която да не  ѝ се подчинява. (И опасенията ѝ са се оправдали, защото България и като по-малка прояви мъжество и не се подчини на волята на императорския агент ген. Каулбарс, а дори го прогони и десет години съществува без дипломатически отношения с освободителката си.).

Неслучайно след Съединението от 1885 г. английският премиер лорд Солсбъри заявява пред английския парламент: “Не сме ние, които сме се изменили, а събитията. Нашата цел е същата: да спрем нашествието на русите към Цариград. Колкото би ни се видяла опасна една България, привързана от признателност към Русия, толкова една съединена България под един княз, послушен към европейското влияние, и вярна съюзница на султана представлява една солидна гаранция срещу едно руско господство.”

А ето какво пише Владимир Сис – чешки журналист, военен кореспондент, писател и защитник на българската национална кауза. в книгата си „Критичните дни на България“: „Българите бяха разочаровани и от Русия. Русия беше тази, която можеше само да каже:“Договорът трябва да се спазва!“ и войната можеше да бъде избегната. Русия можеше да каже на Румъния: „Нито крачка по-нататък“ – и румънците не биха се осмелили да навлязат в българската територия. Вместо това Русия морално подкрепи Сърбия и Гърция и одобри нападението на румънците.

Могат да се посочат още десетки и може би стотици примери за това, че отношенията към България на Великите сили са зависели изцяло от стратегическото ѝ географско разположение в хинтерланда на Проливите. Голяма и силна България, подчинена в някаква степен на Руската империя, предизвиква ужас у европейските държави (с изключение донякъде на Великобритания, защото тя е все пак доста далече); същевременно голяма и силна България, послушна на Запада, е кошмар пък за Русия. При всяко положение отношението към нас е минавало през „руската призма“, ако мога така да се изразя. По време на Руско-японската война от 1904-1905 г. императорският руски флот, за да стигне до Япония, е потеглил от Санкт Петербург, т.е. от Балтийско море, и заобикаляйки Великобритания, плавайки през Атлантическия океан покрай Африка (защото през Суецкия канал няма кой да я пусне!), през Индийския океан, през целия Индонезийски архипелаг, през Китайско море и покрай Филипините, за да бъде разгромена напълно в Японско море; само два-три съда от флотилията успяват да се спасят в Порт Артур. (Такова е и до днес положението на Русия спрямо топлите южни морета и спрямо Средиземно море. Затова Русия по нестихващия сирийски конфликт воюваше на страната на Башар ел Асад заради една средиземноморска база на сирийска територия…)

Впрочем, оттогава до днес измеренията на политическите нагласи не са се променили коренно и се вижда и от самолет като Ф-16, че Русия се опитва да ни дестабилизира и изтръгне България от ЕС и НАТО, но засега безуспешно.

Както вече споменах по-горе, изборът на България на чия страна да застане в европейските и световните конфликти е предопределен исторически от векове. Това, че сме били губещи, не означава, че изборът ни не е бил правилен. Напротив – бил е правилен и обоснован. Нашите участия в тези войни, вкл. и във Втората световна война, са естествени продължения на борбите на българския народ за освобождение на всички територии, населени с българи (в границите на Българската екзархия), и обединени в една независима европейска държава.

Това особено ярко се потвърждава от думите и делата на дейци като Чилингиров. Бидейки убеден русофил, когато нещата опрат до чисто „български работи“, той загърбва всяко русофилство и русофилски увлечения и запретва ръкави за дела в полза на българската кауза, независимо дали става дума за Добруджа, Западните покрайнини или Македония.

В пътеписа си „През Македония“, в който са отразени неговите от едно пътуване в Македония непосредствено след навлизането на българските войски там през пролетта на 1941 г. и който излязъл в книга скоро след това, големият родолюбец не забравя да припомни и други „свързани“ неща: „Отобусът запухтява по нанагорнището. Гордостта на Кюстендил – Хисарлъкът -  почва да се мести назад и да ни открива северозападните склонове на Осоговската планина. По височините ѝ още се белеят оръфаните петна на соспи (навеян сняг – б.м, Сл.Г.), а в низините пътят се чупи, подема ни все по-високо и по-високо, като ни открива и закрива лабиринта на Босилеградските планини.  Сега и там е свободно, сега и там сигурно бързат други като нас, за да ги поздравят с новите български дни. Гледаш и се чудиш не на хубостта, а на жестокостта, която в своята безогледност е съумяла да отсече места и населения за угодата на…… Дявол я взел, може ли да каже човек за чия угода, освен за тая на самия дявол, чието име дойде твърде естествено за възклик на устата ми?“

Чилингиров има ясна политическа, държавническа представа какво е необходимо да се направи в освободените български земи. Че погледът му е цялостен и се отнася до всички отнети български територии, населени с българи, се вижда и личи във всеки написан от него ред. Особено що се отнася до военната повинност – според него младежите трябва да служат по родните си места, , защото „и те, и техните родители трябва да са убедени, че са повикани да бранят собствената си родина, а не са наемници.“ И още: „Ние не събираме войници да бранят нас, а да бранят себе си и чрез себе си – земята, населена с българи. Едновременно с това трябва да се усили  офицерският и подофицерският кадър с българи от освободените земи – разбирам и Добруджа, и Поморавия. (Освен Македония – б.м, Сл. Г.) Книгата, написана на звучен и сладостен български език, завършва така: „Един Цар, един народ, една държава!“ И след 9.9. 1944 г. е обявена за фашистка (заедно с „Поморавия по сръбски свидетелства“) от комунистическата власт.

Ако бяха като Чилингиров българските русофили, със сигурност нямаше да имаме русофоби…

Трябва да подчертая обаче, че е доста оскъдна информацията и документацията за личното, практическо участие на Ст. Чилингиров по отношение на Западните покрайнини, особено след повторното им окупиране от сърбите. Същевременно се срещат в пресата и в различни източници многократно споменавания на изключителните му заслуги в защита на българската кауза и на българщината в граничните със Сърбия български територии. След 10.11.1989 г. са проведени няколко конференции, посветени на писателя, но на тези форуми не е разглеждана самостоятелна тема като „Стилиян Чилингиров и Западните покрайнини“.

Само 15 дни след навлизането през 1915 г. на българките войски в Поморавия и Тимошко Чилингиров пристига в Пирот и Ниш със задачата по опазването и съхранението на държавната библиотека в Белград и Йеронимовата библиотека в Ниш. Чилингиров също така трябва да прегледа и опише обществените и безстопанствените частни библиотеки в Пирот. Подробни сведения за тези действия на Чилингиров се споменават в доклада „Стилиян Чилингиров и Националната библиотека. Щрихи към професионалния му портрет“ от Марко Цветков, изнесен на конференция, посветена на 130-годишнината от рождението на Чилингиров). Сръбските библиотеки са български военни трофеи от кампанията през 1915 г. В 209 съндъка, съдържащи около 60-70 хиляди тома, натоварени на 5 жп вагона, те са изпратени в София. Специална комисия през януари 1916 г. преглежда докараните от Сърбия книги и ги предава по официалния ред в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Книгите са систематизирани и съхранени по утвърдените правила. Цялата операция възлиза на 57 хил. лева. Но на 16 април 1919 г. книгите са запечатани в съответните помещения от френския полковник Нелтиер. Започва предаването им обратно на пристигналите тук сръбски представители, което продължава до 20 юни 1919 г. По този начин България, която губи войната, спазва Хагската конвенция, според която културни ценности на подлежат на обсебване. В знак на признателност за спасяването на книжния фонд на Белградската народна библиотека Чилингиров е награден съ сръбски орден, а директорът на Белградската народна библиотека му дарява пълното издание на „Сръбската книжовна задруга“. Това забравено днес събитие по недвусмислен начин разкрива едно от най-типичните качества на Чилингиров като книжовен човек и изследовател на историята: обективност и  добросъвестност. Та нали ако не съществуваха сръбските изследвания, той не би могъл да докаже българския характер на Поморавия, и то по сръбски свидетелства?!

(Неслучайно Трънското класно училищно дружество години по-късно (през 1930 г.) преиздава като първо издание на своята просветителска библиотека „Западни покрайнини“ именно книгата на Чилингиров „Сърбите и ние“, защото изложените в нея исторически аргументи, факти и доводи не подлежат на съмнение.)

След края на Първата световна война над България надвисва угрозата да бъде наказана сурово от победителите, сред които особено се откроява Франция – главен идеолог на стратегическата граница, която да разделя Сърбия и България, „Сърбия за пореден път самоволно не изпълнява международен договор – гневно възклицава Стилиян Чилингиров. – Западната ни граница не е тази, която е била предвидена от Берлинския конгрес  през 1878 г. Тя е нарушена във вреда на стратегията от страна на сърбите. Справедливостта налага, щом толкова са необходими на днешното сръбско  кралство пунктове, годни да му гарантират отбраната от страна на двойно по-малката България, тия пунктове да се подирят там, където трябва. Те се намират в сръбска територия и са с хитрост отнети въпреки изричното им определяне от Берлинския договор. Или само за България няма правда, даже когато правата и земите ѝ  са стриктно определени от европейската конференция? Или всичко е позволено на Сърбия, щом дойде ред до наши земи, от които вече тя владее една голяма част от река Морава до албанските планини?“ (Методи Петров. „Въртоп“, София, Военно издателство, 2003 г., с. 35-36) В тази книга, между другото, има сведение, че в учредения в Трън протестен Граждански комитет фигурира името „Ст. Чилингиров от с. Звонци“. „Известна е по онова време разностранната и много полезна дейност на утвърдения писател за свободата на Западните покрайнини. Дали и той е бил действителен член на Гражданския комитет“, пита Методи Петров.

След подписването на Ньойския диктат Стилиян Чилингиров продължава със слово и дела да протестира срещу него. Той взема дейно участие в написването на много документи, апели и възвания до Великите сили и до европейските писатели и интелектуалци, вкл. и до Жорж Клемансо – премиер на Франция и председател на Парижката мирна конференция.

Чилингиров придружава голяма група чуждестранни журналисти, посетили „черната сръбско-българска граница“, разделила жестоко 25 български села. В село Стрезимировци Чилингиров призовава: „И вие ако искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тук. Два пъти елате, ако сте българи и, ако искате да видите как една международна граница прави от двора на един и същ човек две държавни територии. От едната страна на невидимата граница да въздиша щерката, а от другата страна да плаче майка й, побеляла от скръб.”

В адреса-плебисцит до Жорж Клемансо перото на Чилингиров припомня, че в тези райони се вдигат едни от първите български въстания срещу турската власт (както и първите въстания срещу Византия през 1040 г., повдигнати от българите в Скопско  и Нишко и водени от Петър Делян).

„Погледът на западната ни съседка е към земите на българите, които имат и своя дял в подпомагане на сърбите за извоюване на тяхната свобода. Сънародниците ни очаквали вероятна помощ от съседите, които пък започват да окупират от 1833 г. чисто български кътове от долината на река Тимок. Неслучайно българите започват самостоятелна борба с Берковското въстание от 1836 и 1838 г., Нишкото от 1841        г. и Видинското от 1850 г., които са подбудени и от сърбите с обещание за подкрепа от страна на тяхното княжество, но след това са помагали на турците да бъдат потушени, а въстаниците – избити.“

Едно от финалните изречения в адреса плебисцит до Жорж Клемансо гласи така: „Не молим за милост, а за право.“

Но точно това право Европа не ни призна. Тогава. А сега? Сега просто трябва да се борим за него, защото никой няма да ни го даде даром. И нека примерът на светли личности като Стилиян Чилингиров ни водят в тази борба. Ще припомня какво казва той: „Добруджа е наша: в нея живеят българи, които никога не са се отказвали от своята народност. Да се откажем ли ние от тях, само защото сме победени?”. Перифразирайки го, бих попитал риторично: „Трябва ли да се откажем от Западните покрайнини поради това, че някога, кой знае кога, Сърбия може да стане член на Европейския съюз“?

………………………………..

Използвана литература

1.         Чилингиров, Стилиян Хаджидобрев – Австрия или Русия/ Булгарикус. – София : Печ. Гутенберг, 1914. – 60 с.

2. Ралица Цветкова, Марко Цветков. „Мислено и преживяно” от Стилиян Чилингиров, Сп. Библиотека, кн. 1, 2009.

3.         Методи Петров. „Въртоп. Революционна организация за освобождение на Западните покрайнини“, С, Военно издателство, 2003 г.

4. Стилиян Чилингиров – Сборник за 125-годишнината от рождението му,, Регионална библиотека „Ст. Чилингиров“, Шумен, 2006.

5.         Стилиян Чилингиров – Сборник за 130-годишнината от рождението му,, Регионална библиотека „Ст. Чилингиров“, Шумен, 2011.

6.         Стилиян Чилингиров. „Сърбите и ние“. Библиотека „Западни покрайнини“, Книга първа. Изд. на Трънското класно училищно дружество, София, 1930.

7.         Стилиян Чилингиров. „Причини на Сръбско-българската война от 1885 г. София, Държавна печатница, 1924.

8.         Стилиян Чилингиров. „През Македония. Издава Добромир Чилингиров. София, печатница „Книпеграф“, 1942.

9.         Стилиян Чилингиров. „Моите съвременници. Между малки и големи“, Т. 2., Съст., ред. и предговор д-р Румяна Пенчева. Изд. Кибеа, София, 2015.

10.       Както и някои други източници, споменати в доклада.




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12186301
Постинги: 4545
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031