ТРАКИЙСКОТО  СВЕТИЛИЩЕ  НАД  С. ДЪЖДОВНИЦА

 

   Частта от този огромен култов тракийски комплекс, дори не притежаващ собствено име макар да надминава по площ стотици /!!!/ пъти Перперикон, остава непознат за нас българите, имащ може би само едно изключение. Ударението при неговото посещение, макар и рядко преди години, бе изместено след превръщането на хижа „Боровица” в модерен хотел с доста екстри – плувна база, риболов, плажове, ресторант с екологични храни, произведени от местните турци. А някога имаше пътека, започваща малко под селото успоредно на река Студеното дере, която достигаше билото на рида със светилището и по оригиналната пътека на траките за обслужването му то можеше да се разгледа и от горе.

    След направената преди години „екопътека” до пещерата Утробата бяха направени и още две, които почти не се ползват. Ползва се само тази до пещерата, но понятието екопътека в случая не е подходящо, защото тя ползва трасето на римски път, покрай който на няколко места бяха направени беседки и пейки, а преди пещерата - една скромна къщичка, в името на истината красива, но пък на неподходящо избрано място. Две от екопътеките -  тази до крепостта на скалистия връх Казанлъка и една, която извежда на висок рид и по висок маршрут достига пещерата Утробата не се ползват, защото да се изминат тези преходите трябват даян и дупце. Денивелацията е голяма, разстроянията – дълги, а през лятото има и друга трудност, горещините. За „туристите”, обичащи да си похапват вкусно, тези маршрути ще им дойдат малко много.

    Тракийското светилище над с. Дъждовнца е част от един огромен скален култов комплекс. Той започва още от рида над с. Паничково, като включва няколко светилища при селата Ходжово, Долна и Горна Мурга. Към този комплекс включвам и светилищата по доолината на р. Хамбардере, които са само по левия й бряг по течението й. След това светилищата продължават по рида от с. Долна Мурга към с. Женда, където име още едно голямо светилище при махала Небеска. От тук нататък светилищата са разоложени на един рид между река Боровица и р. Голяма бара, наричана още Студеното дере. Този рид пуска разклонение горе на високото при с. Илиненци, спускащо се към р. Арда в участък под яз. Кърджалии в този участък. Там е разположено с. Пъдарци, заградено от двете страни със скали с култови ниши и отделни моделирани от траките скали, за да приличат на нещо може би култово за тях. Основният рид продължава към с. Костино, махали от което са построени върху част от светилищнят комплекс, напр. махалата Багра.  А от тази махала надолу прокрай реката какви естетсвени скални мостове има, скали наподобяващи разни животни. Пред очите ми е скалата, наречена Човекът с каскета.

   Тук има спомен от един много възрастен човек, повлякъл към дома си дърво, по-тежко от него, довлечено от порой. Не може така да става зян дървото, ще го ползват с кадъната си за печката. Помогнах на стареца, който бе близо до къщата си. Едвам извлачих дървото може би 50 или 100 м. Кадъната му излизе от къщата, не знае български, но ще ми оказва внимание. И ми направи бърканица от прясно мляко, жълтък и шекер, които разби пред мен. За такава дребна работа такава багодаарност, но пък се появих навреме – силите на стареца бяха свършили. Подобни селца, изградени върху тракийски светилища има и около сравнително голямото село Бенковски.

    Меду реката Голяма бара и Боровица се намира едно компактно светилище, огромно по площ, което дори няма име, известно е като Светилището до с. Дъждовница. То обаче не е едничиинно, свързано е с още десетки около него. В комплекса му влиза едно съседно светилище, към което принадлежи пещерата Утробата, а култови скални ниши са правени по всички скали с изглед към р. Арда и към р. Боровица на невероятни места. Пътувайки от тук с колата спирам, защото се заглеждам и ще направя беля.

    И още нещо да допълня, което знаем аз и иманярите.

    На път от с. Илиненци за с. Костино на билото на рида има огромно тракийско гробище за обикновените траки. За съжаление оброчните камъни, с дълбани по тях паници и др. гравитачно свързани съдове са изместени и обърнати, за да се търси под тях злато. Това богатство от античната култура така си остава непознато, а такива има още доста у нас: над Велинград при Славевите скали, при с. Красино на рида със светилището Красино-север. Тези ги знам аз, колко ли още такива има, превърнати в разруха от иманярите – и те субпродукт на опростачването, което се води у нас планомерно и последователно.

   Да не пропусна и селото, до което преди десетина години за първи път достигна колело на автовобил. То се намира на пътя мялко след разклонението за с. Скална глава в ляво, една приказно красива долина. В момента забравих името му. По долиината на реката му идва много широк римски път от към Кърджали и достига с. Костино. Не скална красота, а скална приказка е долината на реката, покрай нея вие римският път. Пътят за селото е тесен, стръмен, асфалтов.  Ако завали дъжд колата не може да издраска по стръмното, има ли сняг става пързалка. Но пък долу каква доолина се достига. По нея има дсревни паметници, заградени с плет.

     Запознат с региона Източни Родопи аз мога да бъда доста полезен на теези, които имат властта да вземат решение за развитието му по отношение на инфраструктура, екопътеки, популяризиране на културни паметници, но интересите на хората сега са други. Новата мода, резултат на опростачването на хората, на липсата им на духовност, на дезинтереса им към родния им край няма потребност от такива познания. Култивирана в простотията, тя си търси простотията, средата, приела за своя жизнена. Шлагерът сега са точно такива линости, само няколоко примера:  Президентът ни, журналиистката Йончева, нетоблудниките Блекю и Кушело. Въпросът е за продажни личности ли става въпрос или за санктасимплицитасники. Подобни по змезднвост с тия четиримата с един друг квартет на тяхното интелектуално ново, но ина  това по популярност - на Миле Китич, на Шабана, на Цеца и Ибряма. Хората с живот, с душа – те вече не са интересни на субпродукта на новата класа - опроостачените, с прогресивна ценностна система включваща чалгата, сръбската скара, бирата. Такива, отишли на „туризъм” в планината могат да достигант най-много до някоя къща за гости заради това, което предлагат в нея, вкусната и здравословна храна.

   И още нещо да изтъкна – аз съм голям приятел на турците по селата в Източни Родопи, не на биринджиите им, дето ги изработи лабораторно Луканов и сега служат на Кремъл. На мен турците ми имат доверие и затова имам голяма информация за тях и за положението на роднините им в Турция, за самата Турция.

 

    А сега по същество за двете забележителности над с. Дъждовница, първата е Светилището.

    Някога хората /местните турци/ пътуваха пеша от с. Скална глава и от с. Костино до с. Дъждовница въпреки голямата разлика в денивелацията, но това вече е минало. Младите турци отидоха в Турция, старите ползват автобус, вече не могат да ходят. Пътеката бе подържана известно време, по нея минаваха туристи, имаше планове в с. Дъждовница да се направи нещо за гостите на селото. Туристите достигаха до разклона на пътеката за Костино и за Скаална глава и се връщаха. Истинските обаче продължаваха нагоре към Костино и следваха рида със скалните светтилища. По тях и между тях вие тракова пътека, издялана в скалите. На всеки връх има нещо като малък басейн. До средата на лятото в тези корита има вода. За съжалениие пътеката се почистваше до едно място, а след това можеше да се продължи, но оставаш без панталон от тръните. Да погледнеш горе от скалните върхове надолу към отвесните им скатове, под които се вие реката е самият ужас. А над тази река са висяли тракове на въжета и са стъргали с кремъците си култовите ниши.

    Тук има нещо като протииворечие – от една страна са тези страховиити скали, а в близост до тях е една от най-плодородните почви на Източни Родопи, полето на Костино и махалите около него. Навсякъде зеленина, вода свежест, благодатно място.

      Човек, упоознал тези красоти не може да ги забрави.

       До билото на рида със скалите-светилища  е с. Костино, а път за  малки камиони продлъжава по този рид към с. Илинянци. Има отклонение в ляво за с. Пъдарци, след това се навлиза в една призрачна, явно опазвана векове дъбова гора, защото в нея има тракийски гробища за обикновениите траки.  Площта е доста голяма, камъните са подобни като форми, като фитури, изстъргани по тях, но всичките са много големи, тежат тонове. Иманярите са ги претъркулили с подемна техника за да копаят по тях. Спомням си за още едно осквернено гроище, на турци при с. Воденичарско. За една нощ иманяри извадили камъните от гробището и изкопали поне по метър под камъка, да търсят злато вероятно. Костите на починалиите бяха разхвърляни наоколо.

    Този метод на избиране на място за гробища са го възприели и турците, обитаващи тези места от 300 години. Те погребват мъртвите винаги в дъбова гора, която пазят и не повтарят гроба. Затова достигаш една къща, други наоколо няма, а гробището до нея – декар и повече.

     Да изтъкна две мои предиимства, които имам пред приятелти ми турци. Първото е, че съм по-скромен от част от тях и давам пример:

    На Догана дадоха 1,5 млн. евро да каже къде да се постро язовир. Аз бих им указал по-добро място, защото туй, дето им го показа Дагона е издупчен карст, който за да се уплътни глътна още за  около 100 млн. лв. бетон. Аз нямаще да взема нищо и щях да посоча терен със здрави скали.

   Може би има и друга причина, на него да прездпочетат да му дадат 1,5 млн евро, защото аз не съм топлата връзка между нашата и руската мафия. Казва ли ти някой?

   И още едно предимство да изтъкна:

   Не се намират средства от общината в с. Дъждовница да разчистят туристическата пътека под светилището. Аз ще направя това сам за около седмица. В колата карам клонорез, трион и лозарска ножица. И ще отиида в кръчмата на с. Дъждовница, мястото, където кметътт прекарва работното си време. Да му искам двама работници с боя и четки на мое разположение за един ден да ми помагат.

 

    Вторият обект, най-посещаваният, е пещерата Утробата. Други я наричат Вулвата, защото точно на това прилича. Турците пък я наричат Джангърдъккая. Техният език е прилепчив, думата означава камъни, които падат и вдигат шум. Турците почитат това място като светилище, макар и не тяхно

    Пещерата е наистина чудо. До тозии си вид е докарана с кремъците на траките, стъргали в нея може би хиляди години. Какво представлява пещерата ще опиша, като подчертавам, че тя е доста голяма и може да побере към 200 човека в нея.

    Над пещерата има скални ниши, доста размити през изминалите хиляди години, наподобяващи татуировка на бедра от към вътрешната им страна. Изкачвайкии се до входа й добиваш усещането, че си пред едно огромна каменна таквоз. Най-отгоре тя има гъделичник, както турците наричат клитора. Под него започват малките устни, а над него – големите. Вагиналният отвор е доста широк, ама е съвем като истински. Разликата – от камък е и много голям. Следва вагината, доста по-широка от входа, която е гофрирана. Тя свършва с маточна шийка, избрана за криене през деня на хлад от вякакави летящи Божии твари.  В долната част на вагината има уширение за посетителите, които по всяка вероятност са изпълнявали ритуали, допринасящи да стават траките по-многобройни.

     Едва ли траките са имали предвид акустиката, но в пещерата се получава едно кънтене на гласовете и те се сливат в шум, като диференцирането на гласовете става невъзможно. Днес тук идват омкаджийки от цялата страна с автобуси, които за минути молят хората да не се качват, докато се изомкат в пещерата с тяхното О М М М М М М М М М…. Омкаджията /гурото?/ е мъж, всичките други са жени и момичета. Всичките ли ги омка турото или само най-добрити, не казва.

     Ориентировката на пещерата е почти на юг, като в нея частично влиза слънце, повече през зимата. По време на равноденствията слънцето за ден или два огрява дори маточната шийка.

     Доста поверия съм чувал за тази пещеера, включително и от турците. Хората им вярват, доказателство е и  факта, че тази пещера е най-посещаваната от източнородопските. На една майка с две деца казах, че щом е влязла в пещерата скоро ще има още едно. Тя се сакълдиса…

    Вече казах, покрай пещерата минава римски път, който се изкачва от долината на р. Боровица над пещерата и се разклонява по рида към селата към Комунига и надолу към с. Голама бара. Този път е маркиран и е предпочитан за посещаване на пещерата.

    Втори път за достигане до пещерата, най-краткият, е от с. Голяма бара до нея и после спускане към хижа Боровица.

    Трета опция е да се тръгне от с. Костино по билото в посока на с. Илиненици и малко преди селото да се завие в ляво по римския път, където има чудновати скали.

    Четвърта опция, и тя страхотна, е да се тръгне от с. Голяма бара срещу реката, да се достигне рида и по него пак по римски път се излиза на гробищата на с. Илиненци. Който познава Ненковската планина да хвърли поглед от тук към нея е празник.

    Да допълня още нещо за пещерата:

   Ако от с. Илиненци се мине по билото на рида, под който е пещерата, в посока на р. Боровица всичките скали са издупчени от траките. Част от тези култови ниши се виждат и долу от реката. Някои скали с култови ниш пък са се откъртили и са се изтъркаляли долу покрай пътя.

 

    Страхотно място са светилището над с. Дъждовница и пещерата Утробата. За съжаление светилището, едно от най-интересните в страната запустява. Ни пътека, ни хижа в подстъпа към него. Само мутробарбекюта долу при р. Студеното дере, където местността е приказно красиива и се виждат едно-две скали с ниши по тях, както по Пармаклъкия при с. Ночево. Да се стигне до тях обаче, да се разгледат тези шедьоври, това един бирен търбух никога няма да стори. Каквото се вижда това, там няма бира и вода за стУденето й.

    Дано с труда, който положих, бъда полезен на някого…Мисля си, не всички са на нивото на двата квартета, чиито състави цитирах…

                                           Авторът на постинга /селфи/