Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.12.2015 07:20 - 130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ - 5
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 924 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                       
    В този постинг ще опиша родното село на Емануил Попдимитров, Груинци, като ще включа и планината над него. След това ще поместя и доста снимки от него.
      

 

                 НА  ВРЪХ МИЛЕВЕЦ  ПРЕЗ  СЕЛО  ГРУИНЦИ

 

    Започвам с кратко описание на Милевската планина. Тя е една от най-красивите български планини, създадена от Първотвореца да бъде обитавана от животновъди. Тази планина започва от Власинската седловина, но понеже в началото е наречена Кървав камик, сега ще я разгледам в продължението й след седловината над село Побиен камък, което е границата между двете планини.

    Погрешно се счита и учи, че Милевската планина свършва при село Олтоманци. Там се спуска неин рид, а планинската верига, отклонила се от седловината  завива на изток, продължава през седловината между селата Горни Кортен и Горно Уйно, след което получава името Земенска планина. Нея реката Струма я прорязва както Искъра Балкана. След този пролом планината носи името Конявска и слиза чак при Бобов дол. В този обем – Кървав камик, Милевска планина, Земенска планина и Конявска планина, това планинско разклонение, което започва от Власинската седловина съперничи по площ на красавицата Бясна Кобила. Но и тази планина е не по-малко красива. Аз обаче винаги имам предпочитания без да съм обективен или да мога да изтъкна мотиви защо едни планиини ме привличат, други – не.

    Милевската планина става гранична според Ньойския „мирен” договор, като от нашата страна са разположени няколко села по скатовете й. Най-високото село на най-красивото възможно място е село Побиен камък. Днес то е обезлюдено, в центъра му продължава да стърчи оброчния кръст, дал името на селото. Следват Метохия, Долно Кобиле, Уши, Горни Кортен, Долни Кортен, Горно Уйно, Долно Уйно. Всичките тези села са много зле, пътищата – също. Това е един изоставен вече район на България. Тъжно е да се гледат овощните дървета между селата Горни Кортен и Горно Уйно - брадясали от мъхове ябълкови дървета от сорт белфльор, вече изсъхнали. Тук преобладаваха овощните градини, но вече са изоставени, а овошките стават само за горене. Интересни са и къщите по селата, някои правени с голямо желание и със самобитна архитектура. Един свят, носеш романтиката на миналото.

    Този край на България е изклчително красив и тези, които считат себе си за туристи ако го не познават, трябва да го посетят. Побиен камък, Горни Кортен, Средорек – това са страхотни изходни точки към планината, ако пък туристите имат джип могат да достигнат билото на планината при условие, че знаят от къде да минат. Пътища има много, най-сигурни сега са тези на каналджите, които превозиха хиляди преселенци от Изтока в Сърбия. Лошото в този случай, че май само аз знам за това, знам и от къде минават ешаците и колите, а граничните полицаи – не.

   В съзнанието ми се връща центъра на Средорек, днес трагедия. Този регион се нарича Краище. Три големи реки се събират в това село – Метохийската, Драгойчинската и Бъзовската. Пътища са пета категория, не знам по-ниска, водят нагоре по долините на тези реки до последните обитатели на селата, които един по един гаснат като свещици и селата се обезлюдяват, защото децата вече живеят по градовете или са в чужбина. Трагедия! А в кръчмата в центъра на селото – там винаги има възрастни хора и ловци в приповдигнато настроение. Един поглед нагоре  от Средорек към долините на тези три реки и към Милевската планина те омайва с красотата на региона. Днес натам никой вече не пътува. Като се появи човек, от кръчмите излизат да видат кой ли е тоя, та е дошъл чак тук, в този обезлюден вече регион. И ти вменяват, че си златотърсач.

    От към Западните покрайнини по Милевската планина след Власинската седловина няма населени места, селата са долу по долината на р. Драговищица. Ако между планините Бясна Кобила и Милевска планина се приеме за граница реката Драговищица, то Босилеград е на територята на Милевската планина. Южно от Босилеград обаче планината става разлата, слиза по-ниско и вече се появяват села. Това са селата ИзвОр, център на махали около него и над него, с огромна Църква и училище, следват село Милевци, забутано във високата долина на едноименната си река, извираща изпод вр. Милевец, после село Груинци, едно от най-красивите като  местоположение села в Милевската планина и село Ресен.

    Още една подробност за Милевската планина. Преди да може да се построи път през Олтоманци е имало път през седловината СлавчЕто, свързвашща село ИзвОр със селоУши. Това е бил пътят от Босилеград за Кюстендил, но също и за Перник и Трън. В миналото Перник не е бил важен град, той става такъв при социализЪма, важен град обаче е бил Трън преди Ньойските разбойници да отхапят 2/3 от каазата му и да я придадат към Тройното кралство, а също и Кюстендил, днес разпукващ се по шевовете си от ромове. Част от Трънската и Кюстендилска територии незаконно се държат от Сърбия, ние не си ги и искаме. И как да си ги поискаме, като нашите територии ни се явяват в тежест. Как не сме убедили  до сега мутра или чужд инвеститор да закупят този регион за един лев срещу задължанията му и така да се отърве държавата от грижи за него. Таково решение и тук устройва инфантилните ни правителства от 1944 г. до сега.

 

     Сега ще опиша пътя от Босилеград до вр. Милевец през с. Груинци.

     Пътят е поправян, както хората казват, изгладен с автогрейдер. Старият път е донастлан,  поразширен, всякакви коли сега могат да го ползват. Трасето на пътя минава по единия скат на долината на р. Милевска, набира височина и предлага чудни гледки към Милевската планина. Рдуват се естествени гори и борове, които са заменили изсечените широколистни гори. Излиза се на хубавии поляни и вече се виждат първите махали на с. Груинци. Първата къща е една добре подържана, в нея живее възрастно семейсво, сами построили този дворец - така изглежда къщата, която е доста скромна, между останалите изоставени или вече срутени къщи около нея. Тук пътят  се дели на три и левият води за с. Милевци.

   Село Груинци е много голямо по площ и е отлично за вилна зона за българи, които живеят в Западна България или за софиянци, но от София да него има поне 120 км. Рядко красива е природата тук. Билото на Милевската планина зад селото не надминава 1200 м, а селото е високо към 1000 м.  То е разположено в няколко долчинки на притоци на река Милевска, но пък какви притоци – широко, слънчево, обгледно, райско мято. Като площ това село е едно от най-големите в Западните покрайнини, съперници са му само Сенокос и Топли дол. В началото на селото има пътища, които тръгват към определени негови махали, за да достигат до тях автомобили. Над края на отделните махали има нещо като околовръстен път, който да ползват хората и стадата. Още една махала има това село, Гелчинската, която остава в България. Аз вероятно правя някаква грешка тук в ориентирането си, защото бидейки в България и после в Западните покрайнини, всичко ми е обърнато на 180 градуса от посоката, която считам за вярна. Имам съмнение, че бъркам местополажението на нашето село /махала/ Киселица и Побиен камък. Два пъти правя същата грешка и в момента в главата ми всичко пак се обърна, но такива случаи съм имал и друг път. Три пъти се губих като изкачвах връх Сюткая на Родопите, като два пъти с мен имаше хора, обърках ги и тях. Чак когато изкачих върха от към язовир Бегликя разбрах грешката си. За да ми се изясни тази грешка трябва да се изкача на върха над с. Побиен камък. Може и да го сторя още тази пролет.

   Връщам се на селото:

   Ако има богати възрастни софиянци, перничани или други от Западна България, това е мястото, където те биха могли да си купят изгодно къщи, да ги отремонтират и да живеят сред този рай няколко месеца през годината. Така ще купуват на хората продукцията, та да върви и реализацията на стоките им – сирене, мляко, месо, яйца, картофи, зеленчуци и др.

      Пред очите ми в момента са махалите на селото в дясно, а аз съм на влизалото на селото, на една височка приказна поляна, от която то се вижда цялото, а също и заграждащата го част от Милевската планина зад него и един връх в ляво над него, висок почти колкото Милевец, непосредствено пред него. Какво място за живеене! Долу в зАветните гънки са махалите, нагоре са пасищата за овцете, в страни и по-ниско от селото са пасищата за кравите. Нарязано едва-едва от няколко рекички планинско плато, високо към 1000 м, открито от южната си страна, затворено за бурите от запад - това представлява мястото на с. Груинци.

    В това село е роден полиглотът, писател и поет Емануил Попдимитров, гордост за страната ни. Сега имаше честване на негова годишнина по Босилеградско, като на стената до входа на кметството на Босилеград сложиха негова паметна плоча. В селото му започнаха да правят чешма, но не я довършиха. За довършването й трябва инициатива, която да излезе от България, но и финансова помощ. По този начин бяха построени няколко църкви в Западните покрайнини, последната от които и прекрасна е тази в с. Долно Тлъмино.

   Поетът е роден в това село в къща, малко под църквата, но после се преселват в друга къща до самата църква. Днес и от двете къщи няма и следа. Долната къща е превърната в овощна градина с болни дръвчета, а от горната няма останал зид, та дори и камък. До църквата е училището, където учат в момента две деца, братче и по-голяма сестра, а за да ги обучават всеки ден от Босилеград идват с кола две учителки. И тях ги имам в снимковия си материал, който ще последва. Църквата в селото се пази от баба Верка, една престаряла старица, на която сина й носи храна, а той живее в Македония.

    Един старец се завъртя около мен. Аз веднага разбрах, че е бракувано ченге и го преметнах яко. Пита ме глупости, все едно и също, иска да ме разбере що за човек съм. Наложи ми се да измисля версия защо съм в селото му за да мирне, ето каква:

    Ще прехвърлям от България 10 камиона с „афганистанци”, казах му аз, но камиониите са много големи, всеки събира по 300 афганистанеца и проверявам дали ще могат да преминат по тези пътища толкова големи камиони. Старецът ме остави на секундата. Бидейки после високо в планината чух шум на мотор или джип, но се покрих в една гора и изчаках да се разкара превозното средство. Този майтап, дето го пробутах на стареца можеше да ми донесе усложнения, 3000 афганистанеца не са малко.

    Празникът започва след напускане на селото, като се поеме по пътя към връх Милевец.  Нагоре по откритато няма къщи и това е обяснимо – в равната част място има достатъчно. Още от селото започват ливади и пътят се изкачва равномернно, но безкрайно дълго. Път не е имало някога, това е път, правен от  граничарите и сега изоставен. След няколко години няма да личи къде минава. За репери ползвам брезичките, садени край него, същото са правили и нашите граничари да се ориентират при мъгла и в сняг.

     Достигам върха, който се вижда от селото - един огромен чал, над който се извисява само вр. Милевец. Двойната триангулачна маркировка на Милевец е моят сигурен репер. На едната пише вр. Милевец, на другата – вр. Самовильняк.

   От вр. Милевец започва тревист рид, който се спуска между селата Груинци и Милевци. От ляво на огромна заравненост е разположено село Груинци, от дясно в дълбока долина, притиснато от всички страни е село Милевци. Какъв природен благодат за селяните от Груинци някога – заравненост с надморска височина 1000 м, подходяща за махалите, за ниви, овощни и зеленчукови градини. Между махалите – огромни селски пасища. Селото се вижда как е разположено във водосборната зона на приток на река Милевска, която слиза в Босилеград. Селото има форма на полукръг, както едно друго подобно село тук, Ресен. Задната част на селото опира в планината Милевска, която в този участък е само 100-200 м. по.висока от него и служи за защитата му от ветровете от запад, преобладаващи тук и носещи студа. Докато бях в селото един човек каза за селските пасища, че някога не се били ливади, а всичкото това „ се Ореше и засЕваше”. Над селото или по-точно зад него има горски пасища, заградени с гора и поточета – отлично място за крави. Под селото около долчинките на поточетата също има такива горски пасища.

   А какво нещо има за овцете! От самото село започват пасища нагоре към масива на Милевец, който е огромен. Не върви да кажа много огромен, но е такъв в действителност. Днес вместо овце по него минава граничната бразда. Комунизъм ли не вилня от двете му страни, колективизация ли, телени заграждения ли не се изграждаха, наречени Брежневски клеон, които затвориха пасищата на хората. Ромбригади от Кюстендил ли не минаваха да доопоскат всичките джици и джелезо от къщите на хората, но най-вече медниците им /бакърените съдове като тигани, тенджери, легени, менци, казани за ракия/. Майката им ебаха на хората от към нашата страна. Започвайки от 1919 г. бедите върху тези трудолюбиви, добри и честни хора се стоварваха върху тях на етапи или както те казват, на талази, както върху бясно куче тоягите, докато ги ликвидираха. Друг тип беди се стовариха върху сънародниците ни от другата страна на границата, където мислено съм в омента на крилете на зрителната си памет. Днес ограмният масив на Милевец, съперник по площ на Дюса над Карлово или Триглав над Тъжа в Балкана изглежда като бойно поле, в което след серията боеве всички са загинали. Така виждам това огромно пасище, предназначено от Първотнореца за овце, вкоето вече няма нито една овца. Радвайте се идиоти, ньойци, разните видове комунисти, слуги на мужди интереси,  пазарници или откровени боклуци. Съсипахте този рай, давал поминък на хората тук стотици, а може би и хиляди години, успокойте се вече. Тук повече никой няма да дойде да живее. Същото сторихте и с полупустинята Източни Родопи, която от градина превърнахте на пълна пустиня.

   Поглеждам към дълбоката долина, през която изтича Милевската река и в чиято долина е с. Милевци. Животните от Груинци са се кръстосвали с тези тук, за да не се изродят по схема, изразяваща се в размяна на разплодни животни – бикове, пръчове, кочове, нерези и др. И не само те. Кръстосвали са се и хората от двете ксела, защото следващите населени места тук са на разстояние няколко баира. Преди да поема по обратния път поглеждам още веднаж рида над с. Милевци, който слиза в Босилеград. Хората горе са правили горски ветрозащитни пояси в различни форми, според релефа на планината, разчиствали са гората за пасища. Тази красота не може да се опише. Но май ще съм последният, който я вижда. Пътеките изчезват, тук повече никой не идва. Над този красив рай се е настанило вечното нищо. Той има само минало…

   От вр. Милевец. се отива на седловината СлавчЕто, свързваща село Извор със село Ушите. В началото могъщият масив на Милевец, напомнящ ми за масива между хижите Грънчар и Рибни езера в Рила слиза леко към седловината СлавчЕто, а малко под него работливите ръце на Асен Джокин са изградили заслон и са построили чешма. Продължих до мястото, от което започват пътеки към с. Милевци. То от тук изглежда красиво като в рая, но погледнато от улиците му, то вече е съвсем различно. Горната му махала е притисната до здушавене в долината на р. Милевска, чак долната, отдалечена на поне два км. от нея е вече на равно. От горе селото изглежда като във въртоп, но не е така – долината на реката е тясна, извива се и води до заблуждение дори „специалиста”. Селото има и трета махала, намираща се на място, за което бих казал, на кучето над опашката, на високо наклонено но северно място сред гора. Над нея има и резервоар за вода.

     Пътят от Босилеград до тук е 6 часа, за връщане ми остават три часа светло време. Но ще го осъществя по сигурен път, по който да не мога да се изгубя.

   Чао Милевец! Утре ще те покача от с. Милевци по мрачната долина. Там стой!!!

 

     В този рай се е родил и е станал човек Емануил Попйорданов. Горд съм, че бях тук няколко пъти от 1990 г. до сега. Само тази година тук бях два пъти, като се покачих на върховете Милевец и Кървав камик от към Западните покрайнини. Ще бъда ли някога отново тук? Може би не. Затова и описвам тези райони, нека написаното остане и хората да знаят за тях. Българите вече дори не знаят за Западните покранини, тук в България никой не идва. Ще помеся и стотина снимки от тези региони. А за вакума, от който те са обхванати и за възможните последствия от него ще пиша в „Кюстендилски записки” – 8. Когато имам време ще публикувам и много снимки от родното място на Емануил Попдимитров и от планината над него.

 

   Послепис:

   Аз съм с цел в блога, която съм си поставил сам, а не със задача от Центъра, от Задкулисието или пък Ефбиайска. Никой не може да ми повлияе на това, което пиша. Като свободен човек имам доста неприятели в блога и ето едно мнение за мен от госпожа с промит мозък, наактивирана по казус от оперативния си работник, Другарят скрап-оfF, намиращ се на интелектулно ниво бозайници.

 

                      7. stih - Много смело!
14.09 07:14

Страшно е, когато простотията се смята за умна...
Поздрави!

 

     Простотията, която се смята за умна – това съм аз. А поводът е един мой постинг на тема музика.  Лошото обаче е друго – бетонна глава с интелектуално ниво „бозайник”, хибриден войник на Путин на длъжност трол в социалните мрежи  се явява гуру на госпожата и така в оперативен ранг тя е зависима от него. Тя ме коментира поръчково без да бъде компетентна по темата, без да ме познава, без да съм такъв. Гаче ли в Центъра със сяровъглерод са й промивали мозъка, щом не може да разбере какво прави.

    Посочих доста виновници за положението на хората, чиито проблеми описах, но ето и още една, от последните години – хибридната война, която Путин води срещу нас. Конкретизирах един биринджихибридчия и една тъпа хибридчийка. За непромяната в страната ни към добро – ето двама виновници. Едва ли те правят така, защото са лоши хора, по-вероятната причина е финансова. Тя се нариича писане срещу заплашане в социалните мрежи, а тези които пишат в тях по този начин наричаме тролове. Това е нова дума в речника ни, преди две години ги наричахме нетови проститути.               

 

        

   

       

  





Гласувай:
4
0



1. nikolinavalentinova - "Страшно е, когато просто...
23.12.2015 14:57
"Страшно е, когато простотията се смята за умна..." Криейки се зад псевдонима, тази послушна труженичка свободно демонстрира дефицита си на елементарна култура. Е, да в партийната група не обръщат внимание на културата - родилен белег на каскетаджийската утайка на нашето общество.
цитирай
2. planinitenabulgaria - Заради такива "труженички", подчинени на платени тролове в блога
23.12.2015 22:23
nikolinavalentinova написа:
"Страшно е, когато простотията се смята за умна..." Криейки се зад псевдонима, тази послушна труженичка свободно демонстрира дефицита си на елементарна култура. Е, да в партийната група не обръщат внимание на културата - родилен белег на каскетаджийската утайка на нашето общество.


все по-малко хора се осмеляват да коментират постингите ми или да оставят някакви следи, че са ги чели. Някои ме поздравяват от анонимни никове, но аз имам вътрешен слух и разбирам кои са. А приятелите ми в блога са доста повече, отколкото тези, които се осмеляват да подчертават това обстоятелство. Страхът от миналото още остава в душите на хората, пострадали в някаква степен поради сводки в Центъра от бивши подчинени на оперативни работници. При мен има класически случай - гуру с ниво бозайник, но пъс с по висок чин от подчинените му, с ниво примати, ги наактивирва по казус. Нито гуруто е наясно с казуса, нито подчинените му, но така се "завладяват" умовете и сърцата на още като тях.
На Вас - светли Коледни празници!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7164349
Постинги: 3082
Коментари: 8197
Гласове: 15140
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930