Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.12.2015 17:28 - 130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ - 1
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 1468 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 16.12.2015 23:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                             ЕМАНУИЛ  ПОПДИМИТРОВ

             ЕДИН  ВЕЛИК  /И ПОЗАБРАВЕН!!!/  БЪЛГАРИН

                      image 

 

    1. Въведение:

    Тази година се навършиха 130 години от рождението и 72 години от смъртта на един велик българин, роден в Западните покрайнини. Името му -  Емануил - избрано от неговия баща, свещеник на село Груинци, означава Бог с нас. Макар и скромно, неговата годишнина бе отбелязана от българите, които познават историята си и уважават творците си. Народ, неподкрепящ творците си и непродължаващ делата им е духовно камикадзе. Тази годишнина за нас е повод да се размислим за сънародниците ни, незаконно задържани от Сърбия след разпадането на Тройното кралство и отделени от родината им с граница вече почти век. Нека покажем на тези изстрадали наши сънародници, че не сме ги забравили и работим в посока за да се осъществи общото ни желание те отново да са част от своята родина на основата на общия ни етнос, на културното ни и историческо наследство.

   По случай годишнината на този велик българин, роден на територията на днешните Западни покрайнини – повтарям, незаконно окупирана вече почти век от сърбите българска територия - на 26. октомври т. г. в Нардната библиотека се проведе тържествeна вечер, организирана от българите в Западните покрайнини и неговата дъщеря д/р Светла Попдимитрова. На срещата присъстваха видни журналисти, между които общественичката от Цариброд г/жа Зденка Тодорова, която е организатор на изключително интересния Кръг „Слово”, както и други видни наши личности.

 

   Тук ще направя едно отклонение:

   Тема на една от лекциите на Кръг „Слово” през 2013 г. бе животът и творчеството на личността на Емануил Попдимитров. Казвам личност, а не писател, поет, общественик, учен или воин от фронтовете по време на размирните години 1912/1918, защото той е твърде разностранна личност, включваща много негови съществени черти. Характерното за него обаче е, че той е патриот. Такива са по характер изявите му, творчеството му, цялостната му дейност. Тогава си купих неговата книга „Златни ниви и бойни полета” и след запознаването ми с нея той навлезе в моя живот като изключително уважавана от мен личност. Да се родиш в някакво селце под вр. Милевец, където поминъкът винаги е бил животновъдство и да станеш образован европеец, владеещ десет чужди езика, достоен за уважение и желан да работиш сред културните среди на Европа, при това да притежаваш и талант на поет, на писател – това наистина е нещо изключително. Поради дейността на Емануил Попдимитров в Европа срещу политиката на сърбите на окупация на Западните покрайнини сърбите подло убиват уж без да искат баща му. 
   Когато умира Емануил Попдимитров Западните покрайнини са върнати на България. За жалост ако в ПСВ победиха "добрите", както те се нарекоха и отнеха територии на България, във ВСВ победиха отново те, но вече не като добри, а по скромното ми мнение вече като световна мафия. Така нито един от проблемите на Европа не получи решение и бомбата от несправедливите договори бе заложена отново. Унгария, Австрия, Германия, България - техни територии останаха придадени към други държави, за да останат огнищата на напрежения в Европа. Нашите сънародници от Западните покрайнини отново останаха придадени към чужда държава, враждебна към тях. В кастрираните ни от към смисъл учебници по история този проблем е преиначен с цел промиване мозъците на подрастващите.
   За повишаване на интереса ми към тази личност допринесе и още едно специфично за мен обстоятелство – като турист аз бях надниквал от билото на Милевската планина в неговото село, част от което – махала Гелчинска - е в България. Границата от 1919 г. раздели селото му на две. По този случай Емануил Попдимитров пише прекрасното си стихотворение „Граница”. Преминаването по тази граница, което означава, че съм преминал насред селото му, допринесе за особено силното ми, бих казал болезнето възприемане на това негово стихотворение от мен. Поетът, като син на духовник, описвайки  разделянето на селото, докосва със словото си душата на хората не само в родното си място, но и на цял един народ. Това разделяне е извършено заради „прегрешението” ни, че в ПСВ сме били на страната на лошите в нея /б. м, добрите са Англия и Франция/. Какво са виновни тези хора от така наречените днес Западни покрайнини за войната и за развоя й, та великите сили да ги обрекат на гибел, откъсвайки ги от родината им и затваряйки ги в снежен капан където те или да умрат или да се преселят във вътрешността на Сърбия, което означава да бъдат посръбчени! Така над българите, останали в Западните покрайнини надвисна ужасяваща несправедливост, довела до редуцирането им от 180000 души през 1919 г. до 12000 сега.  А прекрасните им села, градове и планини, където те са живели стотици, ако не и хиляди години изчезват, гората си ги завзема отново, в приземните етажи на къщите живеят диви животни. Това не е единичен акт на великите сили. Същото те сториха с Турция и Гърция, които заради тях воюваха 4 години и накрая с мълчаливото съгласие пак на тези велики сили войната спечелиха анадолските завоевателите на чужди територии, дори нехристияни. Великите сили обаче нямат приятели, те имат интереси.  Посочвам и заличаването на държавата Кюрдистан, сторено също заради интереса на великите сили и това точно деяние е в основата на конфликта в Ирак и Сирия днес, катализиран от намесата на СССР през 1963 г. Ако идиотите не се намесват в делата на хората, светът ще ще бъде по-добро място за живеене, но за жалост световна тенденция е да се случва точно обратното. Както на времето с частите от България, придадени с целокупното им население към други държави.

    В последните години с обедняването на Сърбия започна сеч на прекрасните гори над селата в Западните покрайнини, които си остават частни и въпреки това биват изсичани за дърва за огрев, защото Сърбия вече няма достатъчно пари за природен газ. Наследствените комунисти там считат връзките на Сърбия с Европа за най-голямото предателство спрямо Сърбия. За да върви тази идеологическа линия те са промили мозъците на следващото поколение да мразят европейците както македонците нас, еднокръвните си братя.

     За съжаление за този несправедлив договор и съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини са виновни не само великите сили, целящи да превърнат населението на Балканите във васално на тях разделяйки го, протипоставяйки го, а също и поставяйки начело на балканските страни техни агенти. Виновни за този проблем между Сърбия и България са две специфични черти на страните ни – нашият нихилизъм и сръбският шовинизъм.

    „Не, не сме разделени”, казва в стихотворението си Емануил Попдимитров. Против това разделение винаги са се борели българите в Западните покрайнини, борбата продължава и днес. В Царибродско в центъра на тази борба е г/жа Зденка Тодорова, в Босилеградско начело на духовните стремежи на българите да бъдат отново към родината си е друга изключителна личност, Иван Николов. Комай тези останаха единствените защитници на българите в Западните покрайнини, в правителството на България и в парламента такива след 1989 г. Няма, а преди 1989 г. не можеше да има. Поради това разочарованието на българите там и от наша страна и от сръбска е голямо. Израз на това разочарование даде г/н Николов на среща в Белград, където той е казал на нашата делегация приблизително следното:

-         Мисля си, че ако сърбите решат да ни върнат към България, Вие

няма да ни искате!

  И вероятно е така, защото за почти век България забрави за този свой регион, голяма част изобщо не са наясно с този казус. Написаното в учебниците по история с нищо не допринася за него, а то се и мени при промяната на обществените строеве на България, сполитащи ни твърде често. България не е виновна за страната, към която избра да се присъедини в ПСВ, защото това бе пътят тя да отхвърли друг позорен за нас договор, Берлниския, който окастри територията й. Въпреки това обаче той не бе бе толкова българоубийствен като Ньойския. Изложил съм в блога мотивите си към това мое мнение – при определяне на „берлинските” граници на България все пак е мислено за хората, но големият удар тогава понесоха родопчани, оставени заради Договора без зимните си пасища по Беломорието, което означава почти без поминък. От там тръгна падението на този цветущ български регион.

 

    Моите интереси към Западните покрайнини са от момента, когато ги зърнах от билото на Балкана през 1991 г. а от 2007 до 2015 г. аз ги упознах като турист подробно. Започвайки от планините им, след това се запознах с махалите и селата им, после и с малкото градове в региона. Западните покрайнини са нещо като ретроспекция за България от преди 100 години. Отношенията между хората там, морала им, трудолюбието им, святото им отношение към земята, стоката и природната среда – такава е била и България от онова време и такава може би щеше да си остане ако не бе станала жертва на сталинската колективизация, която отне собствеността на хората, прокуди ги от родните им места и от поминъка им, унищожи основата на държавата -нейното село -  предизвика генни изменения у поколението, родено вместо на село в града. От тази проклета колективизация, извършена точно по книжките на Маркс, произтичат всичките ни днешни проблеми. Този ужасен процес бе избегнат в Западните покрайнини, където земята не бе отнета, но пък хората ги сполетя друга беда – те буквално бяха заточени в собствените си имоти, откъснати от живителните икономически връзки с Родината им и подложени на натиск от страна на сърбите с цел да се сърбизират или да бъдат прогонени от родните им места. Така българските региони, които те обитават да бъдат обезбългарени и окончателно присъединени от Сърбия. Какъв е резултатът от тази политика аз вече посочих – от 180000 българи там днес са останали само 12000. А какво е положениетоо на тези хора, как те живеят, това го знаят малцина, аз съм един от тях.

   Общата ни кръв обаче се чувства при срещата ми с тези хора. Прав е Емануил Попдимитров: „Не, не сме разделени!”

 

 

                                            ГРАНИЦА

                       Не сме разделени! С еднакви надежди,

                       Сплотени сме ний в любовта и смъртта!

                       Жетварка запее оттатък – копнежи

                       Събуди и в нас песента.

                       Светулки прелитат от нашата жетва

                       И мигат над вашето село натам,

                       Овчари оттатък ли с огън засветят,

                       Привет ни отпраща оскъдният плам...

                       Напролет и нашите ластовки сини

                       Отлитат натам къмто стари гнезда,

                       Срещнете ги вие за вести петимни:

                       Това са крилатите наши писма!

                       Пчелите ни даже от кошери лете

                       Прехвъркват натам като златни стрели,

                       Та медена паша да дирят в полето-

                       И нищо ни вече от вас не дели.

                       През гробища тъмна браздата минава.

                       Напразно: в задушница тука гори

                       Кадилница глинена, дим се развява

                       И вятъра отвъдни гробове кади.

                                                                                              
                                       Емануил Попдимитров

      
     
През тази година завърших туристическата си програма из Западните покрайнини, която продължи 8 години. Из тези региони аз изминах като туриист между 3000 и 4000 км. предимно по техните планини. Вече не остана непосетено място по тях, непосетено село или изоставена вече махала. Обикнах тези региони, хората им. Аз съм един от хората, които най-добре знаят величината на престъплението на великите сили срещу тези българи и косвено срещу страната ни. Познавам регионално Западните покрайнини до степен, при която наизуст мога да начертая вододелното било на планините, а също и къде са разположени селата от двете страни на границата. Вероятно съм единственият българин, преминал по Наказателната граница от 1919 г. и по Старата граница преди позорния за нас Ньойски договор. Проклети да са архитектите му-  90% Англия и 10% Франция - изчадия на ада. Бях и по Моравско, бях и по Заечарско, където живеят българи, останали към Сърбия след войната между Турция и Австрия, завършила през 1688 г. Ако някой твърди, че в Сурдулица живеят сърби, нека да отиде и да се убеди сам в противното. Не само в Сурдулица, но по цялата площ на планината Бясна Кобила живеят етнически българи. Не само там, но и на юг от нея между Македония и Косово етносът е предимно български. Сърбия е била малка страна, но тя непрестанно е отхапвала чужди територии, най-много от нас със съдействието на великите сили. Не става въпрос само за Западните покрайнини. Голяма част от тези мои пътувания съм описал в блога си, но имам още доста да дописвам. Ще редактирам и част от поместените снимки, за да присъства в блогът ми най-подробното описание на Западните покрайнини като дестинация за туризъм, почивка, курорти, места за закупуване на имоти.

 

   След това Въведение, ще продължа със статията на г/жа Зденка Тодорова от честването на годишнината на Емануил Попдимиитров, после ще поместя два биографични очерка за него, които взех от Интернет и списък на творбите му. Ще последва постинг с впечатленията ми от селото на поета, а за финал ще поместя стотиина снимки от селото му и от околностите му. Селото му - то е разположено в един планински рай, ще се убедите сами.

 

 2. Статията на г/жа Зденка Тодорова

 Зденка Тодорова
 

130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ

-ПОЕТ, ФЛОСОФ, ХУДОЖНИК, УЧЕН И НАЙ-ВЕЧЕ ПАТРИОТ
 

На 26 октомври 2015г., в зала “Надежда” на Столична библиотека в София се проведе тържествена вечер посветено на 130 години от рождението на Емануил Попдимитров. Организатор на проявата бяха българи от Западните покрайнини, писатели от България и дъщерята на поета, д-р Светла Попдимитрова.  За делото на Емануил Попдимитров говориха журналистката и общественичката от Цариброд, Зденка Тодорова, писателите Драгомир Шопов и Коста Еленков, директорката на Литературния музей в София, Катя Зографова и проф. Людмила Григорова – дъщерята на писателя Крум Григоров, близък приятел на поета. От името на босилеградските българи, приветствие поднесе д-р Валентин Янев. Стиховете на Емануил Попдимитров четоха професионалният актьор Илия Божилов и рецитаторката Камелия Казанджиева. Особено силно на фона на прочетената поезия прозвучаха изпълненията на цигулка на професор Йосиф Радионов. Той направо взриви залата с виртуозното си изпълнение на цигулка по музика на Марин Големинов – „Момина жалба” и „Гъдуларска свирня”. Словото на д-р Светла Попдимитрова, беше посветено на нейния баща като грижовен и обичан баща, съпруг, приятел, обожаван от студентите преподавател, обичан от българите в Западните покрайнини, защитник

 

ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ

е роден в разделеното на две село Груинци в семейство на трето поколение свещеници. Оттам името му Емануил “вървящ с Бога”. Баща му, свещеник Димитър Захариев, през 1937 г. е бил убит с ловна пушка от сръбска засада край границата. За целия род на поета, каузата Западни покрайнини продължава да е нещо свято. Емануил Попдимитров следва литература в Монпелие, Франция, после се премества в Фрибург, Швейцария, където се дипломира и даже има предложения да се занимава с литература в редица западноевропейски унеиверситети.  Връща се в родината си и наскоро след това взима участие в Балканската и Първата световна война. На Балканската война посвещава великолепната си поема „Златни ниви и бойни полета” а в годините след Ньойския договор/1919/ започва и своята пламенна защита на своите „онеправдани братя и сестри” от Западните покрайнини. В Югославското Кралство го обявяват за персона нон грата. 
 
 

 

ИНТЕЛЕКТАЛЕЦЪТ

става революцинер, когато разбира, че избягалите от Западните покрайнини негови сънародници не намират необходимото разбиране за тяхното икономическо и човешко съществуване от управляващите среди в България. Много от тези нещастни хора са неподготвени да разберат вътрешните борби в майката родина, изпаднала след Ньойския договор в икономическа и духовна нищета. Затова той и други по-изявени представители на бежанските организации от Западните покрайнини, полагат първите основи за създаване на организирано национално революционно движение. През 1929 г. Емануил Попдимитров е избран за председател на Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини. Той много добре разбира, че освен с мирни средства срещу терора, който сръбската кралска власт оказва върху българите в Западните покрайнини, постепенно трябва да се премине и към националноосвободително движение, не изпускайки възможността навсякъде където има пролука да се интернационализира въпросът с правата на неговите сънародници. През месец август 1929 г., той е упълномощен от Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини да замине, макар и неканен, на Петия конгрес на европейските малцинства в Женева.

 

ТАМ ПОЕТЪТ

прави невъзможното! Макар и неканен успява да влезе в пленарната зала в Обществото на народите, където му дават думата благодарение лобирането за него на част от делегатите, с които се е познавал от време на следването си в Монпелие – Франция и Фрибург – Швейцария. На 28 август 1929 година, Емануил Попдимитров произнася пред делегатите на Конгреса в Обществото на народите прословутата си реч предварително подготвена на блестящ френски език, касаеща не само нарушаване правата на българите в Западните покрайнини, но и  международното право към което трябва да се придържа Обществото на народите. Част от делгатите в залата го аплодират. Сръбската делегация прави всичко възможно да му се отнеме думата. Но някои от делегатите, явно впечатлени от неговата ерудиция му задават въпроси, на които той отговаря на съответния език. Така успява да спечели и симпатиите на чуждестранните журналисти, които го канят да вземе участие в Конгреса на журналистите от европейските малцинства още в същия ден. Там той казва, че представлява вестник "Западно ехо", което се печата в България. Югославското лоби го пита – защо вестникът не се печата в Босилеград а в София!? Той спокойно им отвръща: “Защото там е запретено с целта на живота си да се гоовори по български, та камо ли вестник да се издава!” На въпроса: “Бихте ли могли да напишете и подпишете това?” той отговаря” “Разбира се!” и го прави. По-късно завежда до границата със Сърбия, американския журналист от ”Чикаго Трибюн”, Роберт Сайдж и италианският журналист Жорж Нурижан от “Кариеро Адриатико”. По протежение на границата им показва как срещу всеки български войник, в нарушение на Ньойския договор, стоят пет сръбски. И как на къси разстояние край границата могат да се видят много вълчи ями, дълбоки и до два метра. През 1933 на границата води и холандската баронеса Медлин Асбек. Там селяните й сочат с пръст към камбаната на църквата от другата страна на границата, която всяко утро бие в селото, събирайки местното население под охраната на един сръбски войник, който ги придружава до границата да си налеят вода за 24 часа. Баронесата е потресена от видяното след което изпраща възмутителни писма до редица адреси от европейската дипломация. А френският публицист Жорж Дезбон, в една от своите статии определя Ньойския договор “Просто на просто, една дивотия!” като обвинява френската дипломация за “недалновидностите” в Ньойския договор.

 

ДО КРАЯ НА СВОЯ ЖИВОТ

Емануил Попдимитров не спира да твори и да се бори за справедливата кауза на българите от Западни покрайнини. Оставил е след себе си огромно творчество – книги, картини, публицистични и журналистически статии. Днес, за съжаление, такива интелектуалци като него, няма! И точно затова е необходимо да не спираме да популяризираме неговата кауза и неговото дело, изцяло посветено на България и българите от едната и от другата страна на границата.


image

Снимка от Итилианския лицей в София от 30-те години. На първия ред в средата е Емануил Попдимитров, който работи там като преподавател.

image

Д/р Светла Попдимитрова и Зденка Тодорова

image

Д/р Светла Попдимитрова, Зденка Тодорова,
Камелия Казанджиева и Илия Божилов

image

Д/р Валентин Янев произнася приветствие от името на босилеградските българи.

image

Цигуларят Йосиф Радионов


image 

Емануил Попдимитров с Константин Балмонт,
 Николай Ракитин и Стоян Заимов.


image

Още един велик българин от Западните покрайнини, Иван Николов, и той произхождащ от село в Милевската планина както Емануил Попдимитров.

   /Следва/



.

 

 

 




Гласувай:
3



1. tota - Поздрави, Коста!
17.12.2015 13:31
Само истински българин може така да се посвети на Родината. Да я опознава, изучава и описва за идните поколения! Благодаря!
цитирай
2. nikolinavalentinova - Благодаря Ви!
17.12.2015 20:01
Драги г-н Иванов, възхищавам се на нестихващия Ви просветителски патриотизъм!

цитирай
3. planinitenabulgaria - На уважаваните от мен дами Tota и Nikolinavalentinova:
17.12.2015 23:45
Благодаря за коментара Ви. Ако бях по-свободен и ако не се бе наложило да си подарявам старата кола - планинският ми приятел - поради невъзможност да плащам различните рекети - за застраховка, за витентка, данъци и други щуротии - в блога ми щеше да има още доста писания за планините ни.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12184777
Постинги: 4545
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031