Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.08.2015 21:22 - ЕДИН ПРОСВЕТИТЕЛСКИ ПОСТИНГ - 2
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 691 Коментари: 1 Гласове:
2




    Продължение на статията на г/н Иван Николов:

   

Страната е дипломатически изолирана и се намира във война както с антифашистката коалиция, така и с Германия. На 5 октомври в Крайова, Румъния, с решаващото посредничество на Москва, България и Югославия постигат съвместно споразумение за обща борба срещу Хитлеристката коалиция и българската армия влиза на територията на Югославия. Сега тя трябва да освобождава териториите, които преди три месеца е напуснала като “окупатор”. Правителството на Отечествения фронт на всяка цена иска да вземе активно  участие във войната срещу Германия. Тито иска българските административни власти да напуснат Западните покрайнини, като въпросът за границата оставя за след войната. Босилеградският партизански отряд е придаден към Народноосвободителната войска на Югославия и взема активно участие в нея, давайки около 40 убити. Партийните организации на БКП са разпуснати. Партийните организации на ЮКП  са създадени едва когато става ясно, че Ньойската граница ще бъде възстановена. Развитието на световните събития и интересите на Великите сили, съгласно Ялтенските споразумения, налагат отново предвоенното статукво. Тази перспектива действа съкрушително на българите от Западните покрайнини и към България тръгва нов бежански поток.

Голяма трудност в българо-югославските отношения представлява югославската позиция по македонския въпрос. Югославската партизанска съпротива поставя основите на федерална държава, в състава на която се изгражда и Република Македония. Теорията на Коминтерна за съществуване на македонска нация така получава и своя държавно териториален израз. Тито, не без съгласието на българските комунисти, категорично настоява Пиринският край да бъде присъединен към Югославия, а Западните покрайнини да бъдат върнати на България. Този опит се проваля поради енергичната намеса на Англия и САЩ.

            През 1946г. започва Парижката мирна конференция, чиято цел е да подпише мирни споразумения с победените страни. На 10.02.1947г. България подписва Парижкия договор, с който й се гарантират границите отпреди войната.

           

 

3. Българското малцинство във федеративна Югославия

 

            След края на Втората световна война международното положение на възстановената от Тито Югославия отново е по-добро от това на България. Югославия е отново на страната на победителите и може да диктува условия. Но вътрешните парадокси на югославската държава не се забавят. Тя е съставена от 6 републики, две автономни покрайнини, десетина малцинства, 3 църкви и религии и 3 езика. Първенството на сръбския елемент отново се налага. От 1963г. се въвежда широко рекламираното  самоуправление. То обаче не пречи за въвеждане на тоталитарен централизъм. Така се задълбочава конфликтът между отделните републики.

            Съдбата на българското малцинство вече е предрешена с Ялтенските споразумения. Няколко години поред ще продължат пазарлъците между Тито и Димитров за размяна на Западните покрайнини срещу Пиринския край, като връхна точка е подписването на Бледското споразумение от 1 август 1947г., според което се възвръщат “Западните български покрайнини към България”. Сделката в крайна сметка пропада, поради намесата на Великите сили.

            В периода между 1945 и 1948 година положението на българското малцинство в нова Югославия е задоволително, главно поради сносния режим на границата. Хората могат спокойно да обработват имотите си, да отиват едни у други без оглед на границата, дори и икономическите връзки функционират.

            С влошаване на отношенията между двете държави през 1948 г. с Резолюцията на Коминформбюро, положението на българското малцинство драстично се влошава. По същество, Резолюцията е разкол между Сталин и Тито не толкова по въпросите за устройството на социализма, колкото по въпроса за неограничена лична  власт на двамата диктатори.

            По този повод партийните организации в Босилеград и Цариброд се разцепват, като една част се обявява за резолюцията и порицава позициите на ЮКП. Българските учители са изгонени, органите на УДБ-а извършват многобройни арести на комунисти. Те преминават през преизподнята на “Голия Оток” и “Св. Гъргур”  и оттам излизат с ревизирани становища. Всъщност, Резолюцията е идеален повод Тито да се справи с национално мислещата интелигенция от Западните покрайнини и да  разчисти почвата за тяхната тотална асимилация. Много по-късно ще се разбере, че българите са на второ място сред концлагеристите по национална принадлежност - след черногорците - 0,73% от цялото черногорско население минава през затворите и 0,40% от българското малцинство.

            Югославската комунистическа партия възприема курса за установяване на своята водеща роля на Балканите, като прегръща и възкресява консервативната великосръбска идея за хегемония на полуострова. С тази цел тя умело използва ролята и мястото на Югославия в антифашистката борба, за да наложи своя подход за решаване на националните въпроси. Под формата на създаване на т.нар. Балканска федерация, Тито иска да въвлече България в състава на Югославия като седма югославска република, с което до установи своето господство на Балканите и да  ограничи суверенитета на България.

            По същото време българските комунисти проявяват политическа недалновидност и допускат редица грешки, предоверявайки се на югославското ръководство, което води политическа игра за собствени цели. С оглед на очакваното създаване на федерацията и съобразявайки се с директивите на Коминтерна, БРП /к/ решава да запише като “македонци” около 180000 души в Благоевградски окръг. Оттогава югославските правителства непрекъснато ще се позовават на тези данни като безспорно доказателство за наличието на “македонско малцинство”, признато от Георги Димитров и отричано от Тодор Живков. Международната обстановка обаче съвсем не налага необходимостта от създаване на южнославянска федерация. В света започва “студената война” и стратегическа надпревара във въоръжаването. Великите сили пазят своите сфери на влияния и не допускат никакво нарушаване на териториалното статукво. В такива условия е невъзможно да се приложат на практика Бледските споразумения, с които България и Югославия са се договорили за размяна на Западните покрайнини за Пиринския край. Много скоро излиза Резолюцията на Коминформбюро, България и Югославия преминават в противоположни лагери и освен по двустранните си спорове, следващите десетилетия те ще се сблъскват и по чисто идеологически причини.

            Българските комунисти окончателно разбират за какво става дума и прекратяват насилствения процес на “македонизация” на Пиринския край. Националните права на българското малцинство в Югославия са признати според комунистическите догми за национална и класова свобода. Както и да е, факт е, че българското малцинство е признато като народност, но не и като самостоятелен политически субект, каквито са автономните покрайнини Косово и Войводина.

            През този период българите имат право на обучение на майчин език до гимназиите, имат първи печатни публикации на български език, възстановени са отново българските им имена, използва се българският език пред държавните органи на властта, издават се двуезични лични документи, свидетелства и дипломи за завършени училища и т.н. Отделен е въпросът, че българският език  се използва като средство за пропагандиране на комунистическата идеология и сеене на антибългарска пропаганда. Но националните права, общо взето, се спазват. Това частично се дължи на принципните становища на ЮКП по националния въпрос и повече от чисто прагматични политически съображения. С признаването на българското малцинство югославските комунисти целят да изнудят и признаването на “македонско малцинство” в Пиринския край. И когато става ясно, че българските комунисти няма да дадат политическа автономия на Пиринския край и да признаят съществуването на македонско малцинство в България, отново проработват старите шовинистически рефлекси към българите и асимилаторската машина се задвижва на пълни обороти.

            Тито започва умело да използва противоречията между двата военно-политически блока НАТО и Варшавския пакт и да тегли значителни финансови дивиденти за своята страна. От 1946г. до 1989г. под разни форми в Югославия се вливат около 140 милиарда долара чуждестранни средства. Страната поема собствен курс на икономическо развитие, което, въпреки че не почива на реални икономически основи, се характеризира с относително висок стандарт, който временно ще измести националните противоречия на втори  план. Западните демокрации, изхождайки от собствените си интереси, временно ще си затворят очите пред диктатурата на Тито, който насила подавя опитите за национално обособяване на югославските републики вътре в собствената си партия. Времето обаче ще покаже, че нито железният юмрук на партията, нито относително високият стандарт, нито колосалната военна мощ на югославската армия  няма да потушат тежнението на югославските републики за национална свобода и независимост.

             Българското малцинство продължава своя живот  под бремето на лошите българо-югославски отношения. През първите десетилетия във федеративна Югославия то изживява общата комунистическа еуфория от започване и напускане на колективизацията, младежките трудови бригади, безпределната вяра в идеалите на комунизма, сляпата вярност и послушност към Тито, илюзиите за братството и единството, самоуправлението, необвързаната външна политика и куп други идеологически заблуждения, които времето скоро ще прегази. След окончателно скъсване на българо-югославските отношения заради македонския въпрос, Западните покрайнини вече са осъдени на национална асимилация и е въпрос на време колко ще продължи тя.

            Традиционните устои на българското общество в Западните покрайнини вече са срутени, унищожени са християнските духовни ценности и норми на поведение, комунистическите догми се приемат масово и безкритично, немислима е каквато и да било съпротива. В първите следвоенни години  полуграмотни хора поемат управлението на местно равнище и оставят катастрофални последици, непоправими за десетилетия наред. Животновъдството като традиционно занимание на хората от тия краища, силно спада, вместо да се модернизира и развива, изоставя се земеделието, започва неконтролирана експлоатация на природните богатства, започва голяма икономическа миграция, а селото и селячеството като най-жилав слой от населението се пролетаризират.

            През тоя период, държавата под ръководството на партията  създава относително добри условия за образование. Огромна част от завършилите гимназиално образование  тръгват към вътрешността на Македония, Сърбия и Босна. Там повечето от тях завършват университетите и успешно се интегрират в чуждата среда. Тази интелигенция забравя родния си край и буквално го  обезлюдва.

            От 1949г. започва повсеместно унищожаване или оскверняване на културно-исторически паметници на българското малцинство. Взривен е Паметникът на българския воин в Димитровград. Сравнено е със земята българското военно гробище, полусрутен е паметникът на Нешково бърдо край Димитровград, построен 1887г. за  жертвите от  Сръбско-българската война. Редица манастири и черкви в Димитровградско са разрушени или оставени на зъба на времето. В село Изатовци е разрушен манастир, повдигнат през 1703г. Така е и с манастирчето “Св. Димитър”, “Планинишкия манастир”, Църквата “Св. Кирик и Юлита”, “Св. Никола” и ред други. Оцелял е само Погановският  манастир,  построен през 14 век, но сръбската преса и някои сръбски академици написаха цели томове, с които искаха  да докажат, че това е сръбски манастир, при това “край Пирот”, въпреки че и Цариградската Екзархия и руската дипломация са оставили свидетелства, че това е български манастир, строен от български майстори.

            В Босилеград безследно е изчезнал паметникът  на Къню Дошев, български войник, защитавал Босилеград от сръбските нашественици. Църквата в село Извор, уникален паметник на културата, е ограбена и изоставена. Но затова пък името на прословутия сръбски комендант Коста Печанац е овековечено с названието на местността “Печанчеви гробища”. На много места са заличени стенописите на черквите. На много надгробни паметници са заличени българските надписи.

            Същевременно са повдигнати много нови паметници на “жертвите на българските фашистки окупатори”. С тях ще се възпитават цели поколения ученици и съзнателно ще им се набива комплекс на вина за “българската окупация” и ще се величае новата национална свобода и братството с останалите югославски народи и народности. “Югославянството”, като някаква абстрактна свръхнация, подразбира отказване от своите национални белези и приемане на други, които не случайно имат всичките си сръбски национални свойства.

             При това не е спорно, че на българите формално правно са им признати всички граждански права и свободи според международните стандарти. Но конституционното положение не отговаря на реалното.

            Най-тежкият удар върху българщината е нанесен с изхвърлянето на българския  език от  училищата. Към 1957 г. започва “реорганизация” на училищната система, в която българският език поетапно ще бъде изхвърлен от  училищата на българското малцинство. Основната отличителна черта на българите е осъдена да изчезне, а с нея и българското малцинство. До 1987г. правото на обучение на майчин език постепенно е редуцирано и в основните училища, и в предучилищните заведения. Не се преподава българска национална история и култура. Създава се една ценностна система, в която всичко българско е лошо и негативно  и обратно, всичко сръбско е модерно и позитивно. В партийните организации се води кампания “за борба срещу всички видове национализъм преди всичко в своите редове”. Това идеологическо клише на практика побира в себе си всички прояви на българско самочувствие. Българският език започва да се потиска във  всекидневния живот: на събрания, пред държавните органи на властта, на работните местта, навсякъде започва да се говори на сръбски. Босилеград е запомнен по това, че партийните номенклатурчици през 1987г. импровизират някакъв референдум, на който българите сами се отказват от правото на обучение на майчин език. Въпреки че този случай е безпрецедентен в историята на предателството, той е напълно разбираем и обясним, ако се имат предвид реалните условия, в които живее българското малцинство. Под “самоуправителната” демагогия  се крие  един действително тоталитарен режим, в който общинският  кмет и местният командир на полицията могат  да решават съдбата на една култура, стара 1300 години. Отделните единични случаи на съпротива  не могат  да променят това решение, замислено някъде във високите коридори на властта. Интелигенцията на българското малцинство, здраво оплетена в държавната политика, мълчи  и дори насърчава “добре замисления модел на двуезично обучение”.

            България също не се намесва на време по тоя въпрос. Въпреки че има  всички аргументи да го стори.  Тогава тя  е сателит на СССР,  а съветското ръководство съветва  България да угодничи пред Белград, за да го примами отново в “правия път” на социалистическата общност.

            През 1962г. с административно преустройство се откъсват по около една трета от общините Босилеград и Цариброд и се присъединяват към съседните сръбски общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. Към Сурдулица се присъединяват селата - Божица, Клисура, Топли дол, Паля, Кострошевци, Драинци и Стрезимировци. Към Пирот -  Славиня, Власи и Държина, а към Бабушница - Звонци, Нашушковица, Берин Извор, Ракита, Вучи дел и Ясенов дел. Така българското малцинство е разделено на пет части и е  взаимно противопоставено. Целта е да се отслабят икономическите възможности на българските общини и да се разбие компактността на българското население. С това асимилацията значително е улеснена. В откъснатите села условията за живот са сравнително по-добри и така сред населението е създадено уверението, “че е по-добре да ни управляват сърби”.

            С настъпването на комунизма православието е изхвърлено от сферата на обществения живот. В случая  с българското малцинство се стигна и по далеч: богослужението в българските черкви се провежда на сръбския  вариант на черковнославянски, а проповядването – на сръбски с великосръбски внушения от свещеници сърби. Така българското малцинство се намира в двойно неравноправно положение – останалите малцинства изповядват вярата си на своя език, а румънското малцинство в Сърбия,  което има 35 църкви, дори се намира под юрисдикцията на Румънската патриаршия.

            През цялото време българското малцинство има информационни средства на български език, но редакциите на “Братство”, “Мост” и “Другарче”, а  по-късно на радио и ТВ емисията на български език, са изнесени в Ниш – под пряк контрол на държавата и Партията. Така, с разни форми на натиск и канализиране на личните съдби на хората, работещи в тях, са ограничени всякакви възможности за публичен обществен дебат по проблемите на малцинството. На тях им  е оставена само задачата да пропагандират политиката на СЮК, да гримират реалните проблеми на малцинството и да водят истерична антибългарска пропаганда. В издателската дейност на български език са отпечатени петдесетина заглавия, но в тях няма  нито следа от истинската драма на българите в Югославия. Партизански разкази, разкази и стихове за Тито, за българските окупатори, за Виетнам, за необвързаните – това е почвата, в която вегетира духовното творчество на българското малцинство. На всички ни втълпяват  в главите, че живеем едва ли не в истински рай на земята. Всяка проява на критична мисъл по отношение на държавата и обществото е светотатство и ерес, заради която заслужено или не, пострадаха много българи. Не се допуска  свободно внасяне на вестници и списания от България, културното сътрудничество  е строго контролирано, с една дума, с течение на времето, на българското малцинство му се налага сръбско национално самочувствие. В тази насока действат  и общинските културни центрове в Босилеград и Цариброд. Те представят изключително сръбски културни програми. Сръбската музика, традиция, фолклор, обичаи, кино и други културни мероприятия, сръбското радио, телевизията, сръбската преса – всичко това измества българското самочувствие и създава  някакви духовни бастарди, които не могат  да се осъзнаят и сериозно да се замислят за реалните проблеми на малцинството. В читалищата съотношението на български и сръбски книги   е едно към десет в полза на сръбските. Провежда се пълна културна изолация от България. Не се допуска  внасяне на български книги, вестници, списания и публикации.

            Гражданските книги на родени,  венчани и умрели изведнъж почват  да се водят на сръбски език. Създава се практика женските фамилни имена да се записват с неправилно окончание на  -в, а не според българския  правопис на –ва. Така се създава  изкуствена разлика между българите в Югославия и българите в България. Личните документи престават  да се издават двуезично, а в тях няма  графа за народност. Свидетелства, дипломи, ученически книжки, всичко това изведнъж започва да се пише на сръбски език. Започва масово сваляне на двуезични фирми и надписи, променяне на българските имена на улици, площади, населени места, местности, сърбизиране на българските имена на хора, села, селища и други. Става практика да се пише Стойичков Йелена, вместо Елена Стоичкова, Донье Тламино вместо Долно Тлъмино, Мазгош вместо Мъзгош, Гойин до, вместо Гоин дол, и т.н. Всичките тия “дреболии” имат  други, много по-големи измерения – българите в Югославия вече с нищо не могат  да докажат, че са българи.

            От година на година броят на българите започва застрашително да намалява. Така например през 1948г. според официалните статистически сведения в Югославия е имало 61140 българи. В следващите десетилетия, пак според официални статистически сведения, те са: 1953г. – 62708; 1961г. – 62624; 1971г. – 58627; 1981г. – 36189; 1991г.  - 25214. От всичко това се вижда, че само за три десетилетия броят на българите в Югославия е намалял  с цели 60%! Същевременно за същия период  процентът  на югославяните се е увеличил в Димитровград от 4 на 44%, а в Босилеград от 1 на 28%. Броят на българите в общините Бабушница и Пирот от 1971г. до 1991г. е спаднал от 5006 на 1748. По същото време участието на югославяните в населението на Сърбия е само 3,2%. Много лесно е да се пресметне, че ако нещата продължат да следват сегашния си ход, прогнозиращата тенденция е българското малцинство окончателно да изчезне в периода между 2001 – 2011г. Дори в Пространствения план на Република Сърбия  е предвидено населението в Босилеград от сегашните 11160 да намалее до 9000 жители. Обаче демографските и миграционните процеси са такива, че е реално то да намалее още повече.

            И въпреки всичко това, броят на българите в Югославия е значително по-голям. Ако се вземе предвид, че през изтеклия век всички други националности в Югославия са се увеличили два до три пъти, няма начин българите да са намалели чак толкова. Някои демографски изчисления ясно показват, че в Сърбия живеят около 200000 жители от български произход. В изказване пред ООН през 1993г. югославски представител твърди, че българското малцинство наброява 30000 жители. Но американският държавен секретар Мадлин Олбрайт в изказване в България  през 1999г. споменава, че в Югославия живеят около 50000 българи. Тия огромни разлики в цифрите ясно показват, че някой съзнателно иска да намали броя  на българите в Югославия.

            Въпреки че точните статистически сведения за социално-икономическото положение на българите в Югославия се прикриват или пък тенденциозно се преувеличават, налице е общата мизерия, в която над 85% от населението вегетира на ръба на егзистенциалния минимум. В сравнение със социално-икономическото положение на Босилеградско от първите две десетилетия на ХХ век, производителният  потенциал на населението е  намалял  няколко пъти. Ето само няколко примера. Броят на овцете и козите е намалял с 10 пъти, а едрият рогат  добитък с 5 пъти, в сравнение с 1901г. Обработваемата земя е намаляла с 12 пъти, а с толкова са увеличени новозасадените и самозасадените гори. Населението е намаляло с около 21/2, с тенденция към по-нататъшно намаление. По време на  турското робството Босилеградско се намира на стопанско равнище, еднакво с това на останалите български земи. Днешното социално-икономическо положение на Босилеградско е два, до три пъти, по-ниско от това на останалите сръбски общини. Ако, разбира се, отчетем промените, които са резултат на техническо-технологичното развитие, като например механизацията, електрификацията, комуникациите и т.н.

            Стопанството на Босилеградско пропада още повече в резултат на идеологическите мероприятия, характерни за епохата на социализма. Малобройните стопански предприятия и обществените служби до разпадането на СФРЮ функционират, благодарение на държавния бюждет, който изобилно плаща местната номенклатура, която държи в послушност населението. В такива условия може да функционира само една паразитна икономика и то благодарение на финансовия допинг, който се прелива  от държавния в общинските бюждети.

            По същото време с крайно неразумна експлоатация се унищожават горските и миннодобивните богатства на Босилеградско. Ще бъде запомнено унищожаването на сливовите насаждения, както и на козите по партийна директива. По същия начин е  отнет хидропотенциалът  на общината с изграждането на хидросистемата “Лисина”, с която водните богатства на общината са прехвърлени в съседната община Сурдулица, но Босилеградското население не вижда  от това абсолютно никаква полза. Според мненията на някои местни специалисти само с цената на водата и дървения материал, изнесен от Босилеградско, през последните пет десетилетия градът е могъл да бъде устроен на твърде високо жизнено равнище. Вместо това, Сърбия прехвърля тежестта на инвестициите  към съседните сръбски общини Сурдулица и Враня,  насочвайки по тоя начин миграцията на българското население натам,  където то може по-лесно да се асимилира.

            Електрификацията на Босилеградско започва още през  шестдесетте години и приключва  едва през деветдесетте години – когато вече селата са изпразнени. Мрежата от селски и междуселски пътища е прокарана едва в последните години на века, но за качествена пътна мрежа и дума не може да става. Повечето от селата нямат телефонни връзки, магазини и амбуланти.

            Най - трудно е положението на селяните. В Босилеградско и Димитровградско вече отдавна преобладават самотни домакинства с един или двама възрастни хора. Те са най-застрашената категория от населението, защото вече не са способни да се занимават с производство  и най-често нямат организирана социална защита. Семействата се разпадат, децата вече не се интересуват от остарелите си родители, всички морални ценности, характерни за традиционната ни ценнностна система, са девалвирали. И въпреки мизерното социално положение, държавата все още налага високи обществени задължения - данъци, самооблагания, такси за ток, радио, телевизия и т.н. Трудното социално положение и ред други социални и духовни фактори влияят върху менталното здраве на хората. Симптоматично е, че в Босилеградско има невероятно много случаи на самоубийства и психично болни хора. Никой досега не се е заинтересовал  да изследва причините за това странно медицинско явление.

            През шестдесетте  години в Босилеград е провалена възможността да се построи завод за преработка на овощия, нещо, което е могло да спаси общината от икономическо пропадане. Този завод, по неизвестни причини изнесен във Владичин Хан, днес  е истински стопански гигант. Едва през осемдесетте години в Босилеград бива построен цех за сушене на зеленчуци, въпреки че още тогава е ясно, че той няма бъдеще, защото в близкото обкръжение няма нито  зеленчуци, нито пазари за сушени зеленчуци. Малко по-късно е построен и електронен завод, който дори не може да започне пробно производство. С разпадането на югославската система пресъхват и финансовите допингови средства, които държавата отпуска на нашите общини. В очертаващите се пазарни условия крехкото стопанство на общините, населени с българско население, просто се срива. В последвалите условия на ембарго, наложено от ООН по време на юговойните, в българските общини се създава една тънка обществена прослойка, която натрупа известни капитали от контрабандата на горива, но това не се отрази като подобрение на социално-икономическото положение на населението поради липса на регламентирани пазарни условия за развитие на частен бизнес.

            В края на ХХ век почти всички стопански предприятия в Западните покрайнини са съсипани. Те са изправени пред липса на капитали и суровини, лоша и застаряла технология и ниска производителност на труда. Най-големи проблеми са липсата на пазари и пласментът  на готовото производство. Почти не съществуват условия за частен бизнес поради лошата държавна политика. Така например, в Цариброд през 1995г. средната заплата е по-ниска от републиканската с 88%. През 1996г.  тя намалява още повече – с цели 119%, а през 1997г. намалява с над 200%. Това показва скоростта на обедняване на българското население. Във връзка с новите условия  на стопанисване  икономиката на Западните покрайнини е застрашена с тотален срив и сериозни социални трустове. Безработицата, която и досега  е сред най-високите в Сърбия, ще се увеличава още повече, а границата с България при твърдия режим на минаване затваря всички възможности за свързване с българските пазари и успешно стопанисване на пазарни основи.

            В самуправителната система, а и по-късно, политическите представители на малцинството фигурират  само като пионки, които се избират  по разни “национални ключове” и с които държавата оправдава пропагандата за  “национално равноправие” и “идеално решените национални въпроси”. Най-висшите партийни и държавни представители на Сърбия и Югославия непрекъснато сочат  българското малцинство като образец за “лоялност”. Никой обаче в Югославия не последва този образец, защото всички, освен нас виждат, че българското малцинство се топи и изостава във всички области на живота.

            Безработицата и безперспективността заедно с една дефектна ценностна система, която ни остана в наследство след слома на социалистическата идеология, рухването на югославските блянове, в които искрено вярват поколенията, заклели се във вечна вярност по Титовия път, общата морална и материална деградация на обществото и неспособността на политиците да намерят изход от всичко това, доведеждат до всеобща дезориентация, която застрашава жизнените и морални устои на обществото. Населението все повече се чувствува изоставено и отчаяно, с комплекси за малоценност. Това се отразява в нарастването на социално - негативните обществени явления, каквито са алкохолизмът, престъпността, спадане на морала, кризи в семейството, довели до зачестили случаи на самоубийства. Общата духовна криза рефлектира с един морален нихилизъм,  накарал  младите, сега вече средни поколения, да не създават семейства. Сключените бракове вече са истинска рядкост. Населението бързо остарява. Освен неизбежните социално-икономически последствия, свързани  с остаряване на населението, налице са и чисто политически. Защото, при всичкито уважение, което им дължим, старите хора поради консервативните си възгледи спират необходимите политически промени на изборите.

            Тежкото историческо наследство ни е оставило аполитичността на българина в Западните покрайнини. Обикновеният човек е свикнал да си стои настрана от политиката, да се изолира от обществото, създавайки си защитна броня или, ако това е невъзможно, оставя се да го носи течението. Всичко това са клинични симптоми на травматично поведение. А травматичното поведение е характерно за хора със смачкано човешко и национално достойнство, хора, поробени духовно и физически. И резултатите не могат  да бъдат други.

            И все пак, като се има предвид сравнителната малобройност на българското малцинство, агресивната великосръбска националистическа политика и недостатъчната подкрепа от страна на България в продължение на един век, може да се отчете като успех и това, което до днес е оцеляло от българското малцинство. Все пак една нация, създавана през хилядолетия, каквато е българската, не може да изчезне за няколко десетилетия, въпреки коварното стечение на неблагоприятни исторически обстоятелства и страхотната мощ на съвременните  печатни и електроннни медии, с които се моделира и манипулира човешката духовност. Асимилацията, т.е. сърбизацията, продължава дотогава, докато не се появи съзнанието за нея, но когато се появи съзнанието за нея, за нейните методи и средства, тогава се задействат редица психологически механизми, с които личността се отбранява от външния натиск.

            От днешната дистанция на времето учудва безразличието на България, с което  десетилетия наред премълчава асимилацията и нарушаването на човешките права на българите в Югославия. И не само това, тя десетилетия наред премълчава нападките и обвиненията на югославската пропаганда и натиска  на югославската дипломация за признаване на македонско малцинство в България - нещо, което трудно би допуснала всяка уважаваща себе си държава. Обяснението се крие в тогавашните политически реалности.

            Българският президент Тодор Живков дълго време не допуска България да бъде въвлечена в полемики с Югославия по македонския въпрос. Той много добре знае, че, първо, Югославия   има по-силен международен авторитет от България и второ, че в крайна сметка никога не са решаващи фактите и аргументите, а интересите на държавите, които тогава подкрепят Югославия. Той също така знае, че Югославия съзнателно създава враг от България като страна на Варшавския пакт, за да може да получава помощ от САЩ и от страните на НАТО. Да се влезе в спор с Югославия по македонския въпрос, означава да се отрекат и разкритикуват постановките на Коминтерна за съществуването на “македонска нация” и България да се изправи срещу СССР. Това също  означава да се отрекат и разкритикуват позициите на Г. Димитров по македонския въпрос, когато той все още е неоспорим авторитет в международното работническо и комунистическо движение. Това  значи да се пробудят подозрения в Москва за надигащ се в България национализъм. И не на последно място, според Т. Живков да се водят национални спорове между две социалистически държави,  е  анахронизъм. Като комунист, той винаги слага интересите на социализма над националните интереси на българската нация.

            Така българското малцинство се превръща в средство, с което Югославия се опитва да изнуди съответно признаване и права на “македонско малцинство” в Пиринския край. В югославската партийна пропаганда винаги се играе с този коз: вижте какви права даваме ние на българите в Югославия и как са потиснати нашите “македонски” братя в Пиринска Македония! С това обаче явно се преследват вековните великосръбски стремежи за овладяване на нови български земи, а не принципни становища за спазване на човешките права, защото Югославия никога не поставя въпроса за това как се спазват правата на “македонското малцинство” в Гърция.

            Едва към края на 1978г. България започва плахо да поставя основите на една по-твърда позиция както по въпроса за “македонското малцинство” в Пиринския край, така и по проблемите на българското малцинство в Югославия.

            След смъртта на Тито през май 1980г. в Югославия вече се очертават политическите тенденции, които я водят към гибел, въпреки че и в самата Югославия, и в света, владее убеждението, че тя ще продължи да следва Титовия път. Само най-проницателните наблюдатели са наясно относно съдбата на Югославия. В конституцията на Югославия от 1974г.е заложена бомба със закъснител. Тази конституция гарантира правото на югославските републики на самоопределение, включително и правото на отцепление. Така фактически само Титовият авторитет е единствената съединителна сила, която крепи  страната. Да се поеме управлението на държавата от колективно председателство на ротационен принцип, е несериозно за всеки политик със здрав разум. Явно  републиканските “конституционалисти” са заложили в югославската конституция и механизмите за разпадането на страната и за обособяването на националните държави. Противоречията произлизат най-напред в материалната сфера. Словения и Хърватско са  недоволни от централизираното разпределение на националния доход и инвестциите. По-слабо развитите републики искат да задържат централизираното разпределение на доходите, защото това е по-изгодно за тях. Увеличава се процентът на сърбите в органите на централната власт. Конфликтът между републиките е неминуем. Тито и близките му още повече затягат централизма, започвайки политически процеси срещу “морално политически неблагонадеждните” политици либерали. Вместо да търси компромиси в демократичен диалог, консервативната националистическа идеология за първи път е нападната от “либералите”, които изненадващо се появяват сред  сръбските комунисти.

            Приемниците на Тито не внасят никакви изменения в българо-югославските отношения. Безсмислените спорове за “македонското малцинство” продължават, в югославския печат съзнателно се преувеличава опасността от Сан-Стефанска България, но истинската опасност за Югославия идва от съвсем друга страна.

            Задълбочават се тревожните явления в югославската икономика. Расте безработицата, инфлацията, ниската производителност на труда, разпиляването на инвестициите, дефицитът  във външно-търговския и платежния баланс, увеличава се броят  на стачките, а външният дълг на страната достига застрашителната сума от 20 милиарда долара. Югославските републики се затварят в себе си, разпада се Партията, единството на югославския пазар, самоуправителната система и никой не може да намери изход. Разногласията между Републиките сериозно се задълбочават, федералният модел на устройство очевидно е изчерпан, югославският модел на социализъм – също. По същото време обаче високите държавни и партийни форуми се занимават с политическа демагогия, нападайки “вътрешната опозиция” и “вражеската дейност на югославската емиграция.”

  &am




Гласувай:
2
0



1. sande - Четиво за депутати и политици!
21.08.2015 15:19
Поздравления!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5945114
Постинги: 2628
Коментари: 6342
Гласове: 13675
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930