Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2015 18:08 - СТАТИЯТА НА ИВАН НИКОЛОВ ОТ 2002 г. - 6
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 975 Коментари: 0 Гласове:
1



          Продължение/

            Теоретично съществуват две различни възможности.

            Първата, колкото и невевроятна да изглежда от днешна гледна точка, може да се разглежда при евентуалното разпадане на Съюзна Република Югославия на две суверенни държави – Сърбия и Черна Гора. В този случай са възможни поне чисто юридически усложнения на положението на българското малцинство, особено ако дотогава политическите усилия за спазването на правата на българите се окажат безрезултатни.

            С окончателното разпадане на Югославия престава да съществува субектът по Ньойския договор и той, теоретично, може да бъде обявен за недействителен както от страна на България, така и от страна на Черна Гора, Словения или Хърватско. Някои български специалисти са на мнение, че съгласно международното право, когато една държава изчезне, престават да действат и всички договори, които тя е сключила. Освен това, в международно-правната теория съществува тезата: “Omnis convento intellegitur rebus sic stantibus”, според която при сключването на безсрочни международни договори се счита, че те са задължителни само дотогава, докато съществуват обстоятелствата, при които  са били сключени. Съгласно това тълкуване, с изчезването на Югославия като международно-правен субект престава да съществува Ньойският договор и България има право да иска неговата ревизия и връщане на Западните покрайнини. С това биха били решени и националните проблеми на българското малцинство и задоволена историческата правда,  а великосръбският национализъм би претърпял окончателно поражение и урок никога вече да не посяга на чужди територии.

            Основният недостатък на тази теория е, че тя няма почва в съвременните международни отношения. Защото дори и да изчезне Югославия като международно-правен субект и въпреки че отдавна са изчезнали и обстоятелствата, при които е бил сключен Ньойският договор, междувременно настанаха нови международни обстоятелства и договорености, според които европейските държави се задължават да уважават териториалната цялост на страните, участнички на Хелзинкската конференция на ОССЕ.

            Но и това е доста дискусионен въпрос. Видяхме, че и при декларативното залагане на принципите от Хелзинкската декларация в Европа бяха създадени 22 нови държави с реални изгледи в скоро време да бъдат създадени поне още една-две. Същата тази Европа реши, че на малцинствата не бива да  се признава правото на самоопределение само заради това, че са малцинства!

            Така че основната причина да не бъде поискано връщането на Западните покрайнини е липсата на политическа готовност и поемане на рискове (поне засега) от страна на България. Основните приоритети на българската външна политика са интеграция в Европейския съюз и НАТО. Не е без значение и пословичният вече нихилизъм на българскито общество и на българските политици изобщо. България неведнъж е предавала интересите на българското малцинство в Западните покрайнини в името на краткосрочни политически интереси, в името на идеологически догми за върховенството на “класовите над националните интереси” и в името на лъжливото “братско сътрудничество и разбирателство” със Сърбия. Вероятно още задълго от България няма да може да се очаква повече от това, което тя прави днес - принципна защита на правата на българите според международните стандарди и определена финансова и материална подкрепа. Но както и да е, предстоящата реконструкция на Югославия дава поредния исторически шанс положението на българското малцинство да бъде редефинирано по нов начин. И при евентуалното разпадане на Югославия, и при евентуалното й оцеляване, положението на българското малцинство може значително да се промени както в позитивна, така и в негативна насока. Най-негативно ще бъде, ако в новите условия ефективно не се защитят правата на малцинството и не му се създадат нормални условия за живот. В такъв случай то е обречено на асимилация, обедняване и нарушаване на правата с непредсказуеми последствия.

            При позитивно развитие на нещата, дори и ако Европа, САЩ, България и страните наследнички на бивша Югославия, ни наложат да останем в границите на Сърбия (или Югославия), трябва да положим максимални усилия на българското малцинство да му се гарантира съответен политически статус (автономия), която да му даде реални инструменти за пълно и ефективно местно самоуправление, за да могат българите сами да поемат отговорността за осъществяване на своите права и всестранно материално, културно и политическо развитие. Така стигаме до втората възможност българското малцинство да изнамери оптималния начин за живот в бъдещите демократични политически условия на Балканите. За съжаление, от днешна гледна точка, и за тази възможност може да се говори с безброй уговорки.

            Първо, политическата програма за автономия на българското малцинство, поне засега,не съществува нито в самото малцинство, нито във високите институции на държавната власт като модел за решаване на етническите конфликти. Под влиянието на консервативната националистическа теория сръбските политици и огромна част от сръбското обществено мнение под борба за автономия все още подразбират сецесионизъм и сепаратизъм, а не политическа форма за интеграция в държавата и обществото. Дори и най-демократично ориентираните сръбски политици в подсъзнанието си носят опасението, че ние можем да им избягаме, ако не ни държат здраво затворени в клетка. Вероятно този страх идва от начина, по който са ни придобили.    Имайки предвид всичко това, особено полицейската атмосфера, в която живееят българите, много е трудно българското малцинство да бъде мобилизирано за такава политическа цел. Огромна част от политически мислещата интелигенция на българското малцинство изживява себе си, членувайки в сръбските политически партии, с лъжливата надежда, че положението на малцинството може да се подобри с проста смяна на властта на местно равнище и победата на демократичните сили в Сърбия. Те явно изпускат факта, че положението на малцинството константно се влошава, независимо от честата смяна на режимите в Югославия. По правило всяка смяна на властта в Югославия донася все по-трудни условия за живот на българското население и то все повече обеднява и намалява. От друга страна ДСБЮ, като единствена национална партия на българите в Югославия, не успя да се наложи като водеща политическа сила с ясна визия за бъдещето на българското малцинство. Другите малцинства в Югославия като албанското, бошнашкото и унгарското си поставиха ясни и дългосрочни политически цели за автономия в  рамките на Югославия.

            Българското малцинство, което е исторически обособено и има своя точно определена с международен договор територия, своя национална и културна самобитност, свои природни богатства, свои специфични икономически интереси и собствен горчив исторически опит, има всички оправдателни причини да поиска автономен статут от Югославия и нито един влиятелен международен фактор не може да му откаже подкрепата си.                          

            Основният проблем е, както вече споменахме, в това, че национално мислещата интелигенция на българите в Югославия трудно еволюира в начина на мисленето си. Тя все още се блъска в различни крайности: от комунистическите лозунги за “братство и единство”, теорията на заговора срещу сръбския народ, до разни опростени виждания за “Балкани без граници” и интеграция в Европа. Едни искат да прескачат мъчителния процес на осъзнаването и съзидателната работа чрез опростени глобалистки и космополитски теории, други залагат на “демокрацията” не като на нов начин на мислене и поведение, а просто като на “нова” идеология със старо съдържание, трети се опитват с разни дребни машинации да симулират промени.

            От друга страна, след 5 октомври 2000г. в Белград, повече под външен натсик, отколкото от осъзнатата необходимост за решаване на проблемите, се заговори за правата на малцинствата. Разни неправителствени организации, независими интелектуалци и някои политици заговориха за необходимостта от спазване на правата на малцинствата не толкова като начин на решаване на реалните проблеми в обществото, а като условие за членство в Съвета на Европа! Беше пуснат в оборот проектозакон за защита на малцинствата. Сръбските политици изведнъж се изправиха пред една нова материя. Те заговориха най-общо за корпуса от граждански и малцинствени права, които бяха записани в Рамковата конвенция за защита на малцинствата, но не и за начина, по който те трябва да бъдат приложени на практика. Сръбските политици си останаха в рамките на либералната теория, според която за защита на правата на малцинствата е достатъчно да бъдат защитени индивидиуалните права, каквито са: равнопоставеност пред закона, свободно национално определение, право на свободен избор на лично име, право на малцинствен език, право на своя култура, право на национални символи, на информиране на майчин език. Нацията, както и религията, бе сложена в рамките на частната сфера!

            Принципите от Рамковата конвенция се тълкуваха буквално и догматично. Липсваше креативен подход в търсенето на начините за тяхното конкретно прилагане в нашите условия. Така формалното залагане за правата на малцинствата, както и законите, които се предлагаха в тази област, се превърнаха в политически декларации без съдържание.

            От гледна точка на българското малцинство тези определения, под условие да бъдат пренесени в закони и под условие да бъдат приложени на практика, могат да донесат само частични и то предимно козметични промени. Главно поради специфичните исторически, културни, икономически, географски и други особености, които изискват проблемите на българското малцинство да бъдат решени по начин, гарантиращ не само националната и културна идентичност на българите, но и елиминиращ всякакви други възможности от икономическа експлоатация и политически натиск от страна на държавата, а от друга страна да гарантира всички условия за свободно развитие на пазарната икономика и демокрацията.

            С оглед на всичко, казано дотук, могат да се изведат следните заключения:

1.Българското малцинство в Западните покрайнини е сериозно засташено от грубо нарушаване на човешките и малцинствените права и е поставено в много тежко социално-икономическо положение, което само по себе си е заплаха както за самото млцинство, така и за стабилността в региона.

2. В изменените политически условия, настанали с разпадането на бивша Югославия, демократизацията на политическия живот и необходимостта от действаща пазарна икономика, българското малцинство се нуждае от нов политически статус, който да му гарантира осъществяване на практика на малцинствените права и нормални условия за живот.

3. Българското малцинство на този етап няма достатъчно организирани политически сили да се пребори за автономен политически статут, който да му гарантира осъществяване на практика на малцинствените права и нормални условия за живот. Още повече, към днешна дата, малцинството не е политически и културно подготвено да поеме управлението си в собствени ръце.  

4. Тъй като Югославия е застрашена от разпадане и се налага нейната реконструкция или окончателно изчезване като държава, необходимо е да се сезират всички вътрешни и международни фактори, които са участвали в създаването на българското малцинство в Западните покрайнини и други, които имат интерес от опазването на мира и стабилността в региона, с цел да се намери оптималната формула, която  да  гарантира на това малцинство правата, съобразно съвременните стандарти за правата на малцинствата и неговите специфични нужди, и да се предотврати негативното развитие на нещата с непредсказуеми последствия.

            Имайки предвид, че българското малцинство е било създадено с международно участие; че дълги десетилетия е било управлявано със силови методи на управление; че срещу него е водена много перфидна и коварна политика на национална асимилация, която е оставила трайни последици в начина на мислене и поведение сред по-голяма част от населението; че в сръбския народ все още преобладава консервативният начин на мислене и поведение, според който всеки опит за защита на правата на малцинствата се посреща едва ли не като опит за сецесия и нарушаване на териториалната цялост на страната и накрая, че на самата Югославия й предстои да бъде коренно реформирана или заличена и имайки предвид редица други фактори, за които вече говорихме, смятаме, че оптималното решение за българското малцинство в Западните покрайнини за следващите две-три десетилетия е да му бъде наложена автономия с елементи на кондоминиум (с международно участие).

            В управлението на една такава автономия би трябвало да вземат участие представители на страните, наследнички на Югославия, България, Съвета на Европа и представители на самото малцинство. Това управление на първо време би трябвало да гарантира сигурността  на малцинството, да му помогне да преодолее историческите стресове и да му окаже определена икономическа и финансова подкрепа, за да може то икономически да се включи в новите интеграционни процеси на Балканите, независимо от сегашните държавни граници и да започне диалог за създаване на политическа рамка, в която да живее малцинството.

            Паралелно с това би трябвало да се водят сериозни политически преговори, докато се постигне споразумение за окончателния вид на автономията. В този смисъл може да се използва европейската практика на испанските, италианските, белгийските или скандинавските автономии. Това би могло да бъде истинска проверка за Сърбия колко тя наистина е готова да се разграничи от миналото и на практика да приложи европейските критерии за правата на малцинствата. Никак няма да й бъде лесно, но това е част от нейния път към Европа, който не може да бъде заобиколен, а трябва да се извърви. Но това е и нашият път, не само към Европа, а към бъдещето на младите поколения.

            Основната цел на автономията на българите в Западните покрайнини не е никаква “териториализация” или “първа стъпка към отцепление”, а просто създаване на политически инструментариум за местно самоуправление и предотвратяване на всички възможности за политически манипулации от страна на мнозинството.

            Автономията на българите в Западните покрайнини може да се установи с нова Конституция на Югославия или Сърбия в зависимост от бъдещето на държавата; с двустранен договор между България и Югославия (Сърбия); с нов международен договор след разпадането на Югославия. Въз основа на една от тия три възможности трябва да се донесе Устав (Конституция) на Западните покрайнини, със законна сила,  гарантиращ една политическа рамка, в която да могат да бъдат защитени правата и интересите на българското малцинство в новите политически условия.

            С този Устав  трябва да се регулират основните контури на бъдещето политическо устройство, в което да живее малцинството, каквито са например:

1. Територия на Западните покрайнини, разделение на общини, право на пребиваване в Западните покрайнини.

2. Тристепенни органи на властта в Западните покрайнини: а) Покраинско събрание на Западните покрайнини, изпълнителен орган, избран от него, Председател; б) Общински събрания, изпълнителни съвети, кметове на общините; в) Селски събрания, изпълнителни съвети, селски кметове.

3. Всички органи на властта  трябва да се избират непосредствено с общо и тайно гласуване по пропорционалната избирателна система с петгодишен мандат.

4. Покраинското събрание да  има право да донася закони в следните области:

·         Правила, които се отнасят до начина на работата и правомощията на изпълнителните и представителните органи на властта в покрайнината на всички равнища.

·         Седалище и административно устройство на покрайнината.

·         Предучилищно, основно и средно образование на български език (основни и средни училища, гимназии, научни, педагогически, специализирани, технически, висши образователни и училища по изкуствата).

·         Използване на български език в администрацията и правосъдието.

·         Църкви и вероизповедание на български език.

·         Топоними, имена на градове, улици, населени места, училища, институции.

·         Защита и опазване на историческо, художествено и национално наследство.

·         Строеж, откриване, поддържане на училища, читалища, висши учебни заведения, институции и музеи от интерес за културата на малцинството.

·         Откриване и поддържане на радио и телевизионни предаватели на български език.

·         Защита на околната среда, спорт и физическа култура.

·         Общи строителни и стопански планове на равнището на покрайнината и общините.

·         Занаятчийство, строителство, панаири и пазари, минодобив, лов и риболов, пътна мрежа, водопроводни системи, комуникации и транспорт.

·         Селскостопанско производство, горско стопанство, стоковъдство, туризъм, защита от природни бедствия, национализиране на вещи и обекти от национално значение.

·         Търговия, включително и външна, търговски фирми, магазини.

·         Трудоустрояване, работнически книжки, категории и квалификации на работниците, обучение на работа.

·         Здравеопазване, обществена чистота, използване на водите.

·         Банково дело – откриване, трансфер на банки или други кредитни институции от значение за покрайнината.

·         Кадастрални книги, социална политика, дарителски, добротворни и други акции за социално слаби, инвалиди и болни.

5. Цялата държавна собственост на територията на Западните покрайнини  трябва да премине в собственост на покрайнината. Следователно, тя  трябва да разполага: с общински и регионални пътища, автомагистрали, железопътни линии, води, мини, каменоломи, гори, обекти, предназначени за обществено ползване, с изключение на ония, които са предназначени за отбрана.

6. На покрайнината  трябва да принадлежат 9/10 от митническите облагания, които се събират на граничните преходи с България. Покрайнината да има право да налага данъци на своя територия на транзитно преминаване, на извънредни приходи, на хазартни игри и на тютюна.

7. Покраинското събрание  трябва да има право да  гласува бюждет на годишно ниво.

8. Отношенията между държавата и покрайнината да се регулират със специален закон.

9. В правосъдието задължително да се използва български език с персонал от територията на покрайнината. Правомощията на съда да обхващат: граждански, наказателни, социални и процесуални спорове, за които важат законите на покрайнината на всички инстанции.

10. Субвенциите (субсидиите) от страна на държавата да бъдат двойно по-големи в сравнение с другите общини.

11. Политическата система да бъде организирана на основите на демокрацията и плурализма.

            Това в общи черти може да бъдат основните контури на политическата рамка, в която  да бъдат решени проблемите на българското население в Западните покрайнини, доколкото международните фактори, България и страните, наследнички на бивша Югославия, се съгласят този проблем да бъде решаван в рамките на днешна Югославия или евентуална нова държава, която да бъде създадена на нейните основи.

            По този начин  може да бъде опазена и възстановена националната и културната идентичност на българското население, а с общи усилия и помощ на международната общност, България и страните, наследнички на бивша Югославия, Западните покрайнини биха могли да се превърнат в икономически просперираща област, която не само да осигури добър живот на останалото българско население, но и да стане притегателен център за завръщане на много българи, които по стечение на обстоятелствата са били принудени да напуснат родните си краища и да емигрират в различни посоки. Веднъж завърнали се, те от своя страна ще могат да  дадат нов тласък към общото преодоляване на тежкото историческо наследство.

            Колкото и идеалистично да звучи това, с оглед на наистина трагичната действителност и общата апатия, от която са обхванати българите в Западните покрайнини, с малко повече усилия на българската дипломация да придобие подкрепата на някои европейски държави и институции за един такъв проект, Западните покрайнини биха могли да бъдат спасени и да бъде предотвратено превръщането им в нова кризисна точка на Балканите. Защото в общата националистическа истерия, която бе обхванала югославското общество по време на гражданската война, българското малцинство бе едно от редките, което успя да запази спокойствие в тази част на региона. Това би трябвало да бъде оценено от всички фактори, които имат интерес от мира в тази част на региона. Ще бъде много опасно, ако всички други малцинства и народи в бивша Югославия, които заложиха на насилието като средство за политическа борба, постигнат целите си, а българското малцинство, което заложи на цивилизованите методи, не постигне нищо. Това ще бъде директно насърчаване на насилието и тероризма като средства на политическа борба с непредсказуеми последици и за малцинството, и за България, и за Югославия, и за целия регион. Така че малко повече превантивна дипломация никому няма да е от вреда.

            В този смисъл най-голямата и най-отговорната работа предстои да бъде свършена от българската дипломация. Не само защото това е неин морален дълг, а преди всичко защото това е неин национален интерес. Едно потиснато, обедняло и озверено население на нейната западна граница е непредвидимо в действията си. Насилието, породено от липса на свобода, винаги е най-страшното насилие в историята на човечеството. Евентуални безредици в Западните покрайнини биха могли коренно да объркат плановете на България за членство в Европейския съюз и НАТО.

            Вече са налице всички социални предпоставки за избухването на такива безредици – населението е страшно обедняло, безработицата е огромна, разочарованието в сръбската демокрация все повече нараства – остава само бариерата на страха, а страхът е твърде относително и крехко нещо в психологията на масите. Именно с цел да се предотврати негативното развитие на нещата, българската дипломация трябва да постави въпроса за съдбата на Западните покрайнини след разпадането или евентуалното реконструиране на днешна Югославия. Има много примери, когато по такъв начин са решавани сериозни национални спорове.

            Така например Италия, в желанието си да асимилира германското малцинство в Южен Тирол, върши сериозен натиск върху него. След Втората световна война съюзниците отхвърлят идеята за връщането на Южен Тирол на Австрия. Следва Парижкото споразумение от 1946г., след което Италия приема първия устав за автономията на Южен Тирол като единствен регион, в който с административни разграничения е осъществено италианско мнозинство. След настъпилите вътрешни размирици Австрия поставя проблема пред ООН, която гласува Резолюция 1497/ХV, с която задължава Италия да преговаря с Австрия за всички различия, относно Парижкото споразумение. След дълги преговори е постигнато споразумение за разширяване на автономията на Южен Тирол, заради което е необходима промяна в италианското законодателство.

            По подобен начин, с посредничеството на Обществото на народите, е  решен спорът между Швеция и Финландия за Оландските острови, който също е довел до споразумение за тяхната автономия.

            Има редица други примери, когато с международно посредничество и взаимни компромиси задоволително са решавани подобни спорове, ако не за постигане на пълна свобода, то поне за по-сносни условия за живот.

            Въпреки че в случая с Югославия има един коренно различен момент, а именно - съдбата на Западните покрайнини е тясно обвързана с бъдещето и съдбата на самата държава, т.е. дали тя ще просъществува и за в бъдеще като международно правен субект, в разговорите за съдбата на българското малцинство трябва без всякакви предразсъдъци да се разглеждат всички възможни варианти.

            Едно обаче е съвсем сигурно - самото българско малцинство трябва да се мобилизира около единствена политическа програма, изградена върху подробен анализ на историческият опит, сегашното положение,  основните приципи на международното право и конкретната политическа обстановка, в която то се намира днес.

            Българите в Западните покрайнини и особено техните политици трябва час по-скоро да се простят с илюзиите си, че с развъждането на сръбски политически партии и боричкане за общинска власт могат да бъдат решени сложните проблеми на българското малцинство. Ние се нуждаем не само от промяна на общинската власт, а от коренна промяна на политическия си статут.

            Във всеки случай проблемите на малцинството не могат да се избегнат поради следните политически дадености:

            Първо, влизането на България в Евро-съюза и НАТО е приоритетен национален интерес за България. Едно от условията за това е страните членки да нямат спорове със съседите си. Значи, пътят на България към Европа, покрай всичко останало, е обусловен и от решаването на проблемите на българското малцинство в Югославия, които в двустранните отношения с Югославия се поставят като спор. Това  трябва да накара българската външна политика да настоява за по-скорошно и справедливо решаване на проблемите на българското малцинство. Освен това, българското обществено мнение непрекъснато държи открит проблема. В условията на свободата на медиите е просто невъзможно този проблем да бъде изоставен.

            Второ, спазването на правата на малцинствата е едно от задълженията на Югославия, приети в Дейтън и също много важно условие за повторна реинтеграция на Югославия в световните финансови и търговски асоциации, без които няма изход от сегашната икономическа и политическа криза. И това  трябва да е приоритетен национален интерес на Югославия, въпреки че тук събитията са непредсказуеми.

            Трето, европейските страни са решени да защитават съществуването и правата на националните малцинства като едно от съществените условия за мира и стабилността на континента. Проблемите на малцинствата днес са проблеми на европейската интеграция, а това е нужда и интерес на всички европейски страни.

            Значи, факторът България и факторът Европа действуват в полза на българското малцинство. Не така стоят нещата с най-важният фактор – Югославия. Анализът на предишната и сегашната политика на Югославия показват, че тя се ръководи предимно от националната програма за Велика Сърбия и интересите на сръбския народ така, както са поставени в тази програма. С тази цел се провежда асимилационна политика спрямо българското малцинство. Докато се води тази политика, българското малцинство е обречено на борба за собствената си национална идентичност.

            Теоретично, българското малцинство би могло да оцелее в рамките на Югославия само ако тя бъде устроена по модела на гражданското общество в развитите европейски страни и САЩ. За съжаление, днес в Сърбия такава гражданска политическа опция не съществува. Налице са консервативна левица, която на всяка цена иска да остане на власт и консервативна десница, която също така на всяка цена иска да дойде на власт. Трета политическа сила, която да се застъпва за реформи, които да разрешат етническите противоречия, засега няма. И не е реално в близко бъдеще да се очаква появяването на такава политическа сила в условия, когато екстремните великосръбски националистически партии с явни териториални претенции към съседните страни имат безспорен успех в Сърбия. Явно е, че сръбският народ, интелигенцията, учените, политиците - всички все още мечтаят за Велика Сърбия.

            Малцинствата в Югославия изобщо, включително и българското, биха могли да имат някакво бъдеще само ако сръбското общество се демократизира. Но затова са необходими дълбоки културни промени, които изцяло да обхванат обществото. Не е реално обаче да се очаква демократизация на общество, в което властта държи с насилие над два милиона несръбски граждани, защото същият административно-полицейски механизъм, който потиска албанци, унгарци, власи, българи и други, потиска и демократизацията на обществото и властта. Докато 36% несръбско население в Сърбия е застъпено само с 5% в Парламента на Сърбия, етническите проблеми ще продължават.

            Същественият въпрос на югославската криза е  - може ли една насила създадена държава в миналото да се запази със свободно изразена воля на нейните граждани днес? Не се наемам да давам окончателен отговор на този въпрос, за него ще се произнесе времето, но примерите с разпадането на СССР, Чехословакия и бивша Югославия са достатъчно показателни в тази насока. Във всеки случай съдбата на Югославия ще зависи от готовността й да намери цивилизирано решение на етническите проблеми без идеологически предразсъдъци по отношение на държавния суверенитет.

            Защитата на малцинствените права днес е неделима част от международната защита на човешките права. Отношението към националните малцинства е критерий за толерантност и демокрация във всяка държава. Основните принципи на международното право изискват защита на националните права. Това се потвърждава и от Конституцията на Република Сърбия от 1990г. /чл. 8, 32, 123/, както и от Конституцията на Югославия от 1992г. /чл. 45 – 49/, но това до голяма степен не се зачита. Трудно е да се повярва, че със смяната на Милошевич правата на малцинствата автоматично ще почнат да се зачитат, ако затова няма достатъчно външни гаранции.

            Въз основа на всичко това заключението се налага само. Българското малцинство в Югославия може да има бъдеще само ако: първо, Сърбия изцяло се демократизира и отвори за проблемите на малцинствата без всякакви предразсъдъци по отношение на държавния суверенитет; второ, ако България и международната общност категорично настояват да се спазват неговите права и трето, ако политическите представители на малцинството свободно и достойно, без всякакви задръжки и комплекси, дефинират и упорито защитават интересите на малцинството. Това е пътят на разума, всичко друго е стихия.

            Но съдбата на българското малцинство в Югославия е преди всичко в собствените му ръце, в ръцете на неговите политически представители и национално мислещата интелигенция. Именно затова българското малцинство днес, повече от всякога, има нужда от силна, демократична политическа организация и от свободна, национално мислеща интелигенция, която твърдо и последователно да отстоява интересите му.

 

            Босилеград, 14. 02. 2002г.

 

 

 

И з п о л з в а н а   л и т е р а т у р а:

 

 

·         Лазаров, Ив., Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, М. Палангурски. Кратка история на българския народ. С., 1993.

·         Константинов, П. История на България. С., 1993.

·         Мичев, Д. Македонския въпрос и българо-югославските отношения 9 септември 1944 – 1949. С., 1995.

·         Спасов, Л. България, Великите сили и балканските държави 1933 - 1939г. С.,1993.

·         Петров, М. Национално-освободителното движение в Западните покрайнини 1919 – 1934. С., 1995.

·         Димитров, Т. Босилеградският край в сръбската експанзия към българските земи до 1920 година. Кюстендил,1996.

·         Стоев, Р. Босилеградски партизански отряд “Георги Стойков Раковски”. Кюстендил, 2001.

·         Тодорова, Зд. Прикриващото пиянство в Ньой. С.,1994.

·         Трайков, В. Националните доктрини на балканските страни С., 2000.

·         Михайлов, Ив. Спомени. том ІІІ, С., 1998.

·         Миланов, М. Забравени български земи. С., 1994.

·         Пенев, Б.Сръбският шовинизъм. С., 1995.

·         Николов Р. Дипломация на четири очи.С., 1995 .

·         Анри Пози. Войната се връща. С., 1992.

·         Кристоф Долбо. Пансърбизмът ракът на Югославия. С., 1995

·         Програма на ДСБЮ – 1991.

·         Сборник от международни документи. Цент




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5948570
Постинги: 2628
Коментари: 6351
Гласове: 13680
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930