Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2015 18:09 - СТАТИЯ НА ИВН НИКОЛОВ ОТ 2002 г. - 4
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 895 Коментари: 0 Гласове:
1



    /Продължение/

            Югославската страна на думи беше съгласна, но на практика започна жесток натиск срещу ръководството на ДСБЮ. В малцинствените медии и в централния белградски печат се водеше постоянна кампания, в която по стар еничарски рефлекс се включиха и местните партийни структури на социалистическата партия и органите на властта в Босилеград и Цариброд. В началото на 1992г. сръбската официална преса нададе страшен вой срещу ДСБЮ,  нападайки го  като сепаратистка организация, която има за цел да отцепи цялото Поморавие и да го присъедини към Сан-Стефанска България. Спомена се и теорията за заговора на силите за нов световен ред, водена с език от времето на Информбюро. В тази война се прочуха доста кръчмарски политици и продажни журналисти - еничари от българското малцинство. Явно, с намерението си безкомпромисно да се бори за правата на малцинството, ДСБЮ още в самото начало изневери на нечии очаквания. Определенията за ДСБЮ, колкото и напредничави да бяха, все пак много остро се разминаваха със сръбския  консерватизъм. ДСБЮ имаше много критични моменти в своето развитие. На 7 февруари 1992г. ДСБЮ в Босилеград издържа първата си схватка в идеен план с настръхналите сръбски журналисти, сред които имаше доказани служители на Държавна сигурност. През есента на 1992г. дойде и вторият удар - оставката на лидера на ДСБЮ Кирил Георгиев и двамата членове на Главния съвет Тодор Петров и Зденка Тодорова. След избирането на Иван Григоров за председател и на Иван Николов за секретар, тежестта на организационната дейност се прехвърли към Босилеград. Седалището се премести от Ниш в Босилеград и по тоя начин ДСБЮ елегантно се изплъзна от орбитата на сръбските националистически партии в Белград и пое курса на самостоятелна и независима политическа организация, защитаваща правата и интересите на българите в Югославия.

По това време много по-отворено и задълбочено се заговори за проблемите на българското малцинство. След едно остро изказване на Ив. Николов в Цариброд, когато той, говорейки за асимилационната политика на сръбските правителства и драстичното намаляване на броя на българите, спомена термина “статистически геноцид”, Зд. Тодорова и художникът Б. Николов си подадоха оставки от ДСБЮ и то пред сръбската телевизия. Но дори и в оставка, Зденка продължи да играе активна и много важна роля сред българското движение в Западните покрайнини.

            Тия странични ексцесии не попречиха на осъзнаването на много българи, нито на вътрешното развитие на организацията. Димитър Димитров Треперски, Иван Григоров, Марко Шукарев и други патриоти българи с лични пари и средства поеха разноските на организацията и тя разви доста мащабна дейност.

            В условия, когато националната омраза в Сърбия беше заслепила цялото обществено мнение и войната в Хърватско започваше, в ДСБЮ преобладаваше становището, че в една такава недемократична обстановка, не само че няма никакви шансове с демократични средства в системата на СРЮ да се бори за програмата си, но дори има сериозна опасност ДСБЮ да бъде разгромен. В такива условия ДСБЮ пренасочи усилията си към интернационализация на проблемите на малцинството, правилно преценявайки, че не само съдбата на ДСБЮ, но и съдбата на българското малцинство ще зависи от това дали България и международната общност ще бъдат придобити за справедливите цели на ДСБЮ. В сравнително кратък период ДСБЮ запозна международните правозащитни организации с проблемите на българското малцинство.

            На 4 август 1992г. представители на ДСБЮ се срещнаха в Ниш с делегация на Хелзинкския парламент. Това бе повод натискът  срещу ДСБЮ да се засили. За кратко време ДСБЮ  успя да се консолидира и отново зае настъпателна позиция. С това обаче не спряха опитите на режима да дискредитира ДСБЮ, да го превземе отвътре, да го превърне в казионна политическа партия или поне в партия-сателит на сръбските опозиционни партии. Главният аргумент при това винаги бе, че ДСБЮ е прекалено слаб и малоброен, за да може да спечели изборите на общинско равнище и затова се налага сътрудничество и коалиция със сръбските опозиционни партии. Като че ли проблемите с нарушаването на човешките права и асимилацията на малцинството са в компетенциите на общинските кметове! Имаше, за съжаление, членове на ДСБЮ, които и по такъв начин виждаха проблемите на българското малцинство. В ония години мнозина считаха, че с падането на комунистическата система на управление всичко ще си дойде на мястото. Техният недостатък бе, че  не познаваха феномена на сръбския национализъм, който тепърва набираше сили в Сърбия и който беше много по-опасен за българското малцинство дори и от самия комунизъм. Имаше хора, които се блазнеха повече от голата борба за власт, отколкото от националните интереси на малцинството. Предлагаше се ДСБЮ да стане секция на Демократичната партия, други искаха да го превърнат в експозитура на Сръбското движение за обновление, а трети дори заговориха за коалиция със Социалистическата партия. За щастие, с течение на времето, с много такт и търпение се наложиха ония, които мислеха, че ДСБЮ трябва да запази самостоятелна и независима позиция, от която да защитава интересите на малцинството. Но в общата еуфория,  обхванала сръбското общество през 1992 – 1993г, не малко членове на ДСБЮ повярваха, че положението на малцинството може да се подобри с участие на избори и проста смяна на властта в Сърбия. Те, по един брутален начин, пренебрегвайки устава на организацията, наложиха решение ДСБЮ да пристъпи към коалиция с Демократично движение за обновление на Сърбия – ДЕПОС. Това беше грешка, която нанесе удар върху имиджа на ДСБЮ. Първо, като проява и второ, защото съюзът с екстремните сръбски националистически партии за ДСБЮ беше  по- опасен от самият Милошевич. Много хора тогава не разбираха, че в условия, когато българското малцинство е разбито на две избирателни колегии, в които българите представляват  4% и  7%, дори и да имат представител , той не  би могъл отговорно да защитава правата и интересите на българското малцинство в Парламента на Сърбия. Пък и да имаше такъв, той едва ли можеше да наложи свои виждания  в един парламент, в който има 250 депутати.

            След провала на ДЕПОС на изборите последва първият опит за вътрешен преврат в ДСБЮ. Членът на Общинския съвет на ДСБЮ и на Главния съвет В. Станчев изведнъж се отметна и се опита да свали Ив. Григоров и Ив. Николов от ръководството на ДСБЮ и като  доведе проф. Марин Младенов за лидер на ДСБЮ,  сам да поеме секретарската длъжност. Дори  успяа да сложи ръка на печата и на архива  и, злоупотребявайки с тях, поддържаше тайни връзки със Сръбското движение за обновление, опитвайки се да подчини ДСБЮ на Вук Драшкович. След едно драматично заседание през декември 1993г. В.Станчев беше разнищен и след три месеца ръководството на ДСБЮ отново успяа да овладее положението. Прави чест на проф. Младенов, че на време разбра играта и не остави В. Станчев да го изманипулира докрай. Въпреки че и той тогава смяташе, че ДСБЮ трябва да премине под шапката на Демократичната партия и нейния  тогавашен лидер Драголюб Мичунович.   

            В своята редовна политическа практика ДСБЮ пишеше писма до най-висшите органи на държавната власт в Сърбия и Югославия, с които ги запознаваше с проблематиката на българското малцинство, даваше предложения, искаше срещи, търсеше мнения. ДСБЮ беше една от редките политически партии в Югославия, която решително протестира против войната и дори поиска от министъра на отбраната да преустанови мобилизирането на българите от Западните покрайнини за войната в Хърватско. Няколко пъти бе поискана среща с президента Милошевич, но не последваха никакви отговори. ДСБЮ неколкократно изпращаше писма до Министерството на просветата на Сърбия по проблемите за обучението на майчин език, до Министерството за човешки права и права на малцинствата, до Министерството на отбраната, до Министерството на местното самоуправление, до Министерството за информациите и до местните органи на властта в Босилеград и Цариброд  Реализираха са само срещите с президента Добрица Чосич и с министъра за човешки права и права на малцинствата Маргит Савович. И те, разбира се, останаха безрезултатни.

            ДСБЮ издаваше съобщения за пресата по определени поводи и развиваше мащабна информационно-пропагандна  дейност по проблемите на малцинството навсякъде, където това бе възможно. Провеждаше пресконференции в Босилеград, Цариброд, Ниш и София, на които по правило не идваха сръбски журналисти. Публикувани бяха стотици статии, интервюта, изказвания, главно в българските медии, но основните проблеми на малцинството се казваха и в сръбския независим печат. Официалната югославска преса винаги пишеше негативно за ДСБЮ.

            Освен това представители на ДСБЮ активно участваха в научни конференции, организирани в България, по проблемите на българските етнически общности извън България. Такива конференции  имаше в Кюстендил, София, Бургас, Велико Търново, Благоевград, Будва, Нови Сад, Нови Пазар, Белград. Поднесените доклади на ДСБЮ винаги бяха сред най-добрите и се посрещаха с голямо уважение и внимание. Повечето от тях бяха отпечатени и се използваха от българските учени в разни научни трудове.

            Официалните югославски дипломати не искаха да говорят по проблемите на българското малцинство, за тях този проблем “не съществуваше”, но с течение на времето започнаха да говорят, че “има известни проблеми”. Местните структури на властта в Босилеград и Димитровград, в тежнението си да представят нещата от “добри по-добри”, често правеха грешки, които бяха готови доказателства за нарушаване на правата на малцинството. ДСБЮ ги използва и ги предостави на международните правозащитни организации.

            В сръбските обществени среди в традициите на “македонизма”, се лансира “научна” постановка, според която в Сърбия няма българи, а някакви “сърбо-шопи” и “торлаци”, които говорят с някакъв  уж специфичен език, който се различава от българския, а техният ареал се простира от Стара планина до някъде зад София. Според главните “идеолози” на тази новосъздадена “шопска нация” – Драган Колев от Димитровград и Витомир Живкович от Пирот, “шопите” и “торлаците” са един народ, който е разделен с Берлинския конгрес и така едните, от едната страна на границата и другите, от другата страна, придобиват различни, съответно български и сръбски национални особености. Всичко това някак чудно съвпадна с исканията на сръбския министър-председател Никола Пашич на Парижката мирна конференция 1919г. и неговите становища  за “етническите граници на сръбския народ”. През 1993г. от български на т. нар. “шопски език”бе преведена драмата на известния български класик Стефан Костов “Женско царство”. Дори започнаха разработки за създаване на т. нар. “шопски език” от западните български диалекти, с който дефинитивно да се оформи новата “сърбо-шопска нация”.

            Всичките тези спекулации бяха доказателства за твърденията на ДСБЮ. Съобщенията на местните власти, изказванията на отговорни лица, в които на един объркан и  нелогичен за съвременното мислене начин се говореше за правата на българското малцинство, бяха използвани за интернационализация на българския   въпрос в Югославия.

            На 26 февруари 1994г. двама представители на ДСБЮ, председателят Ив. Григоров и Зд.Тодорова, заминаха за Женева, където в многобройните си срещи с представители на международните правозащитни организации и със специалния пратеник  по правата на човека при ООН Тадеуш Мазовецки бяха предоставени документи за основните нарушения на правата на българското малцинство в Югославия. След завръщането на делегацията общинските власти в Босилеград дадоха предложение на прокуратурата “ДСБЮ да се заличи от регистъра на политическите организации в Сърбия”. Това бе и най-голямата провокация на властите, които след редица закани, заплахи, обвинения, съдебни присъди и уволнения се опитаха с един замах да заличат ДСБЮ. Изнервени и неспособни да водят цивилизован диалог, те за пореден път показаха зловещите си комунистически зъби. ДСБЮ и този път излезе  морален победител.

            След като делегация на ДСБЮ в състав - Ив. Григоров, Д. Д. Треперски, Ив. Николов и Тодор Петров по този повод проведе серия от срещи с лидерите на двете основни политически партии в България СДС и БСП, а неофициално и с българския външен министър Станислав Даскалов. Председателят на българската Социалистическа партия и министър-председател на българското правителство Жан Виденов заяви, че “България много остро ще реагира, ако ДСБЮ бъде забранен”. Председателят на Съюза на демократичните сили Филип Димитров бе още по-категоричен. България предприе енергични дипломатически действия както в Белград, така и чрез своя дипломатически представител Валентин Добрев в ООН. Така ДСБЮ успя отново да овладее положението, а босилеградските социалисти, които тогава вероятно изпълняваха поръчки на Държавна сигурност, трябваше отново да се примирят. Жалкото беше, че ДСБЮ трябваше да води една достойна борба за интересите на малцинството с толкова недостойни противници, които не със силата на аргументите, а с аргументите на силата бяха свикнали да мачкат всичко по пътя си.

            През 1994 – 1995г. ДСБЮ проведе още срещи с представители на Европейските институции на различни места. Една от тях се състоя в италианското посолство в Белград. На нея представители на ДСБЮ изчерпателно информираха представителя на Европейския парламент с положението и правата на българското малцинство. Друга подобна среща се проведе в българското посолство в Белград, на която представители на ДСБЮ - Ив. Григоров, Ив. Николов, М. Шукарев и Д. Д. Треперски говориха пред посланиците на Канада, Швеция, Италия и Великобритания в присъствието на сръбски журналисти. След тази среща посланикът на Швеция в Белград Торстен Петре дойде в Босилеград да се запознае с проблемите на място. На следващата  среща  през 1996г. делегация на ДСБЮ в състав Ив. Григоров, Д. Д. Треперски и Велин Стоичков се срещна със специалния пратеник по правата на човека при ООН Тадеуш Мазовецки в Сегедин, Унгария.

            Същевременно българската дипломация изчерпа всички възможности проблемите с българското малцинство да бъдат решени двустранно, на базата на взаимни компромиси. В Белград продължиха да тактизират, очевидно с намерение да печелят време, но без намерение да променят политиката си към българското малцинство. България реши максимално да интернационализира проблема. Всички аргументи бяха на нейна страна. Усилията на българската дипломация в периода от 1994 до 2000г. бяха материализирани в четири резолюции на Генералното събрание на ООН, с които Югославия се осъждаше за систематично нарушаване на правата на българското малцинство. С това вече проблемите на българското малцинство бяха поставени като съставна част от югославската криза и чакаха своето разрешение.

            По това време в Босилеград бе потушен опитът в самия Общински комитет на Социалистическата партия българският език в училищата да бъде частично възстановен. Пред силата на аргументите дори някои ортодоксални босилеградски комунисти не можаха да останат безучастни. Но властите в Белград много скоро успяха да овладеят положението, при това без да се намесват пряко – мръсната работа отново бе свършена от техните верни еничери в Босилеград.

            В отговор на обвиненията СРЮ излезе с Меморандум пред ООН, в който се повтарят общоизвестните становища на югославската външна политика, според които българското малцинство има всички права според международните стандарти, “па дори и повече от тях”. Същевременно бяха поставени насрещни искания за спазване на правата на някакво измислено “сръбско малцинство” в България. Отново бе повторено, че няма основание да се поставя българският въпрос в Югославия, тъй като се касае за свободна воля на гражданите дали децата им да се учат на български или на сръбски език.

            Въпреки че по съдържанието си Меморандумът на Съюзното правителство беше голословен и контрадикторен документ, той имаше огромна политическа тежест. С него Съюзното провителство отхвърли всички факти и аргументи за нарушаване на правата на българите и без да ги оспорва, фактически пое върху себе си отговорността за сегашната асимилационна политика, която застрашава малцинството с тотална асимилация. И още нещо, той обремени българо-югославските отношения, които са съществено и важно условие за справедливо решаване на проблемите, свързани с  опазване на националната  идентичност и бъдещето развитие на българското малцинство. Ако Югославия имаше намерение да тачи и развива духовната и материалната култура на българското малцинство, тя нямаше да рискува добросъседските си отношения с България, особено след като македонският въпрос  слезе от дневен ред.

            С изострянето на вътрешно-политическата обстановка в Югославия, с експанзията на екстремните великосръбски националистически сили, положението и перспективите на българското малцинство още повече се влошиха. ДСБЮ извървя един труден път в своето развитие и въпреки обективните и субективни трудности, успя да разкрие проблемите на малцинството и да предложи решения за тях. Успя да оцелее в едно много бурно време и да се промъкне през изкушенията. Това безспорно е успех, но съвсем не е достатъчно да се продължи напред в следващия век.

            Вероятно успехите на ДСБЮ, а с тях и положението на българското малцинство в Югославия, можеше да бъдат по-големи, ако в самата организация имаше повече партийна дисциплина и бяха преодоляни безсмислените партийни боричкания. След завръщането от Женева  отношенията между Ив. Григоров и Зд. Тодорова се влошиха и Зденка все по-открито заговори за неговата смяна. Към края на 1994г. на Третата годишна конференция на ДСБЮ под бруталния натиск на царибродската група Ив. Григоров беше сменен от председателския пост и на негово място беше избран или по-точно назначен д-р Марко Шукарев. Нарушенията на устава на организацията бяха очебийни, но босилеградската група тогава премълча всички нередности, за да избегне разкола, пред който бе изправена организацията. Председателят Ив. Григоров тогава бе пожертван в името на единството на организацията, въпреки че и критиките на Зденка имаха своето основание.

            Съмненията се появиха по-късно. След като Зденка наложи М. Шукарев за лидер на ДСБЮ, той й помогна да стане щатен служител на Хелзинкския комитет за защита на правата на българите в Югославия и тя за трети път напусна ДСБЮ. След около една година отношенията й с Марко изведнъж се обтегнаха и дори излязоха от рамките на приличното поведение. Българската преса публикува не малко скандални подробности около техните разправии.

            През есента на 1996г. Зденка за първи път пред българското общественост изведе царибродския бизнесмен Небойша Иванов – дотогава неизвестен в българското движение в Западните покрайнини. Появиха се и първите статии за Н. Иванов като бъдещ водач на ДСБЮ. Но много скоро отношенията между него и Зденка се влошиха, а отношенията между Зденка и Марко се нормализираха. Съюзени заедно, те поведоха открита война срещу Н. Иванов, която достига върха си по време  на създаването на Културно-информационния център “Цариброд”. В тази война не проличаха никакви принципни различия нито по отношение на проблематиката на българското малцинство, нито по отношение на политическата стратегия на ДСБЮ. Това беше война на личностна основа.

            М. Шукарев с не малко нарушения на Устава на ДСБЮ остана шест години начело на организацията. През това време той прояви качества на смел и безкомпромисен борец за правата на българското малцинство. По време на неговото председателствуване се направи много за интернационализиране на проблемите на българското малцинство. И той, и семейството му понесоха страшно много лишения и психически тормоз. Шукарев бе единственият лидер на политическа партия, който по време на НАТО бомбардировките бе арестуван в Нишкия затвор и съден за нарушаване на военната дисциплина. Но вътре в организацията недоволството срещу него растеше. Той се бе превърнал в едноличен водач, а под неговото водачество ДСБЮ се превърна в полуконспиративна организация, сред чиито членове царуваше недоверие и подозрение. Структурата и органите на партията не функционираха, а цялата политическа дейност на ДСБЮ се изчерпваше със спорадични прес-конференции в агенция “Балкан” в София, където Марко и Зденка непрекъснато говореха за проблемите на българското малцинство.

            Голяма част от членовете на ДСБЮ не споделяха неговия начин на работа, защото се изостави политическата дейност на терена. Югославската криза отиваше към своя край. Българското малцинство се нуждаеше от силна политическа партия, която да се легитимира на избори пред населението, за да може легитимно да защитава правата и интересите на българското малцинство в зависимост от начина, по който ще бъде решавана югославската криза. Многобройните настойчиви разговори, водени с М. Шукарев, при които от него се искаше незабавно да започне процес на вътрешна консолидация на организацията за решителни действия пред сръбското правителство, останаха безрезултатни. Прекалено подозрителен и недоверчив по природа, той насякъде виждаше предрешени сътрудници на “Удбата” и по тоя начин отблъсна много хора, които иначе можеше да бъдат привлечени и да дадат не малък принос за организацията. Подозрителността и недоверчивостта му на свой ред предизвикваха подозрителност и недоверчивост към него.

            Зд. Тодорова разви мащабна дейност чрез Хелзинкският комитет за защита на правата на българите в Югославия, брат й Миле Тодоров се занимаваше с хуманитарна дейност в организацията “Солидарност”, Културно-информационният център “Цариброд” също разви мащабна културна дейност в Босилеград и Цариброд, а ДСБЮ, от който и заради който всичко тръгна, се бе превърнал във фантом., за да се спаси организацията от пълен провал. Група членове на ДСБЮ, като Йовица Костов, Иван Николов, Димитър Димитров Треперски, Александър Димитров, Радко Соянчов, Петър Жижов, Арсо Тодоров, Драголюб Иванчов и още някои други изведнъж преминаха в настъпление, решени да консолидират ДСБЮ. Петър Жижов бе избран за председател на Общинския съвет на ДСБЮ, в неговата къща се откри седалище на организацията и изведнъж всичко закипя. За кратко време в ДСБЮ в Босилеград бяха записани над 150 нови члена. След като общинската организация на ДСБЮ бе закрепена, се взе решение да се консолидира цялата организаци. На 8 юли 2000г. в помещенията на Културно-информационния център “Цариброд” в Босилеград бе свикана Четъртата национална конференция на ДСБЮ. В уводния доклад Ив. Николов направи подробен анализ на състоянието на партията и на политическото положение на българското малцинство. Лидерът на ДСБЮ М. Шукарев беше разкритикуван и беше оповестен нов курс на организацията - ДСБЮ като демократична и масова политическа партия на всички българи в Югославия, с цел да се наложи като водеща политическа сила на българското малцинство и да поеме управлението в общините  Босилеград  и Цариброд.

            На тази конференция отново се очертаха двете основни концепции в ДСБЮ. Първата, която виждаше ДСБЮ като затворена партия-ядро от “твърди българи” и втората, която искаше ДСБЮ да стане отворена демократична партия като реална и водеща политическа сила, отговорна за съдбата на българското малцинство. Носителите на първата концепция тогава останаха малцинство, но по-късните им действия ясно показаха, че  не са се отказали от политиката си. От Четвъртата национална конференция ДСБЮ излезе с нов лидер – адвоката Арсо Тодоров от Босилеград.

            За съжаление, нещата в Цариброд не потръгнаха в тази посока. Двете враждуващи групировки около М. Шукарев и Н. Иванов не успяха да надмогнат личните си пристрастия в интерес на единството и развитието на организацията. Там се очерта дълбок разкол, който лека-полека се пренесе и в Босилеград.

            Големите надежди, които се възлагаха на адвокат А. Тодоров, не бяха осъществени. Той се опита да надмогне различията, да направи нова организационна схема на работа, опита се да бъде изряден в юридическо отношение и да създаде материална база за организацията, но нещата просто не потръгнаха. Организацията се нуждаеше от сериозна материална база, за която трябваха пари, които нямаше кой да даде. В такава ситуация ДСБЮ дочака разписването на президентските и местни избори от 24 септември 2000г.

            В Цариброд коалицията между ДСБЮ, Демократичната партия и Гражданския съюз доведе до висок резултат за коалицията. ДСБЮ успя да вкара четири общински съветника в общината и за първи път да се легитимира пред държавата като легитимна партия.

            В Босилеград коалицията между ДСБЮ и местния съвет на Демократичната пратия на Джинджич не сработи и под бруталния натиск на лявата коалиция изборите завършиха с пълен провал. Самата Демократична партия беше пред провал и вместо да подпомогнат нейното окончателно изгасване, намериха се не други, а членове на ДСБЮ, които да я спасяват! Изведнъж отношенияа между членовете на ръководството на ДСБЮ се влошиха и прекъснаха. Неповторимите им характери избухнаха в най-неподходящия момент и нанесоха непоправима вреда на организацията. Всичко, създавано в продължение на една година с упорит труд на десетки членове, се срина за няколко дни. За първи път ДСБЮ беше предаден от своите създатели. Обхванати от революционна еуфория, която в този момент тресеше Сърбия, челниците на ДСБЮ от борци за правата и интересите на българското малцинство се превърнаха в сини сръбски демократи, които истерично изживяваха радостта си от свалянето на Милошевич, наивно вярвайки, че новият президент Воислав Кощуница ще ги отведе едва ли не в Обетованата земя. В този момент П. Жижов си подаде оставката, но това никого не накара да се замисли.

            В навечерието на 5 октомври 2000г. Сърбия бе обхваната от масови демонстрации и шествия, с които демократичната сръбска опозиция яростно протестираше против кражбата и фалшифицирането на изборните резултати от страна на режима. Изненадващо за всички и Босилеград бе обхванат от общата еуфория. След като сръбският диктатор Милошевич призна победата на Кощуница, Босилеград бе обхванат от масови протести, с които се искаше анулиране на изборните резултати и провеждане на нови избори на местно равнище.

            Лявата коалиция, съставена от Социалистическата партия на Сърбия и Югославската левица,  обхваната от паника и вътрешни дразги,  не успя да конституира на време общинската власт. Използвайки този момент и общата победна еуфория, Босилеградската опозиция успя да изведе работниците на улиците и с масови протести да свали комунистическата власт. Демократичното правителството на Сърбия бе поставено пред свършен факт - според закона то трябваше да въведе временно управление и да разпише нови общински избори в срок до една година. По това време избухнаха албанските безредици край Буяновац, а старите партийни и полицейски структури в Босилеград отново разиграха изтърканите си сепаратистки козове и Правителството на Сърбия се отнесе крайно подозрително към Босилеградските събития. Едва след три месеца то назначи временен общински съвет в Босилеград и по този начин легализира промените.

            Общинската организация на ДСБЮ в този решителен момент бе разбита от своите нелоялни членове и така бе пропуснат историческият шанс ДСБЮ да вземе събитията в свои ръце и категорично да поиска от Правителството на Сърбия трайно решаване на проблемите на Босилеградска община и на българското малцинство. Вместо това някои членове на ДСБЮ явно преминаха към сръбските партии, други прикрито действаха в тяхна полза, водени от користолюбиви цели и боричкане за общински постове и работни места.

            В периода след 5 октомври 2000г. Босилеград и Цариброд бяха обхванати от масово размножаване на сръбски политически партии. Неусетно в ДСБЮ в Босилеград отново се наложи старият конспиративен стил на работа. Дори се наложи разбирането, че всички национално мислещи българи трябва да се инфилтрират в сръбските политически партии и да ги превземат отвътре, а в решителния момент да направят коалиция и така да вземат властта на изборите. Това разбиране се мотивираше с обяснението, че ДСБЮ е прекалено сатанизиран от сръбската пропаганда като сепаратиска партия и не може да спечели общинските избори. Тази коварна теория, освен че доведе до разбиване и отслабване на ДСБЮ, не донесе нищо друго. Местните съвети на Демократичната партия на Джинджич и на Гражданския съюз на Свиланович, които проявиха частични принципни изисквания за спазване на правата на българското малцинство, също бяха сатанизирани като сепаратисти и в крайна сметка отново победиха великосръбските националисти и бившите комунисти.

            Стана ясно, че тази стратегия е разработена на високо ниво, с цел да се раздроби политическото пространство в Босилеград на десетки политически политически партии, а ДСБЮ да бъде изтласкан и маргинализиран. Националните проблеми на малцинството бяха загърбени за сметка на икономическите и комунално-битовите проблеми на общината. След време се разбра, че тази стратегия е била насърчавана и от някои известни активисти на ДСБЮ, които съзнателно са наговаряли много честни и достойни българи да се записват в сръбските политически партии, убеждавайки ги, че там имат по-добри възможности да защитават правата на малцинството, а в решителен момент лесно могат да направят коалиция на местно равнище и да вземат цялата власт! Тези големи “стратези” изпуснаха само това, че веднъж създадени, партиите създават безброй нови възможности за политически манипулации и продължаване на старата асимилационна политика чрез манипулиране на личните интереси на хората. И друго, никой не си задаваше въпроса какво смята да прави, когато вземе общинската власт. Правомощията на общинските власти в тази централизирана система бяха толкова ограничени, че не можеше нищо реално да се направи.

            Така Сърбия на практика прояви готовност само да търси нови методи за провеждане на асимилационната политика, но не и да се откаже от нея. И се случи така, че докато другите малцинства в остатъчна Югославия се групираха около своите национални партии, чрез които поставяха искания пред държавата, в Босилеград и Цариброд стана точно обратното  - българското малцинство се разбиваше на десетки сръбски партии, а националната партия на българите, която през най-тежките години на Милошевичевата диктатура защитаваше правата и интересите на малцинството, бе оплетена в мрежа от интриги, клюки, взаимно недоверие и омраза и в крайна сметка се пасивизираше все повече.

            Самата Сърбия отново бе обхваната от силни политически дрязги. Демократичната партия на Сърбия на юго-президента Кощуница се отлюспи от реформаторското мнозинство на сръбският премиер Зоран Джинджич и се присъедини към социалистите и радикалите. Югославските политици нямаха куража да тръгнат към пълна демократизация на обществото, защото се опасяваха от нови дезинтеграционни процеси. Югославия се разкъсваше между необходимостта от демократизация, която я водеше към гибел, и тежнението да запази държавната цялост.

            Въпреки всичките си недостатъци ДСБЮ отбеляза  края на 20 век като единствена политическа сила, която отворено проговори за проблемите на българското малцинство в момент, когато мнозина великосръбски националисти бяха убедени, че българското малцинство вече е асимилирано.

            Обективният критически анализ на досегашната практика на ДСБЮ показва редица и положителни, и отрицателни особености. Положителното е това, че ДСБЮ прояви висока степен на политически реализъм и отговорност не само към интересите на малцинството, но и към интересите на мира в региона. В условия, когато сръбското общество беше обхванато от неконтролирана националистическа истерия, последвана от война, а разните националистически партии не само проповядваха, но и провеждаха кръвопролитие и насилия, ДСБЮ нито за миг не се поддаде  на евтини националистически емоции и не се отклони от европейската си ориентация.

            Ръководството и членският състав на ДСБЮ винаги трезво преценяваха реалностите и си даваха сметка, че българското малцинство нито само е дошло в Югославия, нито пък може само да си отиде от нея. Не само заради това, че според съвременното международно право националните малцинства нямат право на самоопределение, но и заради това, че статусът на българското малцинство е определен с международен мирен договор, под който стоят подписите, а вероятно и интересите, на 15 държави.

            Освен това, съвременна България заедно със свободния свят пое един съвършено нов път на развитие, път на европейските икономически интеграции и сваляне на граничните бариери между държавите. Това е една нова политическа даденост, с която трябва да се съобразяваме. Програмата на ДСБЮ в това отношение и след едно десетилетие от приемането й е все още свежа и актуална – това е програмата на новото време и на младите хора. Това е една от редките програми в Сърбия, в която няма шовинизъм и “мегали” идеи, това е просто програма, която иска да запази самоличността на малцинството като активно състояние на национален дух и съзнание и на ония национални ценности, без които се превръщаме в същества без стойност и без перспектива.

            ДСБЮ трябва да се развива не само като политическа партия, а преди всичко като национално движение за граждански права и свободи, което да възстанови самоличността на малцинството не с цел да се разграничи и отдели от другите етноси, а да експонира националната идентичност като израз на единството на многооброзието. ДСБЮ трябва да стане носител на едно съвременно национално и духовно възпитание сред младите хора, характеризиращо се с висока доза национална толерантност, уважение към демократичните институции, висока степен на демократична култура, национална гордост и достойнство, човеколюбие и солидарност.

            Тръгвайки именно от необходимостта от съществени духовни промени, като предпоставка за реални обществени промени, група интелектуалци от българското малцинство в Югославия, с помощта и подкрепата на българската държава, създадоха културно сдружение Културно-информационен център на българското малцинство – “Цариброд”, с цел да се разпространява и развива българската култура сред българското малцинство и да пропагандира европейския начин на мислене и поведение. С това на практика започна процес на възстановяване на потиснатите национални ценности на малцинството, изместени от живота вследствие на дългогодишната асимилационна политика. С това започна и отворена конфронтация с общинските културни центрове в Босилеград и Димитровград, като експоненти на сръбската култура сред българското малцинство. С това КИЦ “Цариброд” фронтално се противопостави на ония партии, структури, държавни органи и личности, които в името на някаква идеологически разбрана “лоялност” пропагандираха чиста форма на физическо и духовно робство.

            Откриването на КИЦ “Цариброд” имаше решаващо историческо значение за българското движение в Западните покрайнини. С неговото откриване започна един необратим процес на възстановяване и разпространяване не само на българската култура, но и на европейския дух на мислене и поведение. Въпреки огромния натиск на режима на Милошевич и левите и просръбски ориентирани политически сили в Босилеград и Цариброд, българското културно присъствие след половин век отново направи пробив в Западните покрайнини. В продължение на четири години през Босилеград и Цариброд се извървяха звездите на българската култура и изкуство, които при невъзможни условия, често пъти на открито, събираха хората и им предоставяха най-ценното от българската култура. През тия четири години с усилени културни програми бяха проведени десетки концерти, изложби, литературни вечери, театрални представления, екскурзии в България и в чужбина, летни и зимни почивки за деца, бяха оказани услуги и съдействия на много болни хора да бъдат лекувани в България, няколко стотин души от Западните покрайнини придобиха българско гражданство, бяха провеждани хуманитарни дарителски акции и десетки млади студенти си пробиха път до българските университети. Освен това Културно-информационният център в Босилеград разпространяваше годишно около 15 000 видеокасети, разпространяваше около 1 000 книги, над 3 000 вестници и списания, прожектираше около 70 български филма годишно, провеждаше курсове по английски език и издава един доста популярен “Бюлетин” двумесечник, който в тираж от 600 екземпляра се разпространява в Босилеград. Това бе единственото информационно средство на български език, което бе забранено по време на режима на Милошевич.

   /Следва/





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5751844
Постинги: 2594
Коментари: 6264
Гласове: 13515
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031