Върху Културно-информационния център “Цариброд” бе концентриран жесток натиск да бъде закрит или дори забранен. Правеха се подмолни опити да му бъде наложен нов начин на работа, да бъде сложен под опеката на просръбските политически сили, непрекъснато се сееха клюки, интриги и клевети за сметка на неговите служители, които по всяко време имаха по няколко висящи дела пред Босилеградския съд.
Успехите на Културно-информационния център в културен план и авторитетът, който той си изграждаше както сред българското население в Западните покрайнини, така и в България, по стар български обичай предизвика противоборство между центъра и ДСБЮ. В основата на това противоборство отново нямаше идейни разминавания. За слабостите, които ДСБЮ изживяваше в организационен план, някои членове стовариха цялата вина върху КИЦ. Причината беше много по-приземна - субсидиите, които идваха от България за работата на центъра.
Истината бе, че ДСБЮ бе завладян от криза. Тя имаше много причини. Някои от тях бяха продиктувани от обективни трудност, произлизащи от конкретната политическа обстановка в Сърбия. Други бяха чисто субективни. Всички заедно доведоха до изоставане на политическата работа на терен и отслабване на позициите на ДСБЮ сред малцинството. Главният проблем беше този, че Сърбия не тръгна по пътя на демократизация. Ако демократичните принципи, като прозрачност, отговорност, сменяемост и т.н. бяха заработили, демократичният процес сам щеше да изкара проблемите на лице и те щяха да бъдат решавани в движение. Но в режима на Милошевич вирееха много партии с тоталитарна структура, партии, в които нямаше вътрешна демокрация и които се идентифицираха със собствения си лидер. Всичките тия отрицателни явления в политическия живот на Сърбия, по един или друг начин, се пренасяха и в ДСБЮ. Въпреки че ДСБЮ не може да се оплаче от “несменяеми” личности, защото за девет години смени трима председатели на партията – нещо, което рядко се среща в политическата практика на Сърбия. ДСБЮ незаслужено беше покрит с някакъв конспиративен воал, умишлено създаден от политическите противници на ДСБЮ и провеждан от някои каприциозни личности отвътре. ДСБЮ няма нужда от подобни методи, първо, защото времето на конспирациите отдавна е зад нас и второ, защото ДСБЮ няма какво да крие – той не работи нищо, което е забранено и опасно. Напротив. Да се бориш с легални средства, за да решиш един проблем, с който не само помагаш на малцинството, но и даваш принос в укрепване на държавата – е истински критерий за гражданска доблест и лоялност.
Една от пропуснатите възможности на ДСБЮ е по-тясното сътрудничество със сродни партии на националните малцинства. През 1997г. делегация на ДСБЮ замина за Суботица, където проведе първата среща с председателя на Съюза на унгарците от Войводина. Това бе изключително полезна среща, която даде ценни познания, но контактите прекъснаха след войната в Косово.
С течение на времето трите главни сръбски опозиционни партии - Радикалната партия на Воислав Шешел, Сръбското движение за обновление на Вук Драшкович, Демократичната партия на Зоран Джинджич, както и някои леви партии, създадоха свои структури сред българското малцинство. За съжаление, те не се разграничиха от миналото и не само че не предложиха нищо ново за малцинството, но дори и не признаха нарушаването на правата му. Те се поставиха като сръбски партии сред сръбско население, приемайки постиженията в асимилацията и продължавайки в същата насока. Нито една сръбска партия не излезе със становище по конкретните проблеми на малцинството, всичките дойдоха само с една цел - да искат подкрепа за собствените си програми и да събират гласове в борбата си за власт, без да навлизат в същността на етническите отношения, които доведоха Югославия до разпадане. Дори политически партии, които се декларираха като демократически и граждански, проявиха учудващо невежество по проблемите на българското малцинство. Това даде основание за заключение, че и при евентуална смяна на властта положението на малцинството няма съществено да се промени. Причината бе във великосръбската националистическа идеология, заложена в програмите на повечето сръбски политически партии. И в начина на мислене на повечето сръбски политици и академици.
Но отговорността бе изцяло за сметка на нашите ялови малцинствени интелектуалци и политици, които все още живееха с илюзиите, че проблемите на българското малцинство могат да бъдат решени от раз - с победата на някоя “демократична” сръбска партия или коалиция. Те не разглеждаха проблема на равнище държава – малцинство, а на равнище гражданин – партия. С други думи, те се поставиха като сърби, членуващи в сръбски партии, оставяйки по тоя начин незасегната голяма част от проблема. Така доведоха до фрагментация на политическото пространство на българското малцинство, повторно прилагане на имперския принцип “разделяй и владей”. Очевидно бе, че не само проблемите на българското малцинство, но и на останалите малцинства в Сърбия и на самата Сърбия, не само нямаше да бъдат решени по тоя начин, но и щяха да бъдат максимално изострени. Тези интелектуалци, добре подковани с дипломи от сръбските университети, спечелени според критериите на морално-политическата съобразност и старателно зубрене на историята на Съюза на югославските комунисти, нямаха нито моралната сила, нито съответната подготовка да защитават правата и интересите на българското малцинство.
Ако погледнем нещата малко по-навътре, ще видим, че нашата политическа мисъл все още се влияе от либералната теория, според която малцинствените права са част от кодекса на човешките права и че със свободата на словото, на сдруженията, на съвестта и т.н. могат да се обезпечат и малцинствените права и че няма нужда от признаване на колективни права на малцинствата. Нацията, както и религията, се слагат в частната сфера на човека. Тази теория на практика доведе до “демократична” асимилация на малцинствата – явление, наречено “етноубийство”. Това явление в условията на разпадането на разделението на Европа на блокове доведе до ескалиране на национализма в Европа в последните десетилетия на 20 век.
От заключителния документ в Хелзинки от 1975г. до Рамковата конвенция на Съвета на Европа в Страсбург от 1995г., значи само за две десетилетия, политическата мисъл за националните малцинства направи огромен скок. На конференцията на ОССЕ в Женева през 1991г. бе прието становище, че проблемите на малцинствата не са само вътрешен проблем на държавите. Освен класическите права на малцинствата, отнасящи се до тяхната национална и културна идентичност, за първи път бяха признати и политическите права (право на автономия, пропорционално представителство в държавните институции и т.н.). Това беше от изключително значение за страните, които са етнически конфликтни.
Днес мнозина са склонни поради страх от ужасите на войната в Югославия да пренебрегнат въпроса за колективните права на малцинствата. По тоя начин те насърчават национализма на големите нации и фактически насърчават “демократичния” унитаризъм, който сигурно води до нови стълкновения. Не е спорно, че демократичните системи съдържат известни механизми за разрешаване на националните въпроси, но именно заради това се налага нуждата от колективни права. Просто не е реално да се очаква, че проблемите на косовските албанци или на мюсюлманите в Санджак ще се третират като проблеми на индивидуални граждански права без обезпечаване на колективни права.
Именно заради това ДСБЮ трябва да запази самостоятелна и независима позиция, от която аргументирано и енергично да атакува всяка политическа сила, която прояви небрежност или посегателство върху националните интереси на малцинството. Защото в крайна сметка всяко посегателство върху националните интереси на малцинството е посегателство върху интересите на мира и стабилността в региона. С това ДСБЮ трябва да стане истински носител на демокрацията и издигането на демократичната култура на малцинството до такова равнище, от което то може да избира и сменя всяка власт, за да я кара тя да се бори за интересите му.
Няма никакво съмнение, че ДСБЮ, въпреки всичките си слабости и недостатъци, все пак свърши една огромна работа. Проблемите на българското малцинство са поставени като съставна част от югославската криза. Те ще бъдат решавани в зависимост от начина, по който ще бъде решавана югославската криза. Днес е трудно да се предвиди как тази криза ще бъде решавана, нито пък ДСБЮ може ли да окаже някакво влияние върху начина, по който тя ще бъде решавана. Естествено е, че ние предпочитаме демократичните методи на решаване, но това си остава само в сферата на желанията.
5. Българското малцинство в ХХI век
Въз основа на всичко, казано дотук, логично се поставят следните съдбоносни въпроси: Как се очертава бъдещето на българското малцинство в Западните покрайнини в началото на XXI век с оглед на новите геополитически и геостратегически реалности в Европа и на Балканите? Кои външни и вътрешни фактори сега определят положението на българското малцинство и по какъв начин? Какво трябва да направи международната общност, Югославия, България и самото малцинство, за да може то да оцелее и да заживее свободно и достойно, без да се превърне в нова кризисна точка на Балканите?
Интелигенцията на българското малцинство, и не само тя, продължава да мълчи по тия изключително важни въпроси. Тя като че ли няма нито нужната свобода, нито нужния кураж да проговори за проблемите така, както те се поставят, да предложи решения за тях и публично да ги афишира. И докато другите малцинства в остатъчна Югославия вече поставиха своите стратегически цели за своето бъдеще, българите като че ли все още чакат някой друг да им свърши работата и да им поднесе всичко наготово. Стара истина е, че оня,който не е способен да се пребори за свободата си, не е достоен за нея.
Трите основни външни фактора, които създадоха и определяха положението и съдбата на българското малцинство през изминалите десетилетия, все още продължават да действат, само че по друг начин. Тези фактори, както знаем, са - геополитическата обстановка в Европа, вътрешната ситуация в остатъчна Югославия и вътрешната ситуация в България. Към тях можем да прибавим още един външен фактор - американското присъствие на Балканите; и още един - състоянието на духовността на българското малцинство.
Както знаем, в края на двадесетия век се разпаднаха военнополитическите блокове, които бяха създали двуполюсната карта на Европа. Краят на студената война очерта началото на нови силни национални движения, предизвикани от потиснатите национални недоволства, създадени в миналото. Европа в края на двадесетия век бе обхваната от силни националистически движения, които, противно на всички националистки и космополитски очаквания, изведнъж навлязоха във фокуса на световната политика. Европа и светът бяха обхванати от два на пръв поглед противоречиви процеса - от една страна глобализация, а от друга размножаване на нови независими държави. Паралелно с глобализацията, в края на двадесетия век, в Европа и света бяха създадени много нови държави. Докато страните от Западна Европа се интегрираха, влизайки в разни транснационални асоциации, Източна Европа се дезинтегрираше - само от трите бивши социалистически федерации (югославската, чехословашката и съветската) се появиха 22 нови държави.
Дори и много западноевропейски държави, въпреки традиционното си демократично устройство, се изправиха пред нови етнически конфликти. Малцинствата се оказаха изненадващо устойчиви на асимилационните процеси. Така те, освен гражданските права, поискаха да им бъдат признати и колективни права във вид на разни форми на местно самоуправление (Уелс и Шотландия), федерален статус (Валония и Фландрия в Белгия) до независимост (Баските в Испания, Северна Ирландия във Великобритания, Квебек в Канада).
Всичко това доведе до промени и в съвременната международноправна теория за правата на малцинствата. Либералната теория, според която индивидуалните човешки права могат да заместят колективните, бе напусната. Много бе дискутирано и правото на самоопределение – едно от най-актуалните права в днешно време. Международните организации (ООН, ОССЕ и др.) от една страна, го оспорваха, от друга, го пропагандираха. Накрая негласно се стигна до извода, че това право трябва да се прилага само когато се изчерпат всички други възможности за решаване на етническите конфликти. Така самоопределението стана въпрос на политически прагматизъм, а не на установени принципи.
Към днешна дата в международноправната теория и практика преобладава становището, че правата на малцинствата, които живеят на исторически обособени територии, трябва да се решават в рамките на съществуващите държави чрез разни форми на самоуправление (автономия). Тия форми трябва да бъдат достатъчно гъвкави, за да могат да решат проблемите и тежненията на малцинствата за нормално културно, икономическо и политическо развитие, паралелно с останалия свят.
Съвременната международно правна практика е разработила разни видове автономии за малцинствата, с които на тях им се гарантира сами да поемат отговорността за осъществяването и прилагането на практика на техните права. Съществуват четири вида автономия: културна автономия, културна и административна автономия, културна и политическа автономия с вътрешна и международна политическа изява, автономия при международно участие (контрол) или съвместно управление (с елементи на кондоминиум). Няма съмнение, че по-високите степени на автономия дават и по-голяма гаранция за правата на малцинствата.
За съжаление, формата на автономия като гаранция за осъществяване на правата на малцинствата вече не съществува в югославската конституция. Според властвуващата идеология всеки разговор на тази тема е едва ли не престъпление срещу конституционното устройство на страната. Така цялата социалистическа реторика за малцинствени права, според международните стандарти, че и повече от тях, се превръща в чиста демагогия. Права има само тогава, когато те могат да се реализират на практика. Права, които не могат да се осъществят, са несъществуващи права. Това са нашите права.
Международната общност днес няма нито нужната последователност, нито необходимото единство да проведе на практика декларираните определения. Дилемите все още са много: Как да се избегне войната, когато една етническа общност иска сецесия, а другата отбранява държавния суверенитет? Къде е разликата между тероризма и легитимната борба за независимост? Как да се определим към насилието, с което се задушава правото на самопределението? Какво да бъде отношението между международното и вътрешното право? Каква е ролята на международните организации в разрешаването на етническите конфликти?
Намесата на международните организации в разрешаването на етническите конфликти не винаги е успешна, именно поради липсата на ясно установени принципи. В самите тях малко или много са заложени егоистичните интереси на държавите, които косвено все още налагат своите виждания, а често пъти и своите интереси като единствено правилни решения. Международната политика често се люшка от едната крайност в другата: примерно, твърди се, че самоопределението е причина за дезинтеграция на държавите, но се твърди и това, че дезинтеграцията понякога е нужна и необходима, защото ако една държава не е способна за демократичен живот – тя просто не може да просъществува. Правото на самоопределение така се превръща в някакво неустановено право, което може, но не е задължително, да се прилага. Понякога, когато няма други решения, сецесионизмът (отделянето) си остава единственото решение. Особено когато една нация използва насилие, за да задържи друга нация в своите граници и й налага своята хегемония.
За разрешаване на етническите конфликти на сегашен етап не могат да се фиксират никакви ясни и точни правила. Единственото правило е, че те трябва да се решават с опознаване на причините, които ги пораждат. Най-честите причини са етническата дискриминация и желанието за по-големи икономически и политически свободи. Интересно е, че демокрацията в Западна Европа има превантивно действие спрямо сецесионистките движения и успява да ги пацифира, докато в Източна Европа по-скоро ги изостря. Освен това, на западноевропейските малцинства им се откриват и други перспективи - европейските регионални асоциации. Източноевропейските страни все още нямат слух нито за индивидуалните, нито за колективните права на малцинствата. Дори понякога съзнателно забавят прехода, от страх да не би гражданската демокрация да насърчи сецесионизма. Така се идва до противоречието между самото тежнение за демокрация и изискванията, които тя може да постави.
Едно обаче е съвсем сигурно - към националните права и свободи на малцинствата не може да има никакви предубеждения. В началото на 21 век малцинствата не могат да живеят в робство. Оръжието вече не може да задуши легитимните тежнения на малцинствата за свобода и национални права. Решенията за конфликтите най-често ще се търсят в различни форми на автономия, кантонално и федерално устройство и дори в “Европа на региите”. Прилагайки тия принципи, във втората половина на ХХ век бяха омиротворени или поне потушени някои регионални конфликти (Южен Тирол). Има благоприятни възможности да бъде решен въпросът в Северна Ирландия. ЕТА засега губи позициите си сред самите баскийци. Остава Кипърският проблем. Не са за пренебрегване и решенията, които бяха наложени в Република Сръбска в Босна и на Косово.
Въпреки всичко, независимо от различията в подходите и формите, по които трябва да се решават малцинствените проблеми, страните от Европейския съюз, както и ония, които претендират да станат членки, са съгласни относно корпуса от граждански права и свободи, които трябва да бъдат гарантирани на малцинствата. В редица международноправни документи, донесени от страна на ОССЕ, каквито са Заключителният протокол от Копенхаген от 1990г., Парижката харта за Нова Европа, Докладът на експертите на ОССЕ за националните малцинства в Женева от 1991г., се гарантират всички национални и граждански права и свободи на малцинствата, при условие да спазва териториалната цялост на държавите, в които се намират. В документа на Съвета на Европа се отива крачка напред: признава се възможността за местни и автономни администрации, автономии на териториална основа, включително и съществуване на консултативни законодателни и изпълнители органи, избрани на свободни периодични избори. Специално внимание се отделя на двустранните договори между държавите, с които да се регулират правата на малцинствата.
Така постепенно се стигна до Рамковата конвенция за национални малцинства на Съвета на Европа от 1998г. Тя е задължителен многостранен инструмент, предназначен за всеобща защита на малцинствата за страните членки от Европейския съюз. Тя има свои контролни механизми за нейното спазване при органите на Съвета на Европа. За своето практическо приложение се опира на системата на неправителствени организации, които непрекъснато трябва да влияят на правителствата на своите страни да внесат необходимите изменения в законодателството си, за да могат да се реализират принципите в тази конвенция. Тя е най-обхватен документ от поредицата международни документи, известни като международни стандарти за малцинствата. В оперативната си част Рамковата конвенция задължава страните, подписали я, да гарантират пълно равноправие за числящите се към националните малцинства и тяхната защита от всички видове дискриминация. Малцинствата не могат да бъдат асимилирани “противно волята си”, а държавите трябва да предприемат действия, за да запазят и развиват те своята култура и своята идентичност. Конвенцията гарантира правото на сдружения, свобода на съвестта и словото, вероизповеданието и свободно използване на майчин език, правото на “интеркултурно” образование, тоест на изучаване на езика и на културата на мнозинството, свободни контакти с държавите майки, поддържане на всички други мирни и свободни презгранични контакти, свободно участие в работата на неправителствените организации. Задълженията на числящите се към малцинствата са да спазват вътрешното законодателство, териториалната цялост и независимостта на държавата. Но понятието “национално малцинство” си остава недефинирано и в тази конвенция.
Комитетът на министрите на Съвета на Европа контролира приложението на Рамковата конвенция въз основа на докладите, които страните, подписали я, изпращат всяка година, а след това ги сравнява със сведенията, получени от неправителствените организации, включително и малцинствените. Страна, която не изпълнява задълженията си по конвенцията, може да бъде подложена на разни видове политически натиск. Неправителствените организации също трябва да оказват силен обществен натиск върху държавите да внесат съответни законодателни изменения и да прилагат на практика принципите, заложени в конвенцията.
Общо взето, съвременна Eвропа има много сериозен подход към спазването на човешките права и особено към правата на малцинствата. Това вече не е въпрос на отвлечен хуманизъм и етични принципи, а на интереси. Европа много добре си дава сметка, че нарушаването на правата на малцинствата и етническите конфликти, предизвикани от това, могат да взривят мира на континента и да нанесат огромни вреди. Именно затова тя залага много на превантивната дипломация, с цел предотвратяване на етническите конфликти.
Американското присъствие на Балканите е нов фактор, който допълнително влияе върху сложните етнически отношения в нашия регион. Независимо от различните мнения за и против тях, за нашия анализ на темата, която разглеждаме, е важно да отбележим, че по въпроса за спазването на човешките права и правата на малцинствата становищата на САЩ не се различават съществено от тези на европейските й партньори. Още повече, САЩ все повече се налагат като неизбежен фактор при разрешаване на етническите конфликти и защитата на правата на човека, включително и правата на малцинствата. Така че при всякакъв етнически конфликт враждуващите страни в бъдеще непременно ще трябва да се съобразяват с изискванията на САЩ. Всеки, който не успее да придобие закрилата на САЩ на своя страна, предварително е загубил.
Когато става дума за евентуалното отношение на Европа и Америка към българското малцинство в остатъчна Югославия, то не може да бъде друго, освен отношение на съпричастност и закрила. Световните демокрации и съвременното обществено мнение не може да се обявят против спазването на правата и интересите на българите в Югославия. Този мощен фактор може значително да допринесе при разрешаването на проблемите на българите и създаване на реални условия за техния нормален живот. Стига те да могат ефективно да се организират и да анимират европейското и световното обществено мнение със своите проблеми.
Как днес се отразява факторът България на положението на българското малцинство?
България днес по нов начин преосмисля и защитава неосъществените си през историята идеали за национално и духовно обединение. Настоящите реалности на новата цивилизация налагат необходимостта от нов подход за защита на българските национални интереси. Историческите идеали – запазването на българските национални и културни традиции и тяхното развитие в условията на свръхинформационното общество, не се поставят под съмнение. Търсят се само нови културни, политически и икономически механизми за духовно приобщаване и оцеляване на българската нация не само в сегашните граници на България, но и там, където поради историческите несправедливости, продължава да живее българско население с българско национално самосъзнание и самоопределение - в Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, Западните покрайнини, както и в поселенията на българската диаспора. През XXI век България със сигурност ще се развива като демократична държава, а това диктува и основните характеристики на нейната политика - изграждане на нзависима миролюбива страна върху единно духовно пространство, което в условията на Обединена Европа да доведе до духовно обединение на нацията в европейския смисъл на думата. Това може да се постигне само ако България успее да създаде адекватна на нейните възможности икономика и съответен висок жизнен стандарт. Само тогава България може да се превърне в привлекателен център за живот на всички българи. Определянето на България за пълноправен член в Европейския съюз изисква нейните национални идеали да бъдат в пълна хармония с целите и задачите на съюза.
В една бъдеща Обединена Европа без граници контактите между всички българи ще се осъществяват свободно, а постиженията на българската икономика, образование и култура ще бъдат консумирани от всеки член на нацията. България ще бъде неотменима част от европейската икономическа, културна, духовна и военностратегическа общност. Тя ще продължи да се развива като самостоятелна нация със собствена национална култура, богат български език, запазени и обогатени традиции. Богатството на бъдещия европейски свят, освен общите икономически, политически и духовни процеси, ще се определя и от запазването и развитието на националните специфики.
Новият български национален идеал през 21 век включва в себе си изграждането на свободна, независима, демократична и благоденстваща България – духовна обединителка на българската нация и опора на българите по света. Това значи българската нация да се превърне в морална и материална опора на българите от националната ни общност - както ония, които живеят в близост до границите на България, така и на ония, от диаспората.
Как се отразява сложната политическа обстановка в остатъчна Югославия на положението на българското малцинство в Западните покрайнини?
С разпадането на бившата югославска федерация и утопичния проект за Велика Сърбия положението на българското малцинство допълнително се усложнява. Държавата вече няма нито средства, нито сили, нито интереси, да издържа бившата комунистическа номенклатура, която живееше на привилегиите си заради това, че държеше населението в покорство. Тази номенклатура обаче продължава да действа по инерция, продължавайки старата система на управление, наложена още през 1920г. От друга страна, в условията на пазарна икономика на общините с българско население им предстои да останат на самоиздръжка. Тъй като те в икономически, географски и транспортен смисъл са изкуствен придатък към Югославия, не могат да се интегрират в икономическата система на остатъчна Югославия поради огромната си отдалеченост от сръбските пазарни центрове. Сръбските инвеститори все повече губят интерес да инвестират в нашия регион. Географското положение на Босилеградско и Царибродско е такова, че тия райони естествено са насочени към българските магистрални пътища и търговски центрове. Останалото българско население има нужда от максимално отваряне на границата и свободни икономически контакти с България, за да може то нормално да живее.
Във вътрешнополитически план сръбското общество продължава да е трагично разделено. На една страна са бившите комунисти и националисти, а на друга – различни демократични партии и кръгове, които ясно си дават сметка за националната катастрофа, в която е попаднала Сърбия. Те се опитват да създадат нова сръбска национална доктрина, която отрича “Начертанието”, минало през разни поправки, но никога не скъсало с крайния сръбски национализъм. Тази доктрина се опитва да придаде истински демократичен вид на Сърбия, съответстващ на времето, в което живеем. Тези сили са още слаби и неединни, но посоката на развитие на нещата е натам. “Начертанието”, продължило близо век и половина, с всичките си превъплъщения и поправки, вече е претърпяло истинско поражение и представлява само исторически спомен.
Остатъчна Югославия също е обхваната от процес на разпадане. След всичко, което се случи в Косово, трудно е да се повярва, че то може да остане в границите на сегашна Югославия. Международната общност днес не е благосклонна да признае независимостта на Косово, но албанското население там очевидно е решено да воюва за нея. Става дума за една млада нация, която е обхваната от един може би закъснял национал-романтизъм, но която има и оправдание, и сили да постигне целите си. В крайна сметка, при решаването на албанският въпрос Европа ще се ръководи не толкова от принципите си, а от интересите си - ако разпадането на Югославия й носи повече полза, отколкото вреда, тя ще го признае.
Черна Гора упорито настоява за възстановяване на своята държавна независимост. Въпреки че там проюгославските течения също са силни, черногорците под 40 годишна възраст са категорични в намерението си да се отделят от Сърбия. Някои европейски страни са против, но признават, че ако черногорският народ по демократичен път се изкаже за независимост, те нямат друг избор, освен да я признаят.
В самата Сърбия също се очертават силни автономистки движения, както във Войводина, така и в областта Санджак. Вместо да влязат в сериозни преговори с тях и да търсят компромисни решения, сръбските националсти отново искат да налагат едностранчиви решения и да ги шантажират с нови регионални разделения, с което очевидно се цели да се потушат истинските проблеми чрез майоризация на малцинствата.
Очевидно е, че за цялостни промени в Сърбия и трайно решаване на етническите проблеми по цивилизован начин, не са достатъчни само политически промени. Самата сръбска нация се нуждае от духовен катарзис и коренна промяна в начина на мислене и поведение. Сръбският културен модел, изграждан през изминалите десетилетия на основите на една консервативна теория за значението и ролята на държавата в сръбското общество, е несъвместим с либералното обкръжение, което обхваща Сърбия от всички страни. Корените на сръбската трагедия навлизат дълбоко в сръбската история, системата на образованието, литературата, кинематографията, църквата и университета, академията на науките, военната доктрина и стопанската система. Великосръбският национализъм като начин на мислене и поведение е проникнал във всички пори на сръбското общество и не може да се преодолее чрез проста смяна на властта в Сърбия. Ще трябва да минат десетилетия, докато сръбското общество напълно се излекува от тази високомерна мания за величие, обхванала цели поколения и да се култивират нормални човешки отношения в Сърбия.
Краят на ХХ век означи и края на Югославия. През тоя век тя два пъти бе изграждана и два пъти бе срутена до основи. Тази изкуствено създавана държава бе отречена и изоставена от своите творци, а нейните конституционни народи тръгнаха по пътя на свободата и независимостта. От днешната дистанция на време причините са ясни и разбираеми - никой не искаше да живее в една недемократична държава, а тя не можеше да се демократизира без да се разпадне.
И след като всички югославски народи и малцинства тръгнаха да напускат Югославия или на висок глас да искат своите права, какво следва да прави българското малцинство в Западните покрайнини? След като всички други народи и малцинства тая страна не удовлетворяваше и я напуснаха дори и с цената на огромни жертви, защо само на българското малцинство трябва да му бъде добре?
Явно, няма начин българското малцинство да остане незасегнато от огромните политически трустове, които обхванаха Европа и Балканите в края на ХХ и началото на XXI век. Вече не става дума за една или друга политическа опция, за една или друга политическа воля, а за обективни дадености, за които трябва да държим сметка. Европа, която в началото на XX век, изхождайки от егоистичните си интереси, ни наложи да живеем под робство, в началото на XXI век е длъжна да ни върне насила отнетата свобода. И не само това - тя е длъжна да ни помогне да изградим една съвременна икономика, която да създаде предпоставки за нашето всестранно развитие и успешно интегриране в региона. Въпросът е по какъв начин да стане това.
Безспорно е, че великите принципи за спазване на правата на човека и механизмите за защита на правата на малцинствата, създадени в рамките на Европейския съюз, изглеждат привлекателно и прогресивно. Ако в случая с българското малцинство в Западните покрайнини те можеха да бъдат приложени, на практика вероятно щяха да представляват оптималния компромис, от който всички биха могли да бъдат доволни: Европа – защото безболезнено ще реши един малцинствен проблем, България – защото ефикасно ще защити своите сънародници и ще утвърди трайни добросъседски отношения с една съседна страна, Югославия – защото ще запази териториалната си цялост и ще се рекламира пред света като страна, която спазва правата на малцинствата и ще укрепи двустранните си отношения с България, българското малцинство – защото ще си създаде условия за всестранно развитие в бъдещето.
Какво предпоставя всичко това?
Даване на декларативни права, които на практика не се спазват, е поредната утопия, задълбочаваща проблема. Спазването на правата предпоставя създаване на съответни правни и политически механизми, с които самите граждани от българска народност да поемат отговорност за тяхното прилагане на практика. С други думи, за да може българското малцинство да оцелее и нормално да се развива в остатъчна Югославия или както вече ще се нарича тя, трябва да се обезпечат две елементарни условия: едното е – нова форма на политическо и административно устройство на българското малцинство на териториите, определени с клаузите на Ньойския договор, която да му гарантира пълна икономическа, политическа и културна свобода и второто е – максимално отваряне на границата с България за всички видове сътрудничество. С други думи, това значи на българското малцинство да му бъде призната някаква форма на политическа автономия.
За съжаление, тази автономия не може да бъде създадена нито “отгоре” – с решение на най-висшите държавни представители, нито “отдолу” – с граждански натиск от самото малцинство. Първото не може, защото сръбските политици все още нямат нито нужната зрелост, нито нужната честност да признаят историческите си грешки и да признаят и на другите ония права, които иначе искат за себе си. Другото е също невъзможно, защото нито интелигенцията на българското малцинство, нито политиците му имат ясна представа как българското малцинство може да излезе от сегашната криза и да заживее свободно и достойно в новите условия. Те все още не си дават ясна сметка за това, че Сърбия в новите пазарни условия на стопанисване все повече ще губи интерес от една територия, която е присвоена не от икономически, а от чисто военностратегически съображения. Пазарните интереси няма да насочат сръбските инвестиции към Босилеград и Цариброд просто защото това няма да им носи печалба поради отдалечеността от главните сръбски пътни артерии и пазарни средища. С пропадането на утопичния проект за Велика Сърбия сръбските националисти ще еволюират в демократи и постепенно ще губят и сегашните си политически интереси към малцинството, които глвно се проявяват по време на избори.
Въпреки че в досегашната си история българското малцинство не успя да си постави ясни политически цели и програма за тяхното осъществяване, анализът на миналото и настоящето от различни аспекти показва следното:
Първо, в трите досегашни Югославии българското малцинството не успя конструктивно да се интегрира в държавно-политическата и икономическа система, което го доведе до страшно обедняване и го изправи на ръба на неговото физическо оцеляване. Въпреки че липсват ясни и точни изследвания за икономическата експлоатация на българското население в Западните покрайнини, сравнението с другите, приобщени по това време краища към Кралството на СХС, и бедното положение на самото малцинство, са достатъчно убедителни доказателства за това, че Сърбия сурово ограбва това население. Причината никак не е в липсата на лоялност на малцинството към Югославия, а в липсата на готовност от страна на Югославия да запази националната същност на малцинството.
Второ, през цялата си история българите в Западните покрайнини са водили само една единствена борба - борба за повторно обединение с България. Това е исторически факт. Неуспехите им не се дължат на липса на национално съзнание и желание, а на липса на подкрепа от страна на България и Европа. От гледна точка на натрупания досега исторически опит ясно произтича, че българското малцинство нито само е дошло, нито само може да си отиде от нея. Териториалната принадлежност на Западните покрайнини е в ръцете на ония държави, създали в началото на ХХ век Югославия, и които по-късно поставиха принципите, на които почиват международните отношения. Въпреки демократичната си реторика, те не са ни питали искаме ли да влезем в Югославия или не и вероятно няма да ни питат искаме ли излезем от нея или не. Колкото и да е отвратителен, безпринципен и безхарактерен от наша гледна точка този двуличен цинизъм на “големите европейски демокрации”, всеки сериозен политик трябва да разчита на него като на обективна политическа даденост. Европа, която само преди осем десетилетия създаде многобройни етнически проблеми, днес ни налага собствени решения за тях. Трудно е да се повярва във формулата, че Югославия може да се демократизира, без да се разпадне на етническите си съставки. От друга страна, вече никой не иска да живее в държава, която не е демократична. Между тия две различни крайности българското малцинство трябва да намери своя път и да навлезе в XXI век.
/Следва/
