/Продължение/  

           При това не е спорно, че на българите формално правно са им признати всички граждански права и свободи според международните стандарти. Но конституционното положение не отговаря на реалното.

            Най-тежкият удар върху българщината е нанесен с изхвърлянето на българския  език от  училищата. Към 1957 г. започва “реорганизация” на училищната система, в която българският език поетапно ще бъде изхвърлен от  училищата на българското малцинство. Основната отличителна черта на българите е осъдена да изчезне, а с нея и българското малцинство. До 1987г. правото на обучение на майчин език постепенно е редуцирано и в основните училища, и в предучилищните заведения. Не се преподава българска национална история и култура. Създава се една ценностна система, в която всичко българско е лошо и негативно  и обратно, всичко сръбско е модерно и позитивно. В партийните организации се води кампания “за борба срещу всички видове национализъм преди всичко в своите редове”. Това идеологическо клише на практика побира в себе си всички прояви на българско самочувствие. Българският език започва да се потиска във  всекидневния живот: на събрания, пред държавните органи на властта, на работните местта, навсякъде започва да се говори на сръбски. Босилеград е запомнен по това, че партийните номенклатурчици през 1987г. импровизират някакъв референдум, на който българите сами се отказват от правото на обучение на майчин език. Въпреки че този случай е безпрецедентен в историята на предателството, той е напълно разбираем и обясним, ако се имат предвид реалните условия, в които живее българското малцинство. Под “самоуправителната” демагогия  се крие  един действително тоталитарен режим, в който общинският  кмет и местният командир на полицията могат  да решават съдбата на една култура, стара 1300 години. Отделните единични случаи на съпротива  не могат  да променят това решение, замислено някъде във високите коридори на властта. Интелигенцията на българското малцинство, здраво оплетена в държавната политика, мълчи  и дори насърчава “добре замисления модел на двуезично обучение”.

            България също не се намесва на време по тоя въпрос. Въпреки че има  всички аргументи да го стори.  Тогава тя  е сателит на СССР,  а съветското ръководство съветва  България да угодничи пред Белград, за да го примами отново в “правия път” на социалистическата общност.

            През 1962г. с административно преустройство се откъсват по около една трета от общините Босилеград и Цариброд и се присъединяват към съседните сръбски общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. Към Сурдулица се присъединяват селата - Божица, Клисура, Топли дол, Паля, Кострошевци, Драинци и Стрезимировци. Към Пирот -  Славиня, Власи и Държина, а към Бабушница - Звонци, Нашушковица, Берин Извор, Ракита, Вучи дел и Ясенов дел. Така българското малцинство е разделено на пет части и е  взаимно противопоставено. Целта е да се отслабят икономическите възможности на българските общини и да се разбие компактността на българското население. С това асимилацията значително е улеснена. В откъснатите села условията за живот са сравнително по-добри и така сред населението е създадено уверението, “че е по-добре да ни управляват сърби”.

            С настъпването на комунизма православието е изхвърлено от сферата на обществения живот. В случая  с българското малцинство се стигна и по далеч: богослужението в българските черкви се провежда на сръбския  вариант на черковнославянски, а проповядването – на сръбски с великосръбски внушения от свещеници сърби. Така българското малцинство се намира в двойно неравноправно положение – останалите малцинства изповядват вярата си на своя език, а румънското малцинство в Сърбия,  което има 35 църкви, дори се намира под юрисдикцията на Румънската патриаршия.

            През цялото време българското малцинство има информационни средства на български език, но редакциите на “Братство”, “Мост” и “Другарче”, а  по-късно на радио и ТВ емисията на български език, са изнесени в Ниш – под пряк контрол на държавата и Партията. Така, с разни форми на натиск и канализиране на личните съдби на хората, работещи в тях, са ограничени всякакви възможности за публичен обществен дебат по проблемите на малцинството. На тях им  е оставена само задачата да пропагандират политиката на СЮК, да гримират реалните проблеми на малцинството и да водят истерична антибългарска пропаганда. В издателската дейност на български език са отпечатени петдесетина заглавия, но в тях няма  нито следа от истинската драма на българите в Югославия. Партизански разкази, разкази и стихове за Тито, за българските окупатори, за Виетнам, за необвързаните – това е почвата, в която вегетира духовното творчество на българското малцинство. На всички ни втълпяват  в главите, че живеем едва ли не в истински рай на земята. Всяка проява на критична мисъл по отношение на държавата и обществото е светотатство и ерес, заради която заслужено или не, пострадаха много българи. Не се допуска  свободно внасяне на вестници и списания от България, културното сътрудничество  е строго контролирано, с една дума, с течение на времето, на българското малцинство му се налага сръбско национално самочувствие. В тази насока действат  и общинските културни центрове в Босилеград и Цариброд. Те представят изключително сръбски културни програми. Сръбската музика, традиция, фолклор, обичаи, кино и други културни мероприятия, сръбското радио, телевизията, сръбската преса – всичко това измества българското самочувствие и създава  някакви духовни бастарди, които не могат  да се осъзнаят и сериозно да се замислят за реалните проблеми на малцинството. В читалищата съотношението на български и сръбски книги   е едно към десет в полза на сръбските. Провежда се пълна културна изолация от България. Не се допуска  внасяне на български книги, вестници, списания и публикации.

            Гражданските книги на родени,  венчани и умрели изведнъж почват  да се водят на сръбски език. Създава се практика женските фамилни имена да се записват с неправилно окончание на  -в, а не според българския  правопис на –ва. Така се създава  изкуствена разлика между българите в Югославия и българите в България. Личните документи престават  да се издават двуезично, а в тях няма  графа за народност. Свидетелства, дипломи, ученически книжки, всичко това изведнъж започва да се пише на сръбски език. Започва масово сваляне на двуезични фирми и надписи, променяне на българските имена на улици, площади, населени места, местности, сърбизиране на българските имена на хора, села, селища и други. Става практика да се пише Стойичков Йелена, вместо Елена Стоичкова, Донье Тламино вместо Долно Тлъмино, Мазгош вместо Мъзгош, Гойин до, вместо Гоин дол, и т.н. Всичките тия “дреболии” имат  други, много по-големи измерения – българите в Югославия вече с нищо не могат  да докажат, че са българи.

            От година на година броят на българите започва застрашително да намалява. Така например през 1948г. според официалните статистически сведения в Югославия е имало 61140 българи. В следващите десетилетия, пак според официални статистически сведения, те са: 1953г. – 62708; 1961г. – 62624; 1971г. – 58627; 1981г. – 36189; 1991г.  - 25214. От всичко това се вижда, че само за три десетилетия броят на българите в Югославия е намалял  с цели 60%! Същевременно за същия период  процентът  на югославяните се е увеличил в Димитровград от 4 на 44%, а в Босилеград от 1 на 28%. Броят на българите в общините Бабушница и Пирот от 1971г. до 1991г. е спаднал от 5006 на 1748. По същото време участието на югославяните в населението на Сърбия е само 3,2%. Много лесно е да се пресметне, че ако нещата продължат да следват сегашния си ход, прогнозиращата тенденция е българското малцинство окончателно да изчезне в периода между 2001 – 2011г. Дори в Пространствения план на Република Сърбия  е предвидено населението в Босилеград от сегашните 11160 да намалее до 9000 жители. Обаче демографските и миграционните процеси са такива, че е реално то да намалее още повече.

            И въпреки всичко това, броят на българите в Югославия е значително по-голям. Ако се вземе предвид, че през изтеклия век всички други националности в Югославия са се увеличили два до три пъти, няма начин българите да са намалели чак толкова. Някои демографски изчисления ясно показват, че в Сърбия живеят около 200000 жители от български произход. В изказване пред ООН през 1993г. югославски представител твърди, че българското малцинство наброява 30000 жители. Но американският държавен секретар Мадлин Олбрайт в изказване в България  през 1999г. споменава, че в Югославия живеят около 50000 българи. Тия огромни разлики в цифрите ясно показват, че някой съзнателно иска да намали броя  на българите в Югославия.

            Въпреки че точните статистически сведения за социално-икономическото положение на българите в Югославия се прикриват или пък тенденциозно се преувеличават, налице е общата мизерия, в която над 85% от населението вегетира на ръба на егзистенциалния минимум. В сравнение със социално-икономическото положение на Босилеградско от първите две десетилетия на ХХ век, производителният  потенциал на населението е  намалял  няколко пъти. Ето само няколко примера. Броят на овцете и козите е намалял с 10 пъти, а едрият рогат  добитък с 5 пъти, в сравнение с 1901г. Обработваемата земя е намаляла с 12 пъти, а с толкова са увеличени новозасадените и самозасадените гори. Населението е намаляло с около 21/2, с тенденция към по-нататъшно намаление. По време на  турското робството Босилеградско се намира на стопанско равнище, еднакво с това на останалите български земи. Днешното социално-икономическо положение на Босилеградско е два, до три пъти, по-ниско от това на останалите сръбски общини. Ако, разбира се, отчетем промените, които са резултат на техническо-технологичното развитие, като например механизацията, електрификацията, комуникациите и т.н.

            Стопанството на Босилеградско пропада още повече в резултат на идеологическите мероприятия, характерни за епохата на социализма. Малобройните стопански предприятия и обществените служби до разпадането на СФРЮ функционират, благодарение на държавния бюждет, който изобилно плаща местната номенклатура, която държи в послушност населението. В такива условия може да функционира само една паразитна икономика и то благодарение на финансовия допинг, който се прелива  от държавния в общинските бюждети.

            По същото време с крайно неразумна експлоатация се унищожават горските и миннодобивните богатства на Босилеградско. Ще бъде запомнено унищожаването на сливовите насаждения, както и на козите по партийна директива. По същия начин е  отнет хидропотенциалът  на общината с изграждането на хидросистемата “Лисина”, с която водните богатства на общината са прехвърлени в съседната община Сурдулица, но Босилеградското население не вижда  от това абсолютно никаква полза. Според мненията на някои местни специалисти само с цената на водата и дървения материал, изнесен от Босилеградско, през последните пет десетилетия градът е могъл да бъде устроен на твърде високо жизнено равнище. Вместо това, Сърбия прехвърля тежестта на инвестициите  към съседните сръбски общини Сурдулица и Враня,  насочвайки по тоя начин миграцията на българското население натам,  където то може по-лесно да се асимилира.

            Електрификацията на Босилеградско започва още през  шестдесетте години и приключва  едва през деветдесетте години – когато вече селата са изпразнени. Мрежата от селски и междуселски пътища е прокарана едва в последните години на века, но за качествена пътна мрежа и дума не може да става. Повечето от селата нямат телефонни връзки, магазини и амбуланти.

            Най - трудно е положението на селяните. В Босилеградско и Димитровградско вече отдавна преобладават самотни домакинства с един или двама възрастни хора. Те са най-застрашената категория от населението, защото вече не са способни да се занимават с производство  и най-често нямат организирана социална защита. Семействата се разпадат, децата вече не се интересуват от остарелите си родители, всички морални ценности, характерни за традиционната ни ценнностна система, са девалвирали. И въпреки мизерното социално положение, държавата все още налага високи обществени задължения - данъци, самооблагания, такси за ток, радио, телевизия и т.н. Трудното социално положение и ред други социални и духовни фактори влияят върху менталното здраве на хората. Симптоматично е, че в Босилеградско има невероятно много случаи на самоубийства и психично болни хора. Никой досега не се е заинтересовал  да изследва причините за това странно медицинско явление.

            През шестдесетте  години в Босилеград е провалена възможността да се построи завод за преработка на овощия, нещо, което е могло да спаси общината от икономическо пропадане. Този завод, по неизвестни причини изнесен във Владичин Хан, днес  е истински стопански гигант. Едва през осемдесетте години в Босилеград бива построен цех за сушене на зеленчуци, въпреки че още тогава е ясно, че той няма бъдеще, защото в близкото обкръжение няма нито  зеленчуци, нито пазари за сушени зеленчуци. Малко по-късно е построен и електронен завод, който дори не може да започне пробно производство. С разпадането на югославската система пресъхват и финансовите допингови средства, които държавата отпуска на нашите общини. В очертаващите се пазарни условия крехкото стопанство на общините, населени с българско население, просто се срива. В последвалите условия на ембарго, наложено от ООН по време на юговойните, в българските общини се създава една тънка обществена прослойка, която натрупа известни капитали от контрабандата на горива, но това не се отрази като подобрение на социално-икономическото положение на населението поради липса на регламентирани пазарни условия за развитие на частен бизнес.

            В края на ХХ век почти всички стопански предприятия в Западните покрайнини са съсипани. Те са изправени пред липса на капитали и суровини, лоша и застаряла технология и ниска производителност на труда. Най-големи проблеми са липсата на пазари и пласментът  на готовото производство. Почти не съществуват условия за частен бизнес поради лошата държавна политика. Така например, в Цариброд през 1995г. средната заплата е по-ниска от републиканската с 88%. През 1996г.  тя намалява още повече – с цели 119%, а през 1997г. намалява с над 200%. Това показва скоростта на обедняване на българското население. Във връзка с новите условия  на стопанисване  икономиката на Западните покрайнини е застрашена с тотален срив и сериозни социални трустове. Безработицата, която и досега  е сред най-високите в Сърбия, ще се увеличава още повече, а границата с България при твърдия режим на минаване затваря всички възможности за свързване с българските пазари и успешно стопанисване на пазарни основи.

            В самуправителната система, а и по-късно, политическите представители на малцинството фигурират  само като пионки, които се избират  по разни “национални ключове” и с които държавата оправдава пропагандата за  “национално равноправие” и “идеално решените национални въпроси”. Най-висшите партийни и държавни представители на Сърбия и Югославия непрекъснато сочат  българското малцинство като образец за “лоялност”. Никой обаче в Югославия не последва този образец, защото всички, освен нас виждат, че българското малцинство се топи и изостава във всички области на живота.

            Безработицата и безперспективността заедно с една дефектна ценностна система, която ни остана в наследство след слома на социалистическата идеология, рухването на югославските блянове, в които искрено вярват поколенията, заклели се във вечна вярност по Титовия път, общата морална и материална деградация на обществото и неспособността на политиците да намерят изход от всичко това, доведеждат до всеобща дезориентация, която застрашава жизнените и морални устои на обществото. Населението все повече се чувствува изоставено и отчаяно, с комплекси за малоценност. Това се отразява в нарастването на социално - негативните обществени явления, каквито са алкохолизмът, престъпността, спадане на морала, кризи в семейството, довели до зачестили случаи на самоубийства. Общата духовна криза рефлектира с един морален нихилизъм,  накарал  младите, сега вече средни поколения, да не създават семейства. Сключените бракове вече са истинска рядкост. Населението бързо остарява. Освен неизбежните социално-икономически последствия, свързани  с остаряване на населението, налице са и чисто политически. Защото, при всичкито уважение, което им дължим, старите хора поради консервативните си възгледи спират необходимите политически промени на изборите.

            Тежкото историческо наследство ни е оставило аполитичността на българина в Западните покрайнини. Обикновеният човек е свикнал да си стои настрана от политиката, да се изолира от обществото, създавайки си защитна броня или, ако това е невъзможно, оставя се да го носи течението. Всичко това са клинични симптоми на травматично поведение. А травматичното поведение е характерно за хора със смачкано човешко и национално достойнство, хора, поробени духовно и физически. И резултатите не могат  да бъдат други.

            И все пак, като се има предвид сравнителната малобройност на българското малцинство, агресивната великосръбска националистическа политика и недостатъчната подкрепа от страна на България в продължение на един век, може да се отчете като успех и това, което до днес е оцеляло от българското малцинство. Все пак една нация, създавана през хилядолетия, каквато е българската, не може да изчезне за няколко десетилетия, въпреки коварното стечение на неблагоприятни исторически обстоятелства и страхотната мощ на съвременните  печатни и електроннни медии, с които се моделира и манипулира човешката духовност. Асимилацията, т.е. сърбизацията, продължава дотогава, докато не се появи съзнанието за нея, но когато се появи съзнанието за нея, за нейните методи и средства, тогава се задействат редица психологически механизми, с които личността се отбранява от външния натиск.

            От днешната дистанция на времето учудва безразличието на България, с което  десетилетия наред премълчава асимилацията и нарушаването на човешките права на българите в Югославия. И не само това, тя десетилетия наред премълчава нападките и обвиненията на югославската пропаганда и натиска  на югославската дипломация за признаване на македонско малцинство в България - нещо, което трудно би допуснала всяка уважаваща себе си държава. Обяснението се крие в тогавашните политически реалности.

            Българският президент Тодор Живков дълго време не допуска България да бъде въвлечена в полемики с Югославия по македонския въпрос. Той много добре знае, че, първо, Югославия   има по-силен международен авторитет от България и второ, че в крайна сметка никога не са решаващи фактите и аргументите, а интересите на държавите, които тогава подкрепят Югославия. Той също така знае, че Югославия съзнателно създава враг от България като страна на Варшавския пакт, за да може да получава помощ от САЩ и от страните на НАТО. Да се влезе в спор с Югославия по македонския въпрос, означава да се отрекат и разкритикуват постановките на Коминтерна за съществуването на “македонска нация” и България да се изправи срещу СССР. Това също  означава да се отрекат и разкритикуват позициите на Г. Димитров по македонския въпрос, когато той все още е неоспорим авторитет в международното работническо и комунистическо движение. Това  значи да се пробудят подозрения в Москва за надигащ се в България национализъм. И не на последно място, според Т. Живков да се водят национални спорове между две социалистически държави,  е  анахронизъм. Като комунист, той винаги слага интересите на социализма над националните интереси на българската нация.

            Така българското малцинство се превръща в средство, с което Югославия се опитва да изнуди съответно признаване и права на “македонско малцинство” в Пиринския край. В югославската партийна пропаганда винаги се играе с този коз: вижте какви права даваме ние на българите в Югославия и как са потиснати нашите “македонски” братя в Пиринска Македония! С това обаче явно се преследват вековните великосръбски стремежи за овладяване на нови български земи, а не принципни становища за спазване на човешките права, защото Югославия никога не поставя въпроса за това как се спазват правата на “македонското малцинство” в Гърция.

            Едва към края на 1978г. България започва плахо да поставя основите на една по-твърда позиция както по въпроса за “македонското малцинство” в Пиринския край, така и по проблемите на българското малцинство в Югославия.

            След смъртта на Тито през май 1980г. в Югославия вече се очертават политическите тенденции, които я водят към гибел, въпреки че и в самата Югославия, и в света, владее убеждението, че тя ще продължи да следва Титовия път. Само най-проницателните наблюдатели са наясно относно съдбата на Югославия. В конституцията на Югославия от 1974г.е заложена бомба със закъснител. Тази конституция гарантира правото на югославските републики на самоопределение, включително и правото на отцепление. Така фактически само Титовият авторитет е единствената съединителна сила, която крепи  страната. Да се поеме управлението на държавата от колективно председателство на ротационен принцип, е несериозно за всеки политик със здрав разум. Явно  републиканските “конституционалисти” са заложили в югославската конституция и механизмите за разпадането на страната и за обособяването на националните държави. Противоречията произлизат най-напред в материалната сфера. Словения и Хърватско са  недоволни от централизираното разпределение на националния доход и инвестциите. По-слабо развитите републики искат да задържат централизираното разпределение на доходите, защото това е по-изгодно за тях. Увеличава се процентът на сърбите в органите на централната власт. Конфликтът между републиките е неминуем. Тито и близките му още повече затягат централизма, започвайки политически процеси срещу “морално политически неблагонадеждните” политици либерали. Вместо да търси компромиси в демократичен диалог, консервативната националистическа идеология за първи път е нападната от “либералите”, които изненадващо се появяват сред  сръбските комунисти.

            Приемниците на Тито не внасят никакви изменения в българо-югославските отношения. Безсмислените спорове за “македонското малцинство” продължават, в югославския печат съзнателно се преувеличава опасността от Сан-Стефанска България, но истинската опасност за Югославия идва от съвсем друга страна.

            Задълбочават се тревожните явления в югославската икономика. Расте безработицата, инфлацията, ниската производителност на труда, разпиляването на инвестициите, дефицитът  във външно-търговския и платежния баланс, увеличава се броят  на стачките, а външният дълг на страната достига застрашителната сума от 20 милиарда долара. Югославските републики се затварят в себе си, разпада се Партията, единството на югославския пазар, самоуправителната система и никой не може да намери изход. Разногласията между Републиките сериозно се задълбочават, федералният модел на устройство очевидно е изчерпан, югославският модел на социализъм – също. По същото време обаче високите държавни и партийни форуми се занимават с политическа демагогия, нападайки “вътрешната опозиция” и “вражеската дейност на югославската емиграция.”

            Предчувствувайки разпадането на Югославия, сръбската националистическа интелигенция в Сръбската академия на науките и изкуствата отново актуализира великосръбските планове с прочутия Меморандум на САНУ от 1985г. В Сърбия се оформят три основни центъра, които почават да подготвят общественото мнение за експанзията на национализма. Сръбската академия на науките и изкуствата, Сдружението на писателите в Сърбия и Сръбската православна църква единогласно  бият тревога от “опасността”, която застрашава сръбския народ, ако не тръгне в борба  за “освобождение и обединение на всички сръбски земи”.

4.Българското малцинство и разпадането на Югославия

            Краят на 20 век донесе бурни и динамични промени в Европа и на Балканите, с дълготрайни последици за бъдещето. Настъпи срив на тоталитарната комунистическа идеология, падна Берлинската стена и  Германия се обедини, разпадна се Варшавският пакт и изчезна разделението на Европа на блокове, разпаднаха се Югославия, Чехословакия и СССР. Страните от Източна Европа бяха обхванати от вътрешен процес на демократизация и икономически и политически реформи. Огромният техническо-технологичен скок, развитието на микроелектрониката, информатиката, нуждата от разширяване на пазарите, напредъкът в областта на демокрацията и човешките права и ред други фактори обусловиха появата и развитието на европейските интеграционни процеси. Граничните бариери между съвременните европейски страни започнаха да падат, откриха се нови, неподозирани досега възможности за икономически, научен и културен просперитет. Стигна се дори до обща европейска валута. С това не се ограничи нито независимостта, нито суверенитетът на националните държави. Напротив, с това се създадоха много по-реални условия за разрешаване на натрупаните исторически проблеми между народите.Югославия безнадеждно се разпадаше. Най-напред сръбските академици нападнаха , сплетени с властолюбие”. Словения и Хърватско вече не се съобразяваха със сръбските искания, националният доход спадаше, Сърбия с възмущение гледаше на изселването на сърбите и бързата албанизация на Косово. За Сърбия все по-остро се поставяше  проблемът за преодоляване на това положение. Пред сръбската националистическа политика се очертаха  два пътя -или да се запази Югославия, като в нея отново се въведе сръбският хегемонизъм и централизъм, или пропагандирането на лозунга “всички сърби в една държава”,. т.е. създаване на “Велика Сърбия”.

            На свикания 14 извънреден конгрес на Съюза на югославските комунисти през януари 1990г. се очерта  дълбоко разединение. Словенските, босненските и хърватските делегати напуснаха  конгреса, с което започнаха  центробежните процеси в Югославия. Не бяха  без значение и външните фактори: “Перестройката в Съветския съюз, обявената от Литва, Латвия и Естония независимост, революционните вълнения в Румъния и България през декември 1998г. и въвеждането на многопартийна система в Полша, Чехословакия, Унгария, падането на Берлинската стена, Обединението на Източна и Западна Германия и разпадането на Варшавския договор на 21. февруари 1991г.

            При проведените общи избори, при многопартийна система в Словения, Хърватско и Босна, победиха  некомунистическите сили. Преименували се на социалисти, комунистите победиха в Сърбия, Черна Гора и Македония. Тук вече се сблъскаха две противоположни виждания. Отстоявайки принципа “всички сърби в една държава”, Сърбия и Черна Гора искаха Югославия да остане единна държава. Компромисните предложения Югославия да бъде устроена отчасти като конфедерация, отчасти като федерация, отпаднаха. Словения и Хърватско се определиха за независимостта си.

            През юни 1991г.   избухнаха сражения между югоармията, командвана от сръбски офицери и словенските доброволци. В десетдневната война сръбската армия бе принудена да се оттегли към Хърватско. Там също започнаха сражения. От юли до края на годината югоармията отстъпи пред хърватската народна гвардия. Хърватският Сабор гласува за отцепление от СФРЮ.

            Разпадането на Югославия продължи. Започна жестока война за територии в Босна и Херцеговина. Кръвопролитните боеве наложиха намесата и на международните сили. Сърбите бяха принудени да приемат решение, наложено им от международните сили, а Босна и Херцеговина поеха  самостоятелен път на развитие. И самата Сърбия беше обхваната от процес на вътрешно разпадане, този път с нарушаване на автономията на Косово и Войводина и създаването на нов проблем с мюсюлманите в Санджак. Предприетото етническо прочистване на Косово предизвика възмущенията на целия свят. Този път над Сърбия се изсипа дъжд от бомби, хвърлени от въздушните сили на САЩ и НАТО. Сърбия отново беше принудена да капитулира. Формално-правно Косово още беше в състава на Сърбия, но фактически процесите бяха обратни – албанците се завръщаха в Косово, но сърбите бягаха оттам.

            Югославските конституционни народи вече не искаха да живеят заедно, а и Европа  нямаше интерес от Югославия. С течение на времето изчезнаха всички външнополитически фактори, които  създадоха  Югославия и които я поддържаха в течение на седем десетилетия. Сега тя никому не беше нужна. В новия европейски климат на демократизация и свобода беше невъзможно да просъществува една изкуствено създадена държава, в която имаше толкова много натрупана през историята омраза. Никой вече не искаше да живее в тоталитарна държава, но Югославия  просто не можеше да се демократизира, без да се разпадне на съставните си части. Това е безпощадната логика на историческото развитие на нещата. Противоречието между тиранията, с която Югославия бе създадена и поддържана в течение на осем десетилетия, и тежнението за свобода и демократизация на нейните конституционни народи, доведе до нейното разпадане.

            Разпадането на Югославия най-болезнено отекна сред сръбската националистическа интелигенция. Свикнала в Югославия да вижда олицетворение на историческия блян за Велика Сърбия, тя изведнъж се почувства ограбена, а историята й се видя обезсмислена. В разпадането на Югославия  виждаше само загуба на придобивките от Балканските войни  и от  Първата световна война. Излиза, че двата милиона сръбски жертви, зазидани в основите на югославската държава, са паднали напразно. Разочарованите сръбски комунисти еволюираха в яростни националисти и в начеващите процеси на демократизация изведнъж взеха връх екстремните великосръбски националистически партии. Обзета от националистическа истерия, умело разпалвана от медиите и от безотговорни  политици и журналисти, Сърбия тръгна да се защитава от “опасността, която застрашава сръбския народ” и влезе във война за “освобождение и обединение на всички сръбски земи”. Тази ужасна и братоубийствена война, чист анахронизъм във времето, в което избухна, изправи повече от половината от човечеството срещу Сърбия и Черна Гора.

            От друга страна, още с идването на Горбачов на власт настъпи рязка промяна в Съветско-българските отношения. СССР вече не можеше и не искаше да поддържа рухналите икономики на страните от социалистическата общност, нито пък да подкрепя личната власт на диктаторите от тези страни. Българският президент Тодор Живков си подаде оставка. Последва тежък процес на вътрешна демократизация, в която в продължение на цяло десетилетие със средствата на парламентарната демокрация се търсеха решения за огромните проблеми на българското общество. В този процес България коренно преосмисли цялата си вътрешна и външна политика.

            В българо-югославските отношения настъпиха сериозни промени, главно поради изместването на македонския въпрос. С разпадането на Югославия Македония стана независима държава и  “македонският въпрос” се превърна в двустранен въпрос между България и Македония. Основен проблем в българо-югославските отношения стана положението на българското малцинство в Югославия.

            В началото на деведесетте години на ХХ век Югославия беше обхваната от един краткотраен процес на вътрешна демократизация,  като се оформиха десетки политически партии, в които по различен начин започнаха да се разглеждат проблемите на югославското общество. В този краткотраен проблясък и българите в Югославия създадоха собствена политическа партия – Демократичен съюз на българите в Югославия /ДСБЮ/. Самата идея за създаването на такава партия беше продукт на времето и настояванията на група известни интелектуалци от българското малцинство, група журналисти около редакцията на “Братство” в Ниш и български студенти от Белградския университет. Вероятно е имало известно идейно влияние и от България. Паралелно с подготовката за създаване на ДСБЮ, на страниците на “Братство” се поведе остра полемика – “ДСБЮ - да или не”. Основоположниците на ДСБЮ, въпреки ограничените възможности за медийна изява, успяха аргументирано да защитят позициите си. Статии от тази полемика бе пренесена от българските вестници, а чрез тях и някои чуждестранни. С това българското малцинство след дълги десетилетия отсъствие отново влезе в полезрението на българския и европейския  печат.

            ДСБЮ се регистрира сравнително късно – след дълга и мъчителна процедура. Създаването на политическа партия на българите в една такава антибългарски настроена среда, каквато беше Сърбия, когато тя бе обхваната от краен великосръбски национализъм, в условия, когато все още бяха живи спомените за насилията край границата и участниците в политическите процеси, завършили с дългогодишни затвори на Голи Оток, сигурно не бе  лесна работа и все още не е ясно как е могло да стане. Когато след една-две години тръгнаха жестоките кампании срещу ДСБЮ, сам се налагаше въпросът, дали ДСБЮ не е бил съзнателно заложен капан от сръбските служби, в който някой искаше да излови и да се разправи с национално мислещата интелигенция на българското малцинство? В един момент нещата несъмнено отиваха в тази посока и само щастливото стечение на обстоятелствата, и само присъствието на духа на ръководството на ДСБЮ, и не на последно място, енергичната намеса на българската дипломация, успяха да овладеят положението.

            По същество ДСБЮ е политическа и културна организация, която има за цел да обедини всички демократични и прогресивни сили на българското малцинство в Югославия в борба за опазване на своята национална и културна идентичност, всестранен стопански, културен и демократичен напредък и зачитане на националните и граждански права и свободи според международните стандарти на тогава действащата Конституция на Югославия и Сърбия.

            Още с точка първа от програмата на ДСБЮ се предвижда, че основна и трайна цел на българското малцинство, в рамките на демократична Сърбия и Югославия, е да реализира всичките си национални и граждански права, залегнали в конституцията на Югославия. ДСБЮ се задължава да спазва конституцията, суверенитета и териториалната цялост на Югославия и нейните републики. Обявява се за демократичен контрол на местните бюрократизирани управленски структури, които заради личните си интереси, забравят и дори намаляват прокламираните с конституцията граждански права и свободи. Обявява се против идеологическата борба срещу национализма,  убиващ националното съзнание на хиляди хора и  превръщащ ги в  “неопределени югославяни”; застъпва се за пълна политическа свобода, свобода на малцинствените медии, за реформа на икономиката въз основа на частната собственост и пазарните условия на стопанисване; застъпва се Босилеградско и Димитровградско да станат свободна икономическа зона, която да даде нов подтик на икономическото развитие на общините с българско население и сътрудничеството между двата народа. Също така, ДСБЮ се застъпва на Босилеградско и Царибродско да бъдат върнати отнетите и придадени към съседните общини села и селища; обявява  се за отговорно отношение към околната среда; за изграждане на демократична култура като единствен начин за внедряване на демокрацията в нашите краища; отваряне на държавните архиви, за да се каже истината за миналото; борба срещу всички форми на  дискриминация на българите в Югославия; опазване на националната самобитност; изтъкване на двуезични фирми, имена на улици и населени места; възстановяване на старите български имена на улици, площади; равноправно използване на българския език в явната комуникация; двуезични образци за административни документи; културни програми на български език; опазване на традиционната българска култура на българското малцинство; поддържане на връзки с банатските българи католици и хуманна социална политика за социално слабите.               

            Очевидно е, че в програмата и дейността на ДСБЮ няма нищо, което да застрашава националните интереси на Сърбия и Югославия. Напротив, захващайки се с разрешаване на реалните проблеми на малицнството, ДСБЮ по-скоро влияе за укрепване на държавата и обществото и дори предлага идеален модел и пример за разрешаване и на другите етнически проблеми в Югославия. Но в Сърбия нещата бяха  тръгнали в друга посока. Тя не търсеше разрешение на  проблемите, а по-скоро конфликти, за да ги използва като повод за разплата с ония, които искаха да заживеят нормално, според изискванията на модерния свят.

            От първата си годишна конференция ДСБЮ излезе с Меморандум, отправен до Скубщината на Сърбия и Народното събрание на България, с който търсеше разрешаване на реалните проблеми, засягащи националната идентичност на малцинството, защита на неговите права и създаване на условия за неговото нормално развитие. С това вече ДСБЮ нападна идеологическата постановка на Социалистическата партия, според която “...националните малцинства имат всички права според най-високите международни стандарти, че дори и повече от тях”. Идеолозите на асимилацията на българското малцинство вече се почувствуваха разобличени, техните съучастници, творци на “двуезичния модел на обучение” и на  “референдума” за елиминиране на българския език като преподавателен език в училищата, също. Чакаше се само повод да тръгне жестоката кампания и разплатата с ДСБЮ.

            По време на официалното посещение в Белград през 1991г., българският външен министър Стоян Ганев категорично заявяви, че България няма териториални претенции към Югославия, но занапред ще се интересува от положението и правата на българското малцинство и ще настоява те да се спазват на практика. С това България окончателно напусна дългогодишната пасивна политика към българското малцинство.