Тежките условия за живот довеждат до съпротива, а съпротивата на свой ред довежда до засилване на терора и насилията от страна на властите. Адският кръг се задейства. До 1939г. на границата са избити над 300 българи. Налага се репресивен метод на управление с арести, побоища,  изнасилвания и тормоз. Дори сръбските учители, работили в Босилеградско през междувоенния период, са възмутени от жестокостите на жандармите и граничарите.

            Жестокостите на границата предизвикват много хора в България и в света да се обявят в защита на българското население. Статии за положението на българите в Югославия публикуват редица европейски вестници, като италианските: “Импера”, “Куриеро Адриатико”, “Л`амброзиено”, “Трибуна”, германския “ Телеграф ю Берлин”,  английския “Манчестер  Гардиън “, “Таймс” и много други. Дори кореспондентът на “Берлинер Тагеблат” е изгонен от Белград за отразяване на събитията край границата.

            Демократичната политическа система, наследена от времето на България, се разпада. Някои от членовете на българските политически партии са привлечени в съответни сръбски политически партии. На изборите, провеждани между двете световни войни в Босилеградско и Царибродско под силен полицейски натиск, редовно побеждава проправителствената Югославска радикална партия. Ролята на опозиция изпълнява Демократичната партия на Люба Давидович, но за нея е характерно това, че всички постъпват като сръбски партии, т.е. не само  не защитават правата на българите, но дори и не признават тяхното съществуване. Единствено изключение прави тогава незначителната Комунистическа партия, която, изхождайки от принципни становища и от идеализма на нейните млади привърженици, пропагандира справедливо решаване на националните въпроси, а някои от нейните представители  дори обещават, че когато победи пролетариатът, Западните покрайнини чисто и просто ще бъдат върнати на България. Времето обаче ясно е показало, че нито една сръбска политическа партия от началото до днес не се е ангажирала с решаване на националните проблеми на българското малцинство, а само са го използвали като гласоподавателна машина за свои цели в борбата за власт, давайки голи обещания, които нищо не им струват.

            Националистическият натиск за сърбизиране на българското население край границата най-напред се посреща с пасивна съпротива, а след известно време съпротивата придобива организиран характер. На 15 и 16 юни 1924г. Временният  Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трън. С това се поставят основите на една легална организация, която успява да организира почти всички бежанци от Западните покрайнини и развива мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Издава вестниците “Западни покрайнини” и “Западно ехо”, има 68 дружества и над 3000 членове. Тази организация се грижи за настаняване на бежанците, държи будно общественото мнение в България, а в политически  план  пропагандира ревизия  на Ньойския  договор.

            Най-големите си успехи тази организация постига под председателството на доц. Емануил Попдимитров, родом от село Груинци, Босилеградско. На Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през 1929г. в Женева, въпреки противодействието на югославската страна да не бъде допуснат български представител в залата, Ем. Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас и запознава конгреса с областта, която представлява и предоставя на делегатите карти и статистически данни за насилия над населението. Там той произнася бляскава реч и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значителен успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия и приема Върховния комитет за бежанците и Ем. Попдимитров като негови представители, нещо, което Югославия упорито отказва да признае. Така от Организация по настаняване на бежанците, Върховният комитет се превръща в легална политическа сила. На следващия ден Ем. Попдимитров прави изложение и пред конгреса на журналистите от европейските малцинства, среща се с множество политически личности и журналисти. Този успех подтиква външния министър на България Ат. Буров на 11 септември 1929г. пред Обществото на народите да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия.

            За всичко това безспорна е заслугата на силната личност на Ем. Попдимитров. Той е един изключително ерудиран за епохата си човек, с огромен житейски опит, владеещ всички основни европейски езици и преди всичко лично мотивиран – роден е в Босилеградско. Прави огромно впечатление навсякъде, където се появи. Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата. Дори и когато вече не съществува като организация, Ем. Попдимитров е канен лично да присъствува. Унгарското списание “Песишхирлан” редовно публикува материали за Западните покрайнини. Леона Ламук и Ем. Попдимитров издават книга за националните малцинства. Директорът на секцията за националните малцинства при Обществото на народите, Аскорате, пристига в България да се запознае с проблемите на българското малцинство. С него пристигат много журналисти, които популяризират каузата на българското малцинство. Ем. Попдимитров лично ги развежда край границата.

            Голямата популярност на Ем. Попдимитров предизвиква атаката на Ефтим Стефанов, който успява да предизвика неговата оставка от поста председател на организацията. Е. Стефанов обаче допуска груба политическа грешка като успява да прокара свое решение да не се изпраща представител на конгреса на малцинствата през 1931г., смятайки, че този форум е неефективен в защитата на малцинствените права. С това организацията е лишена от възможност за международна изява. Но Ем. Попдимитров продължава сътрудничеството си с централата на конгреса и успява да отпечата книги за Западните покрайнини на немски и английски език

            През 1933г. Ем. Попдимитров отново е представител на Европейския конгрес на малцинствата и отново произнася бляскава реч в защита на всички българи в Югославия. Голямо значение за популярността на идеите на организацията в Европа има и изложението  на Асен Ценов, секретар на Младежкия съюз на бежанците от Западните покрайнини, на Международния студентски конгрес на малцинствата през 1933г. Въпреки всичко това, Югославия отказва официално да признае, че на нейна територия има малцинства. Българите са причислени към “правите сърби”, турците са обявени за “сърби от мохамеданска вяра”, а евреите - за “сърби от юдейско потекло”. Именно затова бежанската организация хвърля значителни сили  и средства да извоюва правото на национално малцинство с дейно участие на конгресите на малцинствата.

            Под ръководството на Ем. Попдимитров  към Върховния комитет е създаден и Научен институт ”Западни покрайнини” от 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, проф. Анастас Иширков, проф. Йордан Иванов, проф. Стефан Младенов, проф. Георги Генов, Александър Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини.

            Освен Върховния комитет за бежанците, от 1923г. се говори за съществуването на Вътрешна западнопокрайнинска революционна организация “Въртоп”. Името си организацията е взела от  един планински връх в Трънско. Тя е носител на идеята за открита и въоръжена борба за национално освобождение и присъединение към България.

            Когато действията на Белград за денационализация на българското население достигат застрашителни размери, а на терена се появяват местни предатели, които им улесняват работата, членовете на “Въртоп” провеждат редица атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини,  на железопътни участъци и други обекти във Враня, Ниш, Пирот, Цариброд и Белград. Чести са и престрелките със сръбската полиция. Един от първите ръководители на тази организация Иван Тодоров Гошев, преподавател по математика и директор на Царибродската гимназия, е бил обявен от сръбските власти за издирване с обявена награда от 200000 тогавашни динара.  Само в Цариброд са арестувани 362 души, заподозрени за участие във “Въртоп”. Десетки от тях са осъдени на затвор от 1 до 20 години. Произнесени са и са изпълнени и няколко смъртни присъди. През 1929г. група селяни от Босилеградските села Дукат, Назърица, Милевци и Извор са  осъдени за съучастие в атентата на железопътната линия между Враня и Прибой. Захари Янакиев от Долна Лисина е  осъден на смърт и обесен в Белград за участие в този атентат. Така Босилеград и Цариброд стават арена на истинска гражданска война. Някои от членовете на “Въртоп” провеждат диверсионни акции дори и в самия Белград. Всичко това продължава до 19 май 1934г., когато в София е извършен държавен преврат, а новото просръбско правителство на Кимон Георгиев разтуря и преследва ВМРО и ВЗРО “Въртоп” и ограничава дейността на бежанските организации.

            В междувоенния период проблемите на малцинствата в Европа стават особено актуални. Това налага сключване на специални договори за покровителство на малцинствата. Югославия, въпреки нежеланието си, подписва този договор на 9 декември 1919 г., с който се задължава:  “…да даде пълно и съвършено покровителство на всички жители без разлика на рождение, поданство, език, раса и религия”. Този договор прогласява “всички сърбо-хърватско-словенски поданици” без разлика на раса, език и религия за равни пред законите и радващи се на едни и същи граждански и политически права. Той разрешава на всички поданици на Кралството свободно да употребяват езика, който желаят, в частните си отношения, търговията, религиозния живот, печата, събранията и пр. Югославия поема задължението децата, чийто език не е сръбски, да получат образованието си на майчин език. Това формално защитава правата на малцинствата, но Югославия до Втората световна война никога няма да признае тяхното съществуване на своя територия.

            Играта с тези договори и до днес продължава, защото те не се основават на правото на самоопределение като колективитет. Използва се неясната формула “защита на малцинствата”, но те се разглеждат като сбор от личности, а не като компактна маса. В тези договори всъщност се говори за защита на отделната личност, което свежда целия проблем до признаване на персонална, екстериториална и културно-национална автономия, а не към административно-политическа или областна автономия, в която малцинствата сами да поемат осъществяването на своите права. Забранява се всяка организирана съпротива на малцинствата, освен в рамките на вътрешното законодателство, и изпращане на петиции до ООН.

            Не малко влияние на положението на българското малцинство оказват и вътрешно-политическите обстоятелства в България. На изборите през 1919г. и 1920г.  в България побеждава Българският земеделски народен съюз. Обстановката в страната е изключително сложна и тежка. Във  външнополитически план правителството на Александър Стамболийски има задача да възстанови нарушения  държавен суверенитет и да смекчи и по възможност да премахне тежките клаузи на Ньойския договор. Единственият начин е търсене на мирни пътища и необвързване с никакви международни ангажименти, които биха могли да ограничат възможностите за маневриране. Правителството успява да възстанови дипломатическите отношения със съседните страни, но с никоя от тях не се стига до взаимноизгодни решения. Особено са обтегнати отношенията с Югославия, главно поради македонския въпрос.

            През 1923г. Ал. Стамболийски подписва Нишкото споразумение с Югославия, което  е значителен дипломатически пробив, но това споразумение предвижда и мерки по укрепване на границата, с цел да се спре нелегалното преминаване на четите на ВМРО в Югославия. ВМРО  тогава е сила, с която трябва да се съобразява  всеки сериозен политик. На 9 юни 1923 г. Ал. Стамболийски е свален от власт и убит. Българската комунистическа партия на първо време пази неутралитет, но само три месеца след това по директива на Коминтерна вдига  Септемврийското въстание като опит за социалистическа революция. Следва разгром на въстанието, кървава разплата и тежка политическа криза. Комунистите отговарят с индивидуален терор. През Босилеградско тогава минават тайните оръжейни канали, чрез които българските комунисти получават оръжие. Следва неуспешен атентат срещу царя (13 април 1925г.). Същия ден в София е убит генерал Константин Георгиев. Заговорниците планират с един бомбен атентат да унищожат целия политически и стопански елит на страната. По време на опелото в църквата “Света Неделя” адската машина избухва и избива над 150 души, но правителството по чудо оцелява. Само след няколко часа започва жестока разправа с комунистите и левите земеделци. Покрай обвинените без съд и присъда, са избити и много невинни хора. България се развива в период на тежка политическа нестабилност и чести смени на правителствата. Обществото е трагично разделено и противопоставено. Само силната личност на царя се опитва да овладее положението и да се наложи.

По отношение на Югославия, България действа внимателно. След Пиротското споразумение в края на двадесетте години на ХХв. се полагат усилия за подобряване на отношенията. В този дух българският външен министър Ат. Буров споделя: ”Нешич (югославският пълномощен министър в София) формулира едно предложение за преотстъпване на граничните околности (Цариброд и Босилеград) не като своя лична идея, от името на министъра на външните работи (Маринкович), а от името на крал Александър. Той се радваше на пълно доверие на своя суверен и третираше нещата директно с него през главата на своя външен министър… Поисках уточнение и потвърждение на неговите уверения. Нешич замина за Белград. Срещна се отново с краля и правителството си. Той ми донесе потвърждение на това, което беше вече казал с това важно уточнение, че личната идея на краля била санкционирана от неговото правителство. Ние спряхме дотук.” В този план, като обект на внимание на двустранните отношения в разговори на високо равнище, се коментира съдбата на Западните покрайнини, като в различни моменти те са разменна монета срещу ликвидирането на ВМРО.

Пътищата за укрепване на парламентарната демокрация в България завършват с провал. Извършен е нов преврат, начело с офицери от Военния съюз и Кимон Георгиев от политическия кръг “Звено”. Това правителство прави някои вътрешни промени и дипломатически ходове, но за да разчисти терена за подобрение на дипломатическите отношения с Белград, допуска груба политическа грешка - забранява ВМРО и българските организации в Западните покрайнини. Отново се намесва Борис и разпуска правителството. Новото правителство е  процарско, но то ще се задържи до началото на Втората световна война. Политическият живот в България тогава се развива в три основни политически посоки. Първата е монархистка, съсредоточена около царя, който винаги търси печелившата форма на управление, избягвайки преките форми на диктатура. Втората посока са забранените традиционни политически партии, които са за възстановяване на парламентарната демокрация. Третата посока е комунистическото развитие. Нито една от тези три взаимно противопоставени политически концепции не вещае нищо добро за България. В навечерието на войната България има авторитарна  система на управление с доминираща монархическа власт.

            Няма никакво съмнение, че тази сложна и тежка политическа обстановка в България се  отразява зле и на положението на българското малцинство в Югославия. България е презаета със себе си, няма ясна визия за бъдещето, не може да намери общ език със съседите си, няма ефективна политика по отношение на българите извън България. Но въпреки всичко, благодарение на силния си борчески дух, наследен от борбите за национално освобождение от турско робство, българското малцинство успява да запази националния си и културен идентитет непокътнат до началото на Втората световна война. Югославия продължава асимилаторската си политика, но тя се оказва неефективна. В икономически план населението продължава да обеднява.

            В навечерието на Втората световна война българската външна политика се ръководи от два основни принципа. Първият е неутралитет, с цел да се запази удобна позиция за времето, когато ще настъпи очакваната ревизия на международните договори. Вторият принцип е антисъветизмът, предизвикан от идейни съображения, защото страхът от въвеждане на съветската система съвсем не е без основание. Освен това повечето европейски държави и САЩ са също антисъветски настроени, а България  разчита именно на тях при евентуална ревизия на договорите.

            Благодарение на тази политика, България в тридесетте години, стъпка по стъпка, успява да ревизира значителна част от финансовите, военните, военноморските и военновъздушните клаузи на Ньойския договор и се надява  на ревизия и на териториалното статукво. Германия вече прави значителни дипломатически пробиви и започва да се въоръжава. Англия и Франция разбират, че тя се готви за нова война срещу европейския югоизток. Затова те решават, че България трябва да бъде освободена от военните ограничения. Сега вече  им трябва силна и въоръжена България, която да се противопостави на германските планове на полуострова. Българското правителство, анализирайки обстановката, подготвя и разпространява до дипломатическите си представителства конкретни мерки за мирна ревизия. Документа е известен под името “Директива  №19” от 19 април 1938г., като между другите въпроси в точка втора предвижда присъединяването към отечеството “…и евентуално на Царибродско и Босилеградско, според старата територия на България от преди войната.” Със Солунската спогодба от същата година между България и Гърция, като представител на Балканската антанта, ограничителните военни клаузи на договора са премахнати. Същата година с посредничеството на българския цар Борис Германия успява да ревизира границата си с Чехия с мирни средства. В Европа дори се явява надеждата, че този мирен процес на ревизия и на мирно решаване на споровете ще се развие и ще обхване целия Балкански полуостров. За съжаление, Хитлер вече е решил да воюва.

            На 1 септември 1939г. германските войски влизат в Полша и Втората световна война започва. За българската дипломация е ясно, че  може да пази неутралитет дотогава, докато войната не дойде до нейните граници. През пролетта на следващата година германските войски разгромяват противниците си на западния фронт и се готвят за югоизточна Европа. Използвайки ангажирането на Германия, СССР поставя ултиматум на Румъния да освободи окупираните от нея  Бесарабия и Буковина. Това е удобният момент, в който българската дипломация започва сериозни преговори за връщането на Южна Добруджа, откъсната с Букурещкия мир от 1913г. На 7 септември 1940г. в Крайова е подписана спогодба, с която България си възстановява юридическите права над областта, договаря се размяна на населението и заплащане на имотите.

            Следва германска офанзива и дипломатически натиск за присъединяване на България към Тристранния пакт. Цар Борис успява да отклони присъединяването до 1 март 1941 г., но е принуден да се съгласи. Той до последно изчаква дали и Югославия ще влезе в пакта. Тя обаче се отмята от вече подписаното споразумение.  Войските на Вермахта вече са в България и оттам  се готвят да атакуват Гърция и Югославия.

            Давайки си ясно сметка, че е невъзможно да противостои на Хитлеровата военна машина, България влиза в Тристранния пакт, с цел да избегне жертвите и разрушенията и същевременно успява да присъедини към себе си всички отнети български земи, включително и Западните покрайнини. Грешката  е, че тя се обвързва с престъпната Хитлеристка коалиция и в крайна сметка пак губи.

            Над Европа  надвесват зловещите призраци на фашизма и комунизма. Нищо ново за времето си не е  чуждо и за Западните покрайнини. Със започването на Втората световна война сръбските административни власти  си отиват без да окажат никаква съпротива. Българската войска е посрещната триумфално. В следващите години Западните покрайнини изживяват краткотраен икономически и културен възход. Възстановяват се българските училища, значително се подобрява земеделието, възстановяват се старите пазарни пътища към България, като се откриват широки възможности за търговия и печалби, въпреки военното положение. Частично се подобрява пътната мрежа, строят се нови училища и читалища, възстановяват се българските черкви, някои от емигрантите, избягали през двайсетите години, се завръщат по родните си места, възстановяват се прекъснатите лични и роднински връзки – с една дума, нещата започват да се нормализират. Тук няма  плодородна почва за комунистическите идеи, но времето прави своето. Ако комунизмът е опиум за народите, то именно потиснатите са най-податливи към него. Освен това, Югославската комунистическа партия е единствената, която признава съществуването на българско малцинство в Западните покрайнини и това има своето отражение. Със споразумение между БКП и ЮКП, на територията на Босилеградско в началото на лятото на 1944г. е формиран български партизански отряд “Г. С. Раковски”, като ръководството се осъществява от страна на БКП, поради “антисръбското настроение на босилеградчани”.

            С влошаване на положението на Хитлеристката коалиция към края на войната се задълбочава и политическата криза в България. Настъплението на съветската армия кара българските политици да търсят изход. Те се стремят да не допуснат навлизането на Съветите в България, защото това  означава въвеждане на съветската система. Провалят се опитите да се сключи мир с Англия и САЩ и отново да се заеме неутрална позиция. Това е неприемливо за СССР и той обявява война на България. Тя веднага иска примирие, но на 8 септември 1944г. войските на Трети украински фронт навлизат на 110 – 180 км. в България. Силите на Отечествения фронт на 9 септември овладяват основните държавни институции, правителството е арестувано и властта минава в техни ръце.

Страната е дипломатически изолирана и се намира във война както с антифашистката коалиция, така и с Германия. На 5 октомври в Крайова, Румъния, с решаващото посредничество на Москва, България и Югославия постигат съвместно споразумение за обща борба срещу Хитлеристката коалиция и българската армия влиза на територията на Югославия. Сега тя трябва да освобождава териториите, които преди три месеца е напуснала като “окупатор”. Правителството на Отечествения фронт на всяка цена иска да вземе активно  участие във войната срещу Германия. Тито иска българските административни власти да напуснат Западните покрайнини, като въпросът за границата оставя за след войната. Босилеградският партизански отряд е придаден към Народноосвободителната войска на Югославия и взема активно участие в нея, давайки около 40 убити. Партийните организации на БКП са разпуснати. Партийните организации на ЮКП  са създадени едва когато става ясно, че Ньойската граница ще бъде възстановена. Развитието на световните събития и интересите на Великите сили, съгласно Ялтенските споразумения, налагат отново предвоенното статукво. Тази перспектива действа съкрушително на българите от Западните покрайнини и към България тръгва нов бежански поток.

Голяма трудност в българо-югославските отношения представлява югославската позиция по македонския въпрос. Югославската партизанска съпротива поставя основите на федерална държава, в състава на която се изгражда и Република Македония. Теорията на Коминтерна за съществуване на македонска нация така получава и своя държавно териториален израз. Тито, не без съгласието на българските комунисти, категорично настоява Пиринският край да бъде присъединен към Югославия, а Западните покрайнини да бъдат върнати на България. Този опит се проваля поради енергичната намеса на Англия и САЩ.

            През 1946г. започва Парижката мирна конференция, чиято цел е да подпише мирни споразумения с победените страни. На 10.02.1947г. България подписва Парижкия договор, с който й се гарантират границите отпреди войната.

3. Българското малцинство във федеративна Югославия

            След края на Втората световна война международното положение на възстановената от Тито Югославия отново е по-добро от това на България. Югославия е отново на страната на победителите и може да диктува условия. Но вътрешните парадокси на югославската държава не се забавят. Тя е съставена от 6 републики, две автономни покрайнини, десетина малцинства, 3 църкви и религии и 3 езика. Първенството на сръбския елемент отново се налага. От 1963г. се въвежда широко рекламираното  самоуправление. То обаче не пречи за въвеждане на тоталитарен централизъм. Така се задълбочава конфликтът между отделните републики.

            Съдбата на българското малцинство вече е предрешена с Ялтенските споразумения. Няколко години поред ще продължат пазарлъците между Тито и Димитров за размяна на Западните покрайнини срещу Пиринския край, като връхна точка е подписването на Бледското споразумение от 1 август 1947г., според което се възвръщат “Западните български покрайнини към България”. Сделката в крайна сметка пропада, поради намесата на Великите сили.

            В периода между 1945 и 1948 година положението на българското малцинство в нова Югославия е задоволително, главно поради сносния режим на границата. Хората могат спокойно да обработват имотите си, да отиват едни у други без оглед на границата, дори и икономическите връзки функционират.

            С влошаване на отношенията между двете държави през 1948 г. с Резолюцията на Коминформбюро, положението на българското малцинство драстично се влошава. По същество, Резолюцията е разкол между Сталин и Тито не толкова по въпросите за устройството на социализма, колкото по въпроса за неограничена лична  власт на двамата диктатори.

            По този повод партийните организации в Босилеград и Цариброд се разцепват, като една част се обявява за резолюцията и порицава позициите на ЮКП. Българските учители са изгонени, органите на УДБ-а извършват многобройни арести на комунисти. Те преминават през преизподнята на “Голия Оток” и “Св. Гъргур”  и оттам излизат с ревизирани становища. Всъщност, Резолюцията е идеален повод Тито да се справи с национално мислещата интелигенция от Западните покрайнини и да  разчисти почвата за тяхната тотална асимилация. Много по-късно ще се разбере, че българите са на второ място сред концлагеристите по национална принадлежност - след черногорците - 0,73% от цялото черногорско население минава през затворите и 0,40% от българското малцинство.

            Югославската комунистическа партия възприема курса за установяване на своята водеща роля на Балканите, като прегръща и възкресява консервативната великосръбска идея за хегемония на полуострова. С тази цел тя умело използва ролята и мястото на Югославия в антифашистката борба, за да наложи своя подход за решаване на националните въпроси. Под формата на създаване на т.нар. Балканска федерация, Тито иска да въвлече България в състава на Югославия като седма югославска република, с което до установи своето господство на Балканите и да  ограничи суверенитета на България.

            По същото време българските комунисти проявяват политическа недалновидност и допускат редица грешки, предоверявайки се на югославското ръководство, което води политическа игра за собствени цели. С оглед на очакваното създаване на федерацията и съобразявайки се с директивите на Коминтерна, БРП /к/ решава да запише като “македонци” около 180000 души в Благоевградски окръг. Оттогава югославските правителства непрекъснато ще се позовават на тези данни като безспорно доказателство за наличието на “македонско малцинство”, признато от Георги Димитров и отричано от Тодор Живков. Международната обстановка обаче съвсем не налага необходимостта от създаване на южнославянска федерация. В света започва “студената война” и стратегическа надпревара във въоръжаването. Великите сили пазят своите сфери на влияния и не допускат никакво нарушаване на териториалното статукво. В такива условия е невъзможно да се приложат на практика Бледските споразумения, с които България и Югославия са се договорили за размяна на Западните покрайнини за Пиринския край. Много скоро излиза Резолюцията на Коминформбюро, България и Югославия преминават в противоположни лагери и освен по двустранните си спорове, следващите десетилетия те ще се сблъскват и по чисто идеологически причини.

            Българските комунисти окончателно разбират за какво става дума и прекратяват насилствения процес на “македонизация” на Пиринския край. Националните права на българското малцинство в Югославия са признати според комунистическите догми за национална и класова свобода. Както и да е, факт е, че българското малцинство е признато като народност, но не и като самостоятелен политически субект, каквито са автономните покрайнини Косово и Войводина.

            През този период българите имат право на обучение на майчин език до гимназиите, имат първи печатни публикации на български език, възстановени са отново българските им имена, използва се българският език пред държавните органи на властта, издават се двуезични лични документи, свидетелства и дипломи за завършени училища и т.н. Отделен е въпросът, че българският език  се използва като средство за пропагандиране на комунистическата идеология и сеене на антибългарска пропаганда. Но националните права, общо взето, се спазват. Това частично се дължи на принципните становища на ЮКП по националния въпрос и повече от чисто прагматични политически съображения. С признаването на българското малцинство югославските комунисти целят да изнудят и признаването на “македонско малцинство” в Пиринския край. И когато става ясно, че българските комунисти няма да дадат политическа автономия на Пиринския край и да признаят съществуването на македонско малцинство в България, отново проработват старите шовинистически рефлекси към българите и асимилаторската машина се задвижва на пълни обороти.

            Тито започва умело да използва противоречията между двата военно-политически блока НАТО и Варшавския пакт и да тегли значителни финансови дивиденти за своята страна. От 1946г. до 1989г. под разни форми в Югославия се вливат около 140 милиарда долара чуждестранни средства. Страната поема собствен курс на икономическо развитие, което, въпреки че не почива на реални икономически основи, се характеризира с относително висок стандарт, който временно ще измести националните противоречия на втори  план. Западните демокрации, изхождайки от собствените си интереси, временно ще си затворят очите пред диктатурата на Тито, който насила подавя опитите за национално обособяване на югославските републики вътре в собствената си партия. Времето обаче ще покаже, че нито железният юмрук на партията, нито относително високият стандарт, нито колосалната военна мощ на югославската армия  няма да потушат тежнението на югославските републики за национална свобода и независимост.

             Българското малцинство продължава своя живот  под бремето на лошите българо-югославски отношения. През първите десетилетия във федеративна Югославия то изживява общата комунистическа еуфория от започване и напускане на колективизацията, младежките трудови бригади, безпределната вяра в идеалите на комунизма, сляпата вярност и послушност към Тито, илюзиите за братството и единството, самоуправлението, необвързаната външна политика и куп други идеологически заблуждения, които времето скоро ще прегази. След окончателно скъсване на българо-югославските отношения заради македонския въпрос, Западните покрайнини вече са осъдени на национална асимилация и е въпрос на време колко ще продължи тя.

            Традиционните устои на българското общество в Западните покрайнини вече са срутени, унищожени са християнските духовни ценности и норми на поведение, комунистическите догми се приемат масово и безкритично, немислима е каквато и да било съпротива. В първите следвоенни години  полуграмотни хора поемат управлението на местно равнище и оставят катастрофални последици, непоправими за десетилетия наред. Животновъдството като традиционно занимание на хората от тия краища, силно спада, вместо да се модернизира и развива, изоставя се земеделието, започва неконтролирана експлоатация на природните богатства, започва голяма икономическа миграция, а селото и селячеството като най-жилав слой от населението се пролетаризират.

            През тоя период, държавата под ръководството на партията  създава относително добри условия за образование. Огромна част от завършилите гимназиално образование  тръгват към вътрешността на Македония, Сърбия и Босна. Там повечето от тях завършват университетите и успешно се интегрират в чуждата среда. Тази интелигенция забравя родния си край и буквално го  обезлюдва.

            От 1949г. започва повсеместно унищожаване или оскверняване на културно-исторически паметници на българското малцинство. Взривен е Паметникът на българския воин в Димитровград. Сравнено е със земята българското военно гробище, полусрутен е паметникът на Нешково бърдо край Димитровград, построен 1887г. за  жертвите от  Сръбско-българската война. Редица манастири и черкви в Димитровградско са разрушени или оставени на зъба на времето. В село Изатовци е разрушен манастир, повдигнат през 1703г. Така е и с манастирчето “Св. Димитър”, “Планинишкия манастир”, Църквата “Св. Кирик и Юлита”, “Св. Никола” и ред други. Оцелял е само Погановският  манастир,  построен през 14 век, но сръбската преса и някои сръбски академици написаха цели томове, с които искаха  да докажат, че това е сръбски манастир, при това “край Пирот”, въпреки че и Цариградската Екзархия и руската дипломация са оставили свидетелства, че това е български манастир, строен от български майстори.

            В Босилеград безследно е изчезнал паметникът  на Къню Дошев, български войник, защитавал Босилеград от сръбските нашественици. Църквата в село Извор, уникален паметник на културата, е ограбена и изоставена. Но затова пък името на прословутия сръбски комендант Коста Печанац е овековечено с названието на местността “Печанчеви гробища”. На много места са заличени стенописите на черквите. На много надгробни паметници са заличени българските надписи.

            Същевременно са повдигнати много нови паметници на “жертвите на българските фашистки окупатори”. С тях ще се възпитават цели поколения ученици и съзнателно ще им се набива комплекс на вина за “българската окупация” и ще се величае новата национална свобода и братството с останалите югославски народи и народности. “Югославянството”, като някаква абстрактна свръхнация, подразбира отказване от своите национални белези и приемане на други, които не случайно имат всичките си сръбски национални свойства.

   /Следва/