СТАРИ ОБУВКИ
Познаваше утрото само когато на пода
съзреше лицето на диска, изгрял в небосвода.
за него прозорецът беше врата към света,
пердето не смогва да пази и пуска деня,
а в дните мъгляви се питаше ден или нощ е,
дали е действително цял, ще го бъде ли още.
Животът го сграбчи след онзи нелеп инцидент –
внезапна стрелба от засада в критичен момент,
и днес е в оставка с награда ,,държавни заслуги‘‘,
и в службата вече на негово място са други,
а той по неволя затворен зад тези стени
вторачено гледа площада през дългите дни.
Живееше сякаш в кутия за стари обувки,
забравен отдавна във нея без свян и преструвки.
За него под гриф досиетата вечно мълчат,
макар че и стари обувки се ползват за път.
Площадът притиснат и малък, приличащ на сцена,
където от сутрин до вечер тълпата се сменя,
участваща в стара пиеса с банален сюжет –
актьори различни преследват измислен късмет;
чиновници идват във десет, отиват си в пет,
безделници пият кафета, не гледат напред,
обратно на всяка разумна , добра домакиня,
която редовно цените следи в магазина.
Трамвайната спирка е истински нов кръстопът,
пристигат забързани, качват се, всички летят.
И в таз какафония дигнали точно в средата
на славен, известен герой във прослава снагата.
в момента на яростна битка, със сабя, на кон,
така е замахнал, че вече ще чуете вражия стон,
а долу в нозете, спокойно, на дървени пейки
отдъхват старчоци със вестник в ръката, четейки.
Краката си влачеше трудно, вървеше едва
и думите с мъка редеше, но с бистра глава.
Отрано замъкваше тяло отзад до стъклото,
сравняваше хора, минути, лица, облеклото,
едно всекидневие вечно за всеки агент –
сега пък площадът му даваше нов контингент.
Така пеминаваха дните, но той не написа
безброй досиета за хората долу какви са,
защото в главата му имаше само една
натрапчива мисъл – каква е онази жена,
която така го привлече, че вече смутен
очакваше нейна поява през новия ден.
Научил бе точно, че всички и викат Малина,
и все я привиждаше като Мадона в картина,
а всъщност бе новото провинциално момиче,
което в живота се учи разумно да срича.
Момичето винаги слизаше с пълен чувал,
хартиен, безцветен, не много голям, избелял.
Намираше пейка свободна да сложи товара,
но винаги близо до спирката, до тротоара.
Привидно оправяше късата черна пола,
наужким небрежно, но с явния смисъл в това.
Забързани люде, усмихнати, строги, зевзеци,
посрещаше с ,,моля, купете си топли гевреци‘‘.
С усмивка чаровна чувала стопяваше в миг,
а горе, в етажа, се чуваше стон като вик –
да можеше още, продавайки, тя да позира,
прекрасната фея на листа така ще скицира,
а той всекидневно от нулата почваше пак –
така е, от многото чувства се става глупак.
И стаята беше покрита с портрети и листи,
наченати само, и нямаше кой да почисти.
А нейното име не питате как научава.
Дали пък отшелникът името сам си внушава?
Той всъщност отдавна признат е за странен талант.
Когато на служба постъпил и бил е стажант,
така да се каже, навлизал е там в занаята,
получил задача банална, отдавна позната,
мошеници някакви тайно и скрито следил
и точно тогава у себе си дарба открил –
така отдалече, по устните, сакаш сънува,
разбирал какво си говорят и без да ги чува.
Тъй всеки, застанал отдолу на този площад
дори за минута за разговор с някой познат,
е вече неволно подслушан, каквото разкаже
го няма записано в службите, в Гугъла даже.
Затуй и Малина се казваше точно Малина,
така я нарекоха там на площада двамина.
А там в кафенето, до нейната пейка почти,
един посетител съмнителен бизнес върти.
а нашият ням наблюдател рисува портрети,
затуй и нюансите в тази игра не усети,
че онзи човек неизвестен, на вид друголик,
изпива набързо кафето и хукна за миг,
но вместо със своята, чуждата чанта поема
и явно, че в тази постъпка се крие проблема.
На масата целия разговор той не разбра –
единият в профил, а другият откъм гърба,
разменяха само откъслечни думи, но цяло,
което основния смисъл би пресъздало,
остана неясно, съмнения то породи
и разни догадки, и трябваха нови следи.
Той трябваше точно и спешно да бъде наясно
онези дали не подготвяха нещо ужасно.
Развръзката, както се случи, дойде изведнъж.
На другата сутрин отново невзрачният мъж
на същата маса се срещна с онези от вчера
и сигурно бе, че подготвят една далавера,
говореха кратко, неясно, по общ маниер.
Невзрачният носеше чантата, бе куриер.
Кафето дори не изпиха, набързо платиха
и в разни посоки един по един се стопиха.
В това поведение нещо не беше наред.
Когато човекът отгоре се втренчи напред,
преряза го острата болка отляво в сърцето –
Разбира се! – ето какво са намислили, ето!
До масата вляво забравена чанта стои –
зловещо и ясно предсказва какво предстои.
В такива критични моменти за няколко мига
страхът за съдбата на другия чудо постига.
Какво да направи, не трябва и миг да се бави.
Малина постави на центъра в свойте представи –
дано се забави... какво да направи... направи...
не трябва и...в никакъв случай... сега ще се справи,
и как да запази на своя единствен площад
десетки невинни от близкия там атентат?
Дори да отвори прозореца – трудно говори,
с походката също до днеска безславно се бори.
Защо ли в главата му пълно е с опит богат,
какво пък, ще пробва банален, забравен похват.
Дано да се свърже, системата всичко познава,
дори да го няма, секретния код му остава.
Набра телефонния номер и чу автомат –
и той се напъна с невиждан до днеска инат,
оттатък записаха смес от несвързана реч,
размесени думи и звуци в словесен гювеч.
Докладваха мигом, а шефът им слушаше вяло,
защото не свързваше никоя мисъл изцяло –
площадът... забравена чанта... голям експлозив
и... повече няма да има ни сгради , ни жив,
и още брътвежи за някакви топли гевреци.
- О, дявол го взел! и – Аман от такива пелтеци!
Началникът кресна, но после в челото се плесна,
защото на записа чу се двукратно чудесна,
но само за него известна, паролата ,,двеста и две‘‘,
и той умълча се унесен минута поне,
а после внезапно му светна в главата и рече:
- Повдигай отряда, че трябваше там да сме вече!
След тази почти невъзможна човешка проява
на ,,двеста и две‘‘ подариха ,,медала за слава‘‘.
Сега наблюдава площада, но още по-сам,
и паметник има, и още ездачът е там,
Малина обаче изчезна, изгуби се, скри се,
а той с меланхолия в спомен по нея обви се.
А колко му трябва в живота – нещата са прости,
например колегите всички му бяха на гости,
харесаха онзи направен от него портрет,
а той им разказа моделът му как е нает –
моделът не знаел, че винаги сутрин позира,
а той пък започнал така, на майтап, да скицира.
Колегите казаха: - ти заслужаваш награда,
но твоят медал е момичето там от площада.
Когато отекна внезапният сутрешен звън,
разбра, че го търсят и някой го чака отвън.
С предчувстие странно в душата внезапно обзет,
видя през шпионката онзи познат силует.
Отвори и тя се представи веднага: - Малина,
от днеска съм тук назначена и тази година
за вас ще се грижа. - И още от първия ден:
-я, отсреща портретът тъй много прилича на мен...
Вълна топлина му размекна душата,
така подмладява ги старите обувки боята.нарисувал Калин Николов
умението и увлекателния сюжет.
Хубав ден!
Успех!
умението и увлекателния сюжет.
Хубав ден!
Успех!
Радвам се на всеки, който хареса сюжета и изпълнението,
и успее да прочете това дълго произведение до края.
Благодаря.