ЗА  СИМФОНИИТЕ  НА  МОЦАРТ

   Моцарт е велик композитор, от когото черпят вдъхновение не само следващите композитори, музикантите, но и обичащите музиката. За тези, които обичат музиката ще напиша сега постинг за симфониите на Моцарт, които не са така популярни както оперите му и някои  камерни произведения. Симфониите на Моцарт са трудни за разбиране. В тях, както и в другите си произведения неговият гений достига връх, по който се равняват следващите велики композитори, между които и Бетховен. А сега по-подробно за симфоничното му творчество:

    През краткия си живот Моцарт създава около 50 симфонии. За сравнение посочвам тези на Бетховен – 9, на Брамс – 4. Причината за тази разлика е различното отношение на композиторите към този жанр - симфонията - в различните епохи. От Моцарт до Брамс композиторите отделят все по голямо внимание на нея. Ако се направи сравнение между симфониите на Бетховен, който ги пише без да са му поръчани, както на Хайдн от княз Естерхази, а за някаква идеална поблика,  то числото на симфониите на Моцарт се редуцира само на 5.

   Симфониите на Хайдн са 104, но първата си симфония той пише на 27 години. Първата си симфония Моцарт пише на 9 години и от това се вижда, че Хайдн навлиза в този жанр само пет години преди Моцарт. Ако ние днес наричаме симфониите на Бетховен монументални, то в исторически и духовен смисъл това се дължи на Пражката симфония на Моцарт и на неговите последни три. Моцартовите симфонии вече служат за центъра на тежестта на музикалната вечер, те са най-същественото музикално произведение от всички, които се изпълняват.

   Много интересна е връзката между Хайдн и Моцарт в този жанр. Хайдн издига нивото на симфонията над това на италианските симфонии, ако такива изобщо има. Италианските симфонии са тричастни, несериозни, буфа /музика за забавление/, а не сериа /сериозна музика/. От Хайдн се учи Моцарт. Талантливият му виртуален ученик – Хайдн никога не е обучавал Моцарт - надминава учителят си, към когото се обръща с думите татко Хайдн, но умира твърде рано, 18 години преди Хайдн. Тогва Хайдн се учи от достиженията на Моцарт и в последните си 12 симфонии, наречени Лондонски той достига най-високото си ниво в гози жанр. Хайдн по това време е канен на два пътии в Лондон за да представя симфониите си и да напише нови, които са изпълнени за първи път там. Взаимно поучаване обаче има и по време на съвместния им жизнен път. Моцарт не пише периодично симфонии, за разлика от Хайдн, а при предстоящо пътуване или за представяне на неговите академии, както се наричат изявите му на сцената.

    Твърде дълъг е творческият път на Моцарт в симфонията. Първите му творби са тричастни, подобно на италиански симфонии. Тежестта е най-голяма в първата част, която е и най-драматургична. Втората част е бавна, обикновено е  Анданте. Третата част понякога Моцарт заменя с хор, балет.

     По това време възниква виенската симфония, която е нещо съвсем различно. Манхаймските симфоници – те са чехи – също имат принос в областта на симфонията. Симфонията вече не е тричастна, а четиричастна, в която третата част е Менует. Тази промяна в статута на симфонията настъпва по време на младостта на Моцарт.

    Когато е на 8 години Моцарт учи при най-малкия син на Бах, Йохан Кристиан. Интересното за най-малкия син на Бах е, че той не желае да учи полифония при баща си, не понася „гъсто изписана партитура” /б. м. с много гласове/ и усеща вече накъде се е устремила музиката – към едногласието, епохата на класиците. Към този жанр принадлежи и музиката на Й. К. Б. Той бяга от баща си в Лайпциг като дете и се устанява в Лондон. В зрелите си години се хвали, че не е изсвирил от баща си Й. С. Бах нито една нота, което не му прави чест и музикантите заради тази синовна неблагодарност отказват да го свирят. И ето, че той се явява първият серозен  учител на Моцарт, доколкото някой може на нещо да го научи. Моцарт обаче възприема неговия стил в симфонията от времето, когато учи при него. Аз, който доста съм слушал Моцарт, понякога трудно преценявам на ранния Моцрат ли принадлежи някоя симфонийка или на Й. К. Бах. Не може да се отрече обаче факта, че Й. К. Б. оказва влияние върху творческия път на Моцарт.

   В ранния се творчески период Моцарт не отдава голямо внимание на този жанр, симфонията,  и Хайдн го надминава. Неговите симфонии стават все по-сложни, с бавно встъпление към първата част, с разкошна бавна част и задължителен Менует за трета част, завършват с бурен финал. В оркестъра на Хайдн обаче няма кларинети, които Моцарт въвежда в оркестъра през 1778 г. Хайдн ще включи в своя оркестър кларинетите чак в последните си Лондонски симфонии, но Моцарт вече включва в своите симфонии трета част, Менует, както Хайдн.

    Моцарт все повече напредва в този жанр. Той пребивава известно време в Майнхайм, там пише и симфонии, които ще престави при предстоящото си пътуване в Париж. Неговите симфонии надвишават тези на учителите му от Майнхайм.

   Моцарт обаче взема решение да не пише по няколко симфонии тип сериа /сериозна музика/. Отношението му към този жанр става все по сериозно, симфониите му – все по-съвършенни. Не ми е правилно сравнението, защото Моцарт е съвършенство, слънчева светлина, космически звук. Докосването не само до музиката на Моцарт, а до всичко, свързано с него – къщата му, паметника му – това са моменти, кото зареждат с красота и вдъхновение докато човек е жив.

    Сега ще се спра по-подробна на пет от симфониите на Моцарт.

    През 1773 г – Моцарт е на 17 години!!! той създава Симфонията в сол минор К 183, малката сестрица на Симфонията К 550. Запознавайки се с тази симфония скромният творец и почитател на Моцарт казва за нея, че всичките негови симфонии заедно не са толкова хубави. Разучава той симфонията, стреми се и неговите да станат такива. Единият творец подтиква другия към ново ниво, в изкуството винаги има още..

    Тази симфония на Моцарт е първата му в минорна тоналност. Това показва намерението му да не прилага повече в този жанр стила буфа /весела музика/, а серия /сериозна музика/. Симфонията здапочва със синкопи, редуват се динамически контрасти, има резки акценти, цигулките свирят тремоло, нагнетява се голямо напрежение и скръб. Вероятно Моцарт е изобразил с тази музика някакво дълбоко негово лирично преживяване, но може ли той да бъде разбран. Втората част на симфонията е Анданте, съдържа някакъв упрек. В нея има и каденца, както в клавирните му концерти.

    Третата част е Менуеет с трио, като най-изявени в тази част са духовите инструменти.

    Финалът е тематично свързан с първата част. Тази идея вземат от Моцарт Брамс, Дворжак и др. Така произдението придобиваа цялост, темата се появава завоалирано в последните тактове като за сбогом. Цитирам Третата симфония на Брамс.

    Страхотно произведение като сила и драматургия е тази симфония.

    През 1786 г. във Виена Моцарт създава недостижим шедьовър, Симфонията, наичана „Симфонията без менует” или „Пражка”, К 504. Тя е в ре мажор и поради това звучи тържествено. Била е предназначена за посещението му в Прага, където той пише и поставя за първи път операта си Дон Джовани. Тази симфония е най-висшата до сега от всички, които Моцарт е създал като дете или младеж. Симфонията започва с бавно встъпление, каквито са симфониите на Хайдн. Тя е с подчертана полифоничност, подобно на увертюрата към операта му Вълшебната флейта, което напомня за нещо друго, много тъжно – в последните си произведения класиците се обръщат все по-често към полифонията и това са последните им творби. Моцарт, на който е на 30 е знаел, че краят му наближава, за него той ще напомни още на два пъти – в последния си Клавирен концерт и в Реквиема. А през 1790 г. на среща с татко Хайдн ще му каже, че тази среща е последната им. Всичко е знаел този човек, ако Той изобщо е бил човек.

      Има едно понятие, моцартова полифония. Тя за рпазлика от полифонията на предкласиците се слуша леко и само запознатите с този стил могат да кажат, че дадено произведение или част от произведение на Моцарт е полифонично. За обичащите музиката ако не познават полифонията много прозорци към красотата и мъдростта на музиката, към връзките на слушаното произведение с други ще останат затворени. Песенност и полифония, така звучи първата част на симфонията.

    Бавната частх също е пропита с полифония. Да се чуят отделните гласове в нея, както е при Бах тук е много по-трудно. Темата от тази част е ползвана и в арията на Дон Отавио от операта Дон Джовани.

    Финалът на самфонията е такава красота, такова съвършенство, че човек се замисля за смъртта. Пет години след написването на този шедьовър Моцарт умира.

     Следват последните му три симфонии, които не са писани по поръчка на никой. Те са отппавени към вечността. През лятото на 1788 г. Моцарт сяда и за месец и половина написва тези три шедьовъра. В партитурите няма нито една поправка – Моцарт е носил тези творби в себе си и е решил да ги подари на света, мисля си. Трите симфонии имат номерации по Кьохел К 543, К 550 и К 551.

     Първата от тези симфонии е любимата ми симфония въобще и когато я слушам аз оставам прав. Аз имам едно определение за някои произведения, считам ги „писани са за мен”. Тази симфония за мен е точно такова произведение. Тя е написана в масонската тоналност ми бемол мажор. Мисля, че Моцарт я е написал за масоните, ведно с доста други произведения в тази тоналност и с участието на кларинет/и/, инструментът на масоните. Мисля, че и операта Вълшебната флейта е масонска.

   Симфонията, както и предишната започва с бавно встъпление, похват на татко Хайдн при симфониите. За разлика от предишната хсимфония, която звумчи тържествено, тази звучи героично.  

    Втората част – Анданте – отново напомня, че смъртта е близо – малко повече от две години остават до нея.

    Третата част е Менует. Тоналността му отново е както на първата част, много мъжки танц. Допълвам, че менуетът е произлязъл от лендлера, а след менуетът идва валсът, всичките в такт ѕ.

     Четвъртата част е весела, както завършват симфониите на Хайдн.

     Пишейки за тази симфония чувам по нещо от нея, защото иман недоразвит вътрешен слух и при първа възможност ще я прослушам пак.

     Във всичкте тези три  симфонии Моцарт прилага различни  духови инструменти в оркестъра. В Симфовията К 551 няма кларинети, в  Симфонията К 543 няма обои.

 Симфонията К 550 няма тимпани и медни духови. Защото симфонията е камерна. Това прозведение е дълбоко траггично, но този факт не се разбира от повечето от слушателите й.  Шуман преценява симфонията като „много гръцка”, имайки предвид древногръцката култура и митове.

     Последната Моцартова симфония заради велицието й е наречена „Юпитер”.

     Третата част на симфонията представлява според мен фуга на три теми. На колко гласа са тези теми обаче не мога да опраделя, не съм разглеждал партитурата й. От сън да се събудя, мога да запея всяка от тях. Моцарт въвежда първата тема, гласовете в нея, както при фугите на Бах. Появява се и втора тема, после трета, накрая трите теми се израждат като три гласа. Това е моето разбиране за финала на тази симфония. Други казват, че това избощо не е фуга, а соната с фугирани раздели в главната партия, разработка и кода. В първия си струнен квартет, посветен на Хайдн има подобна фуга. По примера на Моцарт Брамс завършва последната си симфония с грандиозна фуга, Пасакалия, изградена върху тема от три тона. Бетховен пък се учи от Симфонията К 543 когато пише своята Героична симфония.

    Последната симфония на Моцарт от триадата му е последната дума на този недостижим гений в жанра на симфонията. От Моцарт ще се учат Хайдн, който живее 18 години след смъртта му, Бетховен, Шуберт и др. Останалите ще се вдъхновяват от достиженията му.

    Накрая на това писание да напиша какво е музиката на Моцарт за мен:

    Тя е нещо, към което се стремя и ми се иска да я разбирам, както музиката на Бах, на Бетховен на Брамс и много други. В резултат на този стремеж ми се струва, че съм се доближил до произведенията му, че съм ги упознал в някаква степен и изведаж разбирам, че намирам музиката му да още по-велика, отколокото съм я преценявал, че я разбирам още по-малко и че Моцарт се е отдалечил от мен. Когато бях малък се чувствах близо до музиката му , но напредвайки в нея той постепенно започва да ми се отдалечава и сега, когато съм много голям и доста разбирам от музика, той се отдалечи от мен…на светлинни години.  

    Не само с мен става така. Подобни мисли, изказани по друг начин съм слушал от велики композитори.  Всички опити да се напише проезведение, подобно на някое моцартово от други композитори с цел да се превземе тази вещ, са били неуспешни. Много примери мога да посоча, но няма да напиша за нито един от уважение към композиторите, имали смелост да направят подобен опит.

    Може би само двама музиковеди – Хелман Аберт и Алберт Айнщайн стоят най-близо до Моцарт. Тях препоръчвам на обичащите музиката да четат, ако обичат Моцарт както аз.

    Прилагам линк със Симфонията в сол минор К 183:

    https://www.youtube.com/watch?v=Yazc2u6zdoo