Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.07.2013 23:08 - КЪМ ВЕЛИКИЯ АЛЕКСИС - С ЛЮБОВ - 2
Автор: planinitenabulgaria Категория: Музика   
Прочетен: 837 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 02.08.2013 18:55


    В продължението помествам няколко снимки на великия артист Алексис, както той сам се наричаше. В клип към постинга ще поместя транскрипцията на Мира Хес, велика пианистка преди Вайсенберг на хорала от Бах от Кантата 147 - Исус дойде при своите приятели на река Йордан.

/Това е продължението на интервюто с него от предишния постинг./
А какво би било?
Ако е едно нещо, то може би е преподавателската дейност.
Намирам преподаването за най-висшата професия на света.
Няма по-хубаво нещо за човека от това да получи своето
знание от друг и да предаде това знание на поколенията.
Оттам произтича трайността на човешката интелигентност на
живота и, разбира се, на изкуството.
Ще преподаваш ли някога?
Преподавам с огромно удоволствие и вече съм имал няколко
ученика, но за това трябва да се използва цялото време.
Струва ми се, че хора, които съчетават двете неща, които
както концертират, така и преподават, са морално нечестни.
Не може едновременно да правиш кариера на артист и да си
учител. Главно заради учениците. Не става дума да се дадат
няколко концерта по-малко, това би било лесно. Но когато
имаме интересни ученици, трябва да им се отдадем напълно и
не бива да ги оставяме на други, когато сме на турне. Това
отсъствие може да им навреди. Те трябва да бъдат
наблюдавани всяка седмица, особено ако имат голям талант и
вече са напреднали. Докато накрая не станат – почти –
независими.
За да преподаваш... не е нужно да си “известен”. Важно е по-
скоро да имаш щастието да бъдеш разбран и вдъхновен от
група млади хора, които самите са музиканти, както стана с
мен на младини. Съществено е те да говорят същия език като
теб и не само да го развиват като теб, но и да го продължат
много по-нататък. Така музиката продължава да живее. И в
този смисъл всеки, който участва, получава своя дял в
безсмъртието.
34
Как беше твоето завръщане в България?
Посещението ми в родината след 29 години доказа нещо,
което през всичките тези години не исках да си призная: че
през цялото това време бях без корени. Изведнъж виждаш
неща, които смяташ, че си забравил. Уханието на определени
дървета и цветя в родината и определени жестове, които
хората правят. Всяка страна има свои жестове и изведнъж
виждаш всички тези хора как се държат като говорят и
повдигат вежди в точно определен момент, а не в друг поради
една точно определена дума, която си забравил. И освен това,
разбира се, хората, мелодиката на езика и как използват гласа.
Всичко изведнъж става толкова ясно, когато го чуеш. Най-
вече, защото все пак не е чужд език, какъвто и талант за езици
да имаш, и внезапно се сещаш, че тук се изразяват неща, които
принадлежат към твоята вътрешна човешка същност.
Не бях говорил български почти 30 години. Когато излязох на
подиума, хората ликуваха може би 40 минути, беше безумно и
трябваше да кажа нещо. И тъй като беше необходимо, думите
изведнъж бяха налице. Започнах да говоря. Дотогава почти
нищо не можех да кажа.
Има филм за моя престой, който документира, че в началото
почти не говорех български, а почти само френски. А после –
филмът описва четири дни – говоря все повече родния си език.
Параболата за черешата
През 1974 година на Вайсенберг се присъжда званието
“народен артист”, най-високото отличие, което
българското правителство може да присъди.
Обстоятелствата се стекоха така, че можах да
присъствам на церемонията по връчването в балната зала на
българското посолство в Париж на Орсейския кей. Алексис
изпълни кратък солистичен концерт пред около 300 гости.
След програмата първо говори културният аташе, след това
Владигеров и накрая Алексис:
35
„Когато живеех в Испания с жена ми и двете ми дъщери,
купих парцел и си построихме къща. В градината насадихме
много дървета. Струваше ми се, че това е най-интимният
начин да участваме в това, което трябваше да стане наш дом.
Много повече от това да подредя дома като този на
родителите ми или да имитирам архитектурата на онази къща.
Представях си как цял живот ще гледам как тези дървета
растат.
Особено ми харесваше една череша, стояща пред прозореца на
музикалната ми стая. Всяка пролет тя цъфтеше прекрасно.
Когато видях тези цветчета за пръв път ми стана ясно, че
вероятно няма да имам възможност да се наслаждавам на това
всяка пролет. Продължих да размишлявам. Изведнъж ми стана
ясно, че пред мен имаше още 40 или 50 пролети и от тези 50
само в половината щях да мога да се наслаждавам на
цветовете, понеже ще съм на турнета. Това разкри пред мен
една времева перспектива, която беше важна поради това, че
ми стана ясно, че нямам все пак чак толкова много време за
развитие и работа, колкото ми беше необходимо, за да
разпозная поне моите възможности. А когато казваме
“възможности”, само по себе си вече говорим за ограничения.
Още тогава знаех, че преди определена възраст не можеш да
осъзнаеш ограниченията си, да кажем, до 35 или 40 години,
след като си експериментирал с всички неща, които те
интересуват особено като мъж и артист, едва тогава знаеш
какво ти подхожда и какво никога вече няма смисъл да
опитваш. Едва когато имаш това артистично прозрение и
познаваш собствените си граници, когато си си поставил тези
невидими бариери, едва тогава имаш свободата да се
протегнеш в третото измерение и да напреднеш към
артистична зрелост. Тези решения не може да се вземат рано,
но винаги осъзнаваш, че те са налице и трябва да ги вземеш, за
да ги коригираш по-късно. Не можеш да си ги представиш и
след това да ги избегнеш, напротив: само в публичния концерт
разбираш къде си сгрешил. И едва тогава можеш да го
36
коригираш. Но знаеш, че нещо не ти подхожда едва когато си
го изпробвал, по същия глупав начин, както си купуваш
костюми и разбираш, че не ти стават едва когато ги
изпробваш. А един стол разбираш, че не става в дневната едва
когато опиташ да го поставиш там.
Всички тези истини ми станаха ясни едва когато видях там
това дърво.
После, две години по-късно, къщата бе продадена и
единственото, което не можах да взема, беше това дърво,
което не можеше да се изкорени и да бъде посадено в
жилището в Париж.
По-късно, когато остарееш, е важно едно такова дърво да е
символ на стабилност в нашия номадски живот.
- И така, аз стоя тук, искаше да завърши Алексис своята реч,
държейки ордена и своя български дипломатически паспорт,
и искам да ви благодаря... И изведнъж “каменният” Алексис
не се контролираше напълно. Гласът му секна, той се
изчерви, не от стеснение, а от гняв, защото не владееше
изцяло ситуацията. Но нещата бързо се оправиха. Той се
изправи и завърши речта си с ясен, овладян глас:
- Искам да ви благодаря, че ми върнахте черешовото дърво!” 

ПП - още едно Интервю с великия Алексис, един от духовните ми отци:

АЛЕКСИС ВАЙСЕНБЕРГ „ВСИЧКО Е ДАРБА”
Пианистът-звезда за бизнеса с класиката, фалшивите таланти и своя майсторски клас в
Енгелберг.
Пианистът Алексис Вайсенберг е роден през 1929 година в София, България. Там той започва
музикалното си образование, което той продължава след войната в Ню Йорк. От няколко
години Вайсенберг живее в Швейцария. Вайсенберг дебютира на 14 години, но е давал малко
концерти. Той е свирил и свири с най-големите диригенти като Георг Шел, Юджин Орманди,
Серджу Челибидаке и Херберт фон Караян. Освен концертите и соловите вечери, той
акомпанира с удоволствие на големи певци като Херман Прай при песни на Менделсон или
Монтсерат Кабайе при песни от Щраус. Вайсенберг обича много Бах, Бетовен и Шопен.
Алексис Вайсенберг дава майсторски клас от 2 до 12 октомври в манастира Енгелберг. Уроците
са публични. Накрая на майсторския клас се провежда концерт, на който учениците изпълняват
творби по свой избор.
ФАКТИ: Вие сте във Вашето поколение пианисти виртуоз, техник и интелектуалец. Вие сте,
както казва голямата певица Мара Зампиери, един жив мит. Как идвате в манастира за да
дадете майсторски класове?
Алексис Вайсенберг: Когато преди почти 10 години дойдох в Швейцария, бях дал много такива
курсове, във Виена, в Залцбург, в Ню Йорк..., би било хубаво да мога да дам такива уроци и в
Швейцария – преди всичко няма да се налага да пътувам. Игуменът на манастира Енгелберг чу
за това и ме покани. От три години провеждам майсторски класове в манастира и това е
прекрасно.
ФАКТИ: Но защо един толкова легендарен пианист дава майсторски класове?
Вайсенберг : Защо ли? Защото искам да предам моите знания. Защото обичам младите и преди
всичко, защото се възхищавам на талантливите. Човек слуша стотици пианисти и изведнъж
откриваш талант. Почти от първите удари по клавишите човек е сигурен в това! Човек стои
учуден и си казва: Това е едно чудо.
ФАКТИ: Едно чудо, как се дефинира това?
ВАЙСЕНБЕРГ: Днес има голям брой пианисти, които свирят абсолютно брилянтно в техническо
отношение. Но нещо липсва на тези хора. От друга страна има петгодишни, които свирят и
човек чува тяхното туше, тяхното фразиране и знае: Тук стои един талант.
ФАКТИ: Вие сте били такъв. Също и Вие сте започнали много рано да свирите на пиано.
Вайсенберг: Рано, да. Но дали човек е наясно за своя талант? Не. Децата се идентифицират
лесно с една работа, както с един инструмент: Слуша се пиано, защото то стои в къщи, защото
там се прави музика. Имах щастието няколко години преди войната да израсна в такава къща в
София. Баща ми изобщо не беше музикант, но майка ми беше музикална.
ФАКТИ: И майка Ви ви насочи към пианото?
Вайсенберг: Съвсем не. Тя нито ме насърчаваше, нито принуждаваше или тласкаше към това.
За мен тонът бе нещото, което определих на първо място. Дали влакът наблизо свири, дали
автомобилите предизвикват шум на улицата, тоновете бяха за мен първото впечатление. Не
напразно, мисля, се развива при нероденото дете като първи чувствителен орган ухото. И не
напразно се говори за майчин език. Не защото майката говори испански или френски, но
защото нероденото по време на бременността е повлияно фонетично от звуци и тонове.
Сигурен съм, че още като зародиш съм бил докоснат от моя инструмент. От малък постоянно
съм пял. По пътя към училище пеех в такт с крачките.
ФАКТИ: Майките пренасят един талант?
Вайсенберг: Те го създават положително, защото те девет месеца са абсолютно едно цяло с
детето. Но майките могат и да вредят. Има такива, които използват таланта на децата си. Те са
тирани. И има такива, които се държат за детето; вместо да облегчават живота на детето, те
кажи-речи смучат кръвта им. За щастие не съм бил Вундеркинд и имах една умна майка!
ФАКТИ: И за щастие имахте талант. Скоро забелязахте, че сте различен от другите деца, по-
добре свирите на пиано от другите, че очевидно „сте създаден” за този инструмент.
ВАЙСЕНБЕРГ: Създаден за това, да. По-добър от другите – не. Никога не съм имал това чувство
в моя живот, досега даже. Чувствителен съм към свиренето на другите и съм щастлив, когато
мога да чуя добре обработена, свирена с дарба музика. За щастие не изпитвам нито завист,
нито ревност спрямо моите колеги ,защото завистта прави човека много нещастен.
ФАКТИ: Назад към младия Вайсенберг, който прави своите упражнения на пиано, отива при
прочутия учител Владигеров и там получава решителни импулси.
ВАЙСЕНБЕРГ: Какво означава импулси? На него съм благодарен за всичко. За всичко! Той ме
научи на цялостен подход към музиката. Не само към пианисти, но и към композитори.
Прекарвах свободните си следобеди при него, когато той преподаваше на други. Той ми
даваше постоянно нови пиеси ,защото смяташе, че като млад трябва да изуча голям репертоар.
Защото, казваше той, който прави една голяма кариера, той повече няма време да научи нещо
ново. Той ми даде възможността да „пътувам” в главата си и ми показа рисковете и
възможностите на моята дарба. Той искаше да имам свой опит. Затова на майсторските
класове казвам в началото: „Опитвам се да Ви разбера. Няма да Ви съдя, не съм тук затова.”
ФАКТИ: Как го разбирате това?
Вайсенберг: Много учители влизат в майсторските класове с един вид готварска книга. Има
една рецепта за Шопен, друга за Моцарт. Най-добре биха напълнили една спринцовка – да
кажем деветата симфония на Бетовен и биха я инжектирали в твоята задна част. Вече можеш
да дирижираш произведението. Сериозно: Сега си спомням за един майсторски клас, който
даде прочутият Дитрих Фишер –Дискау в Комо. Той дойде с убеждението, че той единствено
знае, как трябва да се пее Шуберт. Една страшна мисъл, че само един единствен човек на тази
земя знае какво иска да каже една композиция, как тя трябва да се изпълнява!
Моите майсторски класове не са уроци за напреднали. Не съм експерт нито за Шопен, нито за
Бах. Бих искал да предам на участниците логиката, хода на произведението, честността на
изпълнението и на средствата. Какво се получава след това, това е проекционната сила, да се
достигне от сцената до трихилядната публика.
ФАКТИ: И къде остава дарбата?
Вайсенберг: Всичко е дарба. Всичко, от което се нуждаете, е вече тук. Даже техниката е един
естествен подарък. Ако нямаш това, тогава не са от полза също така и десетте часа упражнения
на ден. Също така способността да достигнеш до публиката не е нищо друго.
ФАКТИ: Какво стана след като напуснахте България?
Вайсенберг: След войната отидох в Ню Йорк. Това бе правилно, защото всяко истинско
културно развитие на човека започва с пътуване. Шокът от една друга страна, шокът от един
друг манталитет, шокът от един друг жизнен темперамент...това поставя мислите в
движение.Да се знае, че другите хора не са по-лоши и даже съвсем не по-добри, но просто
други.
ФАКТИ: Вие дойдохте в Ню Йорк на четиредесетте и петдесетте години?
Вайсенберг: Да беше страхотно. Посещавах не само Джулиард, но спечелих състезанието в
Левънтрит.
ФАКТИ: Имаше ли тогава конкурси?
Вайсенберг: Винаги е имало и те са важни в живота на един музикант и понякога истински грях.
ФАКТИ: Това означава : има конкурси и конкурси?
Вайсенберг: И още как! Левънтрит е и днес за пример, защото журито е съставено не само от
пианисти и учители по пиано. В „моето” жури бяха тогава пианистите Фиркусни и Серкин,
диригентите Шел и Щайнберг, мениджери на грамофонни плочи като Колумбия и RCA. Ако
видите днес състава на едно жури, ще срещнете постоянно едни и същи имена.
ФАКТИ: С какъв резултат?
Вайсенберг: Същите хора правят на всички същите забележки. Те идват с твърди убеждения и
знаят съвсем точно, как се свири една балада от Шопен, те знаят и какво искат да чуят. Те
изпадат в безсъзнание, когато някой свири Моцарт като Гершуин. Обаче, ако някой свири
Моцарт уморено като музикална доза, тогава те считат това за правилно. И така все повече има
тази „Дозирана музика за свирене”. Пианисимите са толкова слаби, сякаш идват от булимисти.
Това ,че не могат да напълнят залата, не могат да достигнат до слушателя, затова никой не
пита!
ФАКТИ: Левънтрит е нещо съвсем друго?
Вайсенберг: За щастие и е все още. Каква е ползата за един победител на конкурса, когато той
получава леко позлатена статуетка като награда и след това веднагя я поставя в банята, понеже
навсякъде смущава? Каква е ползата, когато наградната сума е 2000 долара и с тази сума не
може да се купи приличен роял? Всички пианисти и учители по пиано знаят: Само върху роял
първо качество може да се стане първокласен пианист. И с три концерта в Тимбукту и един във
Виена като добавка – с това не може да се прави кариера.
Аз получих като придатък една истинска и голяма мрежа от контакти. Членовете на журито от
Левънтрит работят по-късно с Вас. Те се застъпват за тебе и така се прави кариера. Но
музикалният пазар се промени драматично оттогава.
ФАКТИ: Как именно?
Вайсенберг: Днес концертните мениджери избират онези солисти, които най-бързо носят
много пари.Фирмите за грамофонни плочи бяха други преди. Днес трябва да се запита човек,
кой определя маркетинга на тези къщи? Кой от тези хора е изобщо способен да различи и
оцени една интерпретация от друга? Ако например Караян не би помогнал на младия Евгений
Кисин така решително- къде би бил той днес? По принцип един млад талант трябва да се
отглежда около пет години, преди да се пусне в бизнеса.
ФАКТИ: Вие казахте веднъж, че днес не бихте могли повече да правите кариера.
Вайсенберг: Наистина! Не принадлежа към никаква група и към никаква категория. Само че – и
това изречение може да звучи дръзко, е вярно – днес никой няма гаранцията, само ако има
талант, да прави кариера. Това зависи от съвсем други неща. Дали се жени човек за
подходящата жена, дали прави в подходящ момент пътешествие....
ФАКТИ: И как тогава?
Вайсенберг: The Package Deal /комплекс от организационни мерки/, с който се поставя в ход
една кариера, трябва да бъде съставен логично за да не се изпари. Необходими са почти три
години, за да се разпознае резултатът. Ако от концерти до появявания по телевизията, от плочи
до видео не всичко отговаря на истината , тогава изчезваш и няма да имаш уроци по пиано.
ФАКТИ: Вие давате сега уроци по пиано във Вашите майсторски класове.
Вайсенберг: Има известна разлика. Може би това, че всички заедно живеем в манастира
Енгелберг. Всеки час е не само открит, но всички ученици, винаги между пет и осем, постоянно
присъстват.
ФАКТИ: Как идват учениците при Вас?
Вайсенберг: Някои чувам на концерти и ги каня, някои изпращат запис или видео. Във всички
консерватории по света се поставят афиши. Имаме ученици от Русия, Америка, Франция,
Италия. Само от Швейцария досега нямаме нито една заявка за участие.
ФАКТИ: Дали манастирът всява страх?
Вайсенберг /смее се/: Да пази Господ! Това са чудесни десет дни. Представете си: Манастирът
закупи шест концертни рояла. Ние живеем там заедно и никога не е имало ревност. Всички се
радват, когато някой е добър и ако някой свири още по-добре, тогава те са даже щастливи. На
състезанията се свири един срещу друг. Тук се музицира един за друг!
Михаел Мерц
Факти


image

Този жест означава, че ще изпълни още един бис. Но тук е застанал така за снимка.

image



image

                                                    Ръцете на Вайсенберг

image



image

                                              Зиги с учителя си Панчо

 image


      Вайсенберг при предпоследното си идване в България.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 6858518
Постинги: 2927
Коментари: 7569
Гласове: 14656
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031