МУЗИКАТА НА ШУБЕРТ - СПЪТНИК В ЖИВОТА МИ

  ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА ШУБЕРТ:

  То е огромно!!! Обхваща около 600 песни, 400 танца, девет симфонии, над 20 квартети, две клавирни триа, клавирен квинтет, струнен квинтет, един октет по подобие на Бетховеновия. Няма соната за цигулка и пиано в огромното му творчество, а 2 сонатини, но пък има една прекрасна Фнтазия, едно Кончертоне за виола и пиано и още много малки камерни пиеси.  Клавириното му творчество също е много голямо- то обхваща 22 сонати, 8 импромтута , 6 музикални момента и според мен най-великото му клавирно произведение , Фантазията „Странникът”. Шуберт оставя около 50 клавирни дуета и една Фатазия за 4 ръце. Освен тези произведения Шуберт написва около 100 произведения за хор и вокален ансамбъл, още 18 призведения за сцена. По обем творчеството му е равно на това на Бетховен. Ще се спра на по-известните от тези произведения като започвам с песните:

   Казах, че Шуберт е обичал поезията, дори се е опитвал да пише стихове. Стихотворенията в гениалната му глава са се превръщали в музика и той ги превъплъщава в песни по неповторим начин. Ще направя обаче едно важно уточнение, защото Шуберт не е вторичната фигура в тандема поет-композитор. В песните си Шуберт вплита  литературните образи, намирайки за това съответстващите музикални средства. Прави го по недостижим начин! Класиците не са обръщали внимание на този жанр, макар също да са писали песни. Те наблягат на симфонията, на квартета, на клавирната соната. Хайдн пише в края на живота си народни песни, Бетховен – също. Моцарт пък пише концертни арии за сопран, доста различни от песните. Бетховен, навлязъл в ІХХ век, предвиден за романтиците, вече пише песни и дори един цикъл от 6 песни, наречен „На далечната любима”, издаден през 1816 г. Подчертавам, че по това време Шуберт е на 19.  За Бетховен казваме, че мисли сонатно, за Моцарт казваме, че мисли оперно, за Шопен казваме, че мисли поетично, за Брамс казваме, че мисли симфонично, Шуберт пък мисли песенно. Именно по тази красива мелодичност на творбите му, свъзвана с човешкия глас, авторът им може да бъде разпознат. Нещо много велико има в песните на Шуберт, което е трудно да се опише.

   Песента при Шуберт е особен песенно-инструментален жанр. Партията на пианото е много наситена и създава емоционален и психически фон, на който се изпълнява  песента. Акомпаниментът на пианото вече не е само акомпанимент, той звучи като оркестрова партия за слушателите, които умеят в малкото да чуват голямото. За това е помогнало и голямото клавирно майсторство на Шуберт.   

    Началните тактове на акомпанимента / на клавира!/ са като оркестрова интродукция към концерт, чиято разработка започва. Те въвеждат в емоционалната сфера на песента. Крайните тактове на клавира пък нанасят последните щрихи на образа. За всяка песен Шуберт намира неповторим мотив, който изобразява поетичното настроение на стихотворението, по което е написана песента. При „Маргарита на Чекръка” има равномерно бучене, при „Горски цар” има тропот на копита, шум от вятъра, изплашен детски глас. Лист прави гениална транскрипция за пиано на тази песен, една любима на мен пиеса:

Ето и линк с транскрипцията: http://www.youtube.com/watch?v=bRU90U6n_KI

  Ако стихотвнорението, по което е писана песента  се е казвало „Серенада” пианото ще звучи като китара. Ако се пее за латернааджия, пианото имитира латерна. При „Пъстървата” пианото започва с осмини-триоли-четвъртина, имитиращи скок във въздуха на пъстървата и мятане на опашката й, чува се плясък на водата. Ако стихотворението е за пътуване, пианото ще имитира кон и ездач, ще се чува ритмичен тропот на копита. Тъжен е хоралът в пианото при песента „Смъртта и момичето”.  Ако стихотворението е писано за изсъхнали цветя пианото звучи също тъжно. Ако действието в стихотворението се развива сутринта, тактът може да е ѕ, на валс. Простите акорди, гамообразните пасажи, арпеджиите, вълшебникът Шуберт превръща в зрими образи, различни за всеки човек, но много ярки и красиви.

    Още един момент има при Шубертовите песни, твърде характерен за него – хармоничният му език. Известно е, че романтиците познават повече тайните на хармонията от класиците и я ползват с успех. Давам за пример Вагнер, макар да не ми е в раздела „Любими”, но той също е велика личност.

   Шуберт прилага при своите песни нова клавирна изразност. Акомпаниментът е пианистичен, наситен от първия до последния тон, пианото също пее. Този метод Шуберт ползва и при другите си творби, което ги прави „песенни”.

    Освен песни, Шуберт пише и песенни цикли. Това е особена форма, при която стихотворенията в стихосбирката са на една тема и описват различни състояния, действия на героя. Шуберт харесва стихосбирката на съвременника си, поета Мюллер /преводът на фамилията е Мелничар/ и пише двадесет песни към негови стихотворения. Така се появава първият му песенен цикъл, „Хубавата мелничарка”, известен още като „Роман в писма”. Няма да описвам текста на песните тук и достоинствата на всяка, ще поместя линк с тези песни ако намеря такъв в третата част на постинга ми.

   Шуберт пише и втори песенен цикъл, „Зимен път”. Тук настроението е още по-тъжно. В първия цикъл имаше любов – раздяла, тук – напускане на родното място. Този цикъл е съставен по 24 стихотворения и музикалната му палитрата е доста по-богата от предния цикъл. Тук нещата не се свеждат само до любов, а и до други неща от живота – самотата, мъката, отчаянието. Числото 24 се появява да първи път. След Шуберт по 24 Прелюдии пишат Шопен, Рахманинов, Шостакович и др.

    Тези цикли стават причина по-късно да се появат други такива цикли  с песни, при Шуман – 2 цикъла, при Брамс – един цикъл, но и клавирни пиеси от тях построени на този принцип.

    Шубертовите песни поставят началото на немската романтична вокална лирика. Влечението към свобода на формата и хармонията получава доста голямо развитие при романтицитее. От Шуберт се  учат Шуман, Брамс, Франц, Волф, Менделсон, Вагнер, Лист, Берлиоз и др.

    Специално искам да отбележа, че от песните на Шуберт – и не само от песните му! - се учи и един от моите любимци, Мусоргски. Мусоргски е автор на едни от най-великите песни в света. Той пише и песенен цикъл, „Пляска на смъртта”. Шостакович оркестрира партията на клавира и вдъхновен от този цикъл той пише своята 13-а Симфония. Какво нещо са великите хора и мостовете, които те си прехвърлят в изкуството и след смъртта си. Ако го нямаше Шуберт, може би песните на Мусоргски щяха да са други. Но пък ако го нямаше Борис Христов, едва ли песните на Мусоргски щяха да са така популярни. Нищо на този свят не е случайно!

    Приключвам с представянето на песните на Шуберт и започвам с друг любим мой раздел на творчеството му, струнните квартети:

      Симфонията, струнният квартет и сонатата за пиано са ми любими форми, но от тях за мен на първо място е квартетът. Слушал съм какви ли не квартетни състави, познавам много творби за този камерен състав и се считам вещ в тази област, макар да не съм музикант. Ако ме вземат в жури на конкурс за квартетно майсторство ще им бъда много полезен, но ако слушам зад завеса. Гледайки артистите ставам пристрастен за сметка на музиката.

   Всички големи композитори са писали в тоз жанр. Таткото на жанра е Хайдн, но щафетата от него поемат другите и през ХХ-век най-високо от всички я издига Шостакович. Аз имам и предложение за име на неговия 15-и квартет – „Последен”. За жалост, такава, - „Последна” е и 9-а Соната за пиано на Прокофиев. Не се получава след тия титани. Една от причините е, че световната култура пречи на световната мафия и тя я подрива постепенно, заменяйки я с чалгата в мисленето, действията, във всичко. Медиите са страхотна сила в борбата срещу културата. Сами примати гледаме там и банди от идиоти. Като противодействие на това аз пък описвам планините на България, сега пиша за музиката – и двете са застрашени от забравяне. Планините ще останат по мониторите та томпютрите а Бах ще го заменят Кондю, Тони Стораро, ако ние, хората, не се противопоставим на леглизирането на чалгата.

   Ще поясня накратко защо струнният квартет е най-великата камерна формация – защото в него има идеалният баланс на възможности на инструментите да пресъздават всичките превъплъщения на човешката душа. Тоза състав е любим само на най-образованите в музиката. Дори музикантите го подценяват, защото им липсва клавирния звук, превеждащ сложната, напрегнато звучаща музика на по-лесно разбираем език.

   Шубрет пише много квартети още от дете, но най-значителни са последните три. Към тях има и един започнат квартет, прекрасен, на който е написана само първата част. При изпълнение на негови квартети тя дори се изпълнява най-често, защото ако не е в програмата артистите я изпълняват на бис.

    Незавършеният квартет в до-минор, наречен Quartдttsatz е нешо като въведение към последните три квартета на Майстора. Това е наистина една велика творба, истинска камерна музика, така характерна за Шуберт – песенност, тъга, дълбочина. Макар писана още през 1820 г. тази част на квартета посочва накъде се е запътил в този жанр Майстора.

   Следващия квартет на Шуберт е в ла-минор е първият от великите му. Шуберт вече е зрял и самобитен квартетен майстор. Майсторът ползва тема от прекрасната си песен „Маргарита на чекръка”, която той пише като дете. Този квартет не е драматичен както следващите два, а лиричен. Музиката на квартета аз възприемам като човешки гласове, като песен. Втората част на квартета е тема с вариации. Темите са взети пак от неговата музика. Третата част на квартета е менует, кавито са преобладаващо третите части на квартетите и симфониите на Хайдн, но и ре-минорния квартет на Моцарт, „С менуета”.  Във финала има мотиви с унгарски характер, доста ползвани по това време във Виена. И Брамс ги ползва в различни свои творби, та дори във финала на цигулковия си концерт.

   Драматургичен връх в квартетите на Шуберт се явава квартетът му в ре минор, наречен „Смъртта и момичето”. Тук напрежението е до експлоадиране. Безгранична е тъгата във втората част на квартета, където темата е взета от песента му „Смъртта и момичето”, текстът на която е от поета Клаудиус. Всичките възможни състояния преди да умре момичето – спомени, борба срещу смъртта, примирение – са предани от Майстора по начин, какъвто другите не могат. Не мога да продължа за този квартет от вълнение, той трябва да се слуша.

  Последният струнен квартет на Шуберт е  в сол-мажор, един много сериозен и майсторски квартет, връх в този жанр, макар любимият да ми е предния квартет. Тези качества на квартета, съединени с умението на Шуберт да представя музиката като песен го правят един от най-добрите квартети на света. В своя Първи квартет Брамс се учи от Бетховен, Шуберт и Шуман - в свръхнапрегнатата разработка на първата част се чуват точно тези автори. Ако квартетът в ре-миноор на Шуберт бе връх на трагедийността, този е връх на развълнуваността, на разнообразията от настроения.

   Във всички тези квартети Шуберт следва заветите на класиците – когато се пише квартет, композиторът трябва да дава всичко от себе си. Затова композиторите ги пишат когато се чувстват във върхова форма.

   Освен тези квартети – връх в световната литература в този жанр!!! – Шуберт пише и един струнен квинтет. В него той не въвежда още една виола, както класиците, а второ виолончело. Този пример не се възприема и от композиторите след него. Това прави неговата творба единствена и с още един признак веднага да бъде разпозната при изпълнението поради спицифичното й звучене. Аз харесвам повече втора виола към квартета, така звученето усещам като с измесетен център.  Майсторът обаче може всичко, така му е диктувал Духът. Тази творба е последната от камерната му музика за струнни инструменти и се различава от предишните. По-класически звучи, по-стройно, по-малко импровизационно. Душевните състояния преминават през размисъл, трагичност и ликуване на края. Творбата е прекрасна, но аз я възприемам тъжно – Шуберт е на нов предел, той вече е велик композитор, предстои му да направи още много неща, а след месеци, той ще умре...

   Няма да се спирам на останалите камерни творби за струнни състави.

  По-„леки” камерни творби на Майстра са двете му клавиирни триа, които са късни творби и може би най-популярната му камерна творба – Квинтетът наречен „Пъстървата”, защото в четвъртата си част има вариации на тема от тази своя песен. Шуберт има  и един октет, който много често се изпълнява. В него освен всичките видове струнни има и три духови инструмента –кларинет, фагот /дървени духови/ и валдхорна /меден духов/.

    Шуберт има още много камерно-инструменталнши творби – 2 сонатини /дуети/ за цигулка и пиано, една разкошна Фантазия зи цигулка и пиано, която е ужасно трудна като ансамбъл и особено цигулковата партия. Тази пиеса изисква повече вниманиие:

    Тя започва с бавна кантилена, въвеждат се образите, появяват се танциви ритми. Цигулката и пианото започват да се редуват да пеят, пеят и заедно. Втората част е на тема от песента на Шуберт „Поздравявам те!” Вариациите завършват с кода, но звучи встъплението от първата част. Третата част е като слънчево време в планината. В нея обаче се появава отново, като за „Сбогом”, темата от песента. Такава слънчева, прекрасна вещ е рядкост и за творчеството та Шуберт. Въпреки, че е така прекрасна, Фантазията се свири рядко, здащото е много трудна. Ето и линк с нея:

http://www.youtube.com/watch?v=QZVVIo2iqQQ. Егати

     Важен дял в камерната музика на Шуберт заемат неговите

клавирни творби,

които са над 80. Те имат няколко особености. Една от тях произлиза от изискването към Шуберт, да пише музика за домашно музициране. Тъй като по домовете на хората много рядко има повече от едно пиано, той създава пиеси за 4 ръце. Сядат двама на клавира и свирят заедно. Между тези пиеси има дуети, вариации, фантазии, танци, маршове, дивертименти, сонати, увертюри. Също така има и две значителни – една Фантазия във фа-минор – прекрасна! - и един Дует наричан Голям. Той звучи симфониично и изискванията към двамата пианисти са доста високи. Друга известна пиеса за 4 ръце е Унгарското дивертименто. Шуберт е бил в Унгария за да учи на музика дъщерите на княз Естерхази и тогава пише тази пиеса. Често се свирят и маршовете на Шуберт за 4 ръце. Вероятно тази идея – формата марш - Шуберт взема от Бетховен, който я ползва при симфониите си, визирам финала на Третата.

   Класиците не ползват тази форма, на 4 ръце, но пък Моцарт оставя в подобен жанр една прекрасна творба -  Сонатата в ре мажор за две пиана. Никой след Шуберт не се отнася сериозно към жанра на 4 ръце, но има писани и такива пиеси, напр. от Брамс. Последен Шостакович пише велика творба за две пиана, едно Концертино, много красиво.Със смъртта на Шуберт тази форма отзвучава много бързо. Аз, пишейки тези редове се възползвам от правото си на мнение и направо казвам, че тази форма не ми допада. Същото казвам и за формата с две пиана. Тя може да се ползва според мен само за скица на композитора преди да напише партитурата на оркестровото си произведение, но артисти от уважение към големите композитори изпълняват такива творби и грешат. Питам ги: Квинтетът на Брамс във фа-минор или Симфоничните му вариации на тема от Хайдн по-добре ли звучат на две пиана?

   Друга особеност на клавирните творби на Шуберт е тяхната свободна форма, което важи и за сонатите му. Шуберт създава 22 клавирни сонати, които са така характерни, че се разпознават само след една изпълненена /б. м. изпята!/ фраза от приятелите на музиката му. Шуберт през целия си /твърде ткратък!!!/ живот изпитва потребност да пише клавирни сонати подобно на класиците. Във всяка от тях има лиричен епизод и изблици на драматизъм. Темите са много красиви. Във сонатите има много великолепни песенни теми, хармонии, които нагнетяват напрежение и слушателят очаква развръзка до степен, при която забравя да си поеме дъх. Шуберт като композитоор на клавирни сонати поставя все по-големи изисквания пред себе си и последните му сонати – в до минор, ла мажор и последната, с божествената си дължина в си бемол мажор - са връх в творчестовото му. Най-добрите изпълнители на клавилните произведения на Шуберт според мен са Вилхелм Кемпф и Святослав Рихтер.

   Сонатите на Шуберт не се изпълняват често, защото биват  подценявани. Признавам си, подценявам ги и аз. Те имат импровизационен характер, красиви са като песните му. Те са радост са за тези, които обичат Шуберт. Музиката на Шуберт,  - това е вид светоусещане, доста различно от повечето композитори. Той е романтик-лирик. Този тип изпълнители обичат неговата музика и изпълняват творбите му. Имало е спорове как да се свири Шуберт и тези, които са се оптивали да представят сонатите на Шуберт в духа Бетховен-овите са били критикувани, че не трябва да се свирят така от музикалните критици. Аз не съм съгласен обаче с това, защото хората са различни и правила няма – човек открива сам себе си в музиката, никой не може да го заведе там и да му каже къде е неговата ниша. Или човек отива сам или не отива и масовата култура го потфърля в мелницата на ...чалгата.

  Шуберт пише много едночастни клавирни пиеси – романтични клавирни миниатюри. Всеки обичащ музиката е по-запознат с тези негови пиеси – безкрайно красиви!!! – повече, отколкото със сонатите му. Те са шедьоври, които служат за еталон на романтиците след него. Към тези приеси принадлежат осем „Импромтюта” и шест „Музикални момнти”. Шуберт ги създава в последите две години на живота си. В тези миниатюри той изразява чрез музика един момент от живота край него. Пиесите, макар и едночастни имат три вътрешни дяла. По една такава пиеса, технически по силата на един ученик, веднага се разбира музикално ли е детето, което я изпълнява.

   Връх в клавирното творчество на Шуберт /според мен/ е Фантазията му в до-мажор „Странникът”. Тя е едночастна, хипервиртуозна, драматична и твърде контрастна. Средният дял е тема с вариации, като темата е взета от песента му „Странникът”. Преживявянията на странникът са нарисувани чрез музика - противопоставянето му на този начин на живот, размишленията във финала във форма на фуга. Една от гениалните пиеси в свободна форма! Брамс ползва идеята от финала на тази Фантазия във вариационния си цикъл „Хендел – Брамс”, като отива и още по далеч – заключителната му фуга е на две теми. Такъв си е той – докосне ли се до нещо, трябва още да го придвижи напред /или нагоре?/. Прилагам линк с Фантазията, за мен най-великата клавирна творба на Шуберт.

http://www.youtube.com/watch?v=vPnvkhyvg2o

    Друг важен дял в творчеството на Шуберт заемат симфониите. Той пише 9 симфонии, колкото и Бетховен. Първата си симфония пише на 16 години, по това прилича на Моцарт. Известен е случаят с Моцарт във Виена,– не е виц – когато го среща един набеден за вундеркинд и го пита как се пише симфония. Моцарт му казва, че симфония се пише трудно, още е малък. Но вундеркиндът не се предава и казва:

   -  Но и Вие като малък сте писали симфонии! 

    Моцарт му отговаря:

 - Да, но никого не съм питал!

    И Шуберт без да пита никого започва като дете да пише симфониите си, но те много наподобяват на тези на Хайдн, Моцарт и Бетховен. Шуберт се учи, започва да открива своя път в симфонията и създава две значителни симфонии все още като дете – Четвъртата, наричана „Трагична” и Петата. Тези две симфонии се изпълняват често. Те звучат песенно и са велики, макар да са писани от дете.

    Четвъртата симфония в първата си част доста прилича на Бетховеновите, но това не намалява стойността й. Бетховен има симфония в тази тоналност /Петата/ , има и квартет /в до минор оп. 131 от Последните/. В следващите части обаче Шуберт е симфоник романтик-лирик, особено във втората част, която наподобява песен.

   Петата симфония на Шуберт пък е близка до тези на Моцарт. Търси човекът път в симфонията, но още е мъничък.

    Този път обаче е намерен след шест годинии, когато Шуберт отново работи върху този жанр. Тогава той започва нещо много велико – Осмата си симфония, но вероятно е прекъснал работата си върху нея поради някаква спешна причина или се е отказал да я продължи. Открита е партитура на трета част на тази симфония – Менует, но работата по него е била преустановена.Тази симфония е наречена Недовършена и е най-популярното оркестрово произведение на Щуберт. Началото й наподобява оркестрово встъпление преди концерт или пък клавирно встъпление преди песен. Първата част има две теми, като контраста между тях е много голям. Вълнение ме обзема сега, когото пиша за тази симфония, в главата ми се редуват двете теми, формиращи напрегнатия сблъсък. Кулминацията е нещо страхотно – класиците не ползват такива драматични върхове.

    В тази част впечатление правят солиращите инструменти от отделните инструментални групи, които предават вокална звучност на симфонията.

    Втората част на симфонията е лирична, красива, без контрастите от първата част. Красотата на музиката на тази част е изумителна. Понеже музикалното развитие към края на тази част някак кротва съм се питал: Дали пък Шуберт не е мислил тази Симфония като двучастна! Има и други такива случаи – при 38-та на Моцарт, при 6-та на Шостакович...За мен  8-та Симфония на Шуберт е най-красивото му оркестрово произведение.

   Безспорно най-великото произведение на Шуберт в жанра симфония е неговата Девета, в до мажор, наречена „Велика”. Симфонията звучи героично, макар да не е в героиочната тоналност ми бемол мажор. Тази симфония най-много прилича на Бетховеновите, тя е пълна с енергия. Симфонията не е била изпълнявана докато е бил жив Шуберт, открива я Шуман, който търси работа във Виена. Първата част на Симфонията звучи героично. Втората й чест е прекрасна лирика, музиката наподобява песен. Редуват се мажор с минор, появяват се теми от негови песни

    Третата част - Скерцото е  валс, но има епизоди и с други танци, напр. лендлер, който е масов танц, както нашето хоро на мегдана.

    Четвъртата част звучи като марш. Това е възлюбена форма от Шуберт, ето я сега и в Симфонията му.

   Аз сравнявам тази симфония като оркестрация с Бетховеновите, но тя е доста различна – нови образи, песенност, кулминаци, типични за романтиците.

      В областта на сценичната музика макар и оставил доста творби – 18, Шуберт не сътворява нищо съществено. Обяснения много, моето ще е по-просто:

    Не всеки композитор става да пише музика за сцена!!! Един е силен да напише симфонии, друг клавирни произведения, трети –опери. Вагнер пише само опери. Брамс не е написал и една опера, Бетховен – само една. Само геният Моцарт е можел да твори всичко, макар че Господ го е създал за оперен композитор. Шуберт е бил с чип да твори други вещи – песни, струнни квартети, а не музика за сцена. Опитва човекът на два пъти да напише опера – не става. Пише зингшпили, пише музика към драматичната пиеса „Розамунда”, но и аз аз не му я харесвам, макар да съм му фен. Музиката му към „Розамунда” не съм изслушал нацяло нито веднаж. Имам си обяснение за това мое отношение към музиката, което е много лично, но въпреки това ще го напиша:

   Част от композиторите са творили музиката си за мен, за да ги слушам. Друга част са творили хубава музика, но не за мен – не достигат до сърцето ми. А трети са писали музиката си за да ме дразнят. Към тях включвам додекафониците от първия до последния им представител.

   А за да не напише Шуберт сценична музика е имало и друга причина. По това време виенчани са харесвали италианската музика. Във Виена са преподавали италианци, тъпи в сранение с германците, но такова е било изискването на пазара на музикатата тогава.  Шуберт е посочвал като най-велика опера Дон Джовани, но също и Фиделио и Вълшеният стрелец. Но тези опери са немски, кой да ги постави, кой ще ги посети? Търсят се италианските, повечето от които тъпи. С положението във Виена по времето на Шуберт по отношение на музикалните вкусове ще направя аналогия с положението у нас сега:

   Идва на гастроли в София /напр./ Кисин, ще свири „Изкуството на фугата от Бах. Но...

   От Сливен в София идва с джипа си Кондю и точно по същоно време ще пее някъде хита си Докудокудокудокудокудокудокудоку..........

   Въпросът ми е:

   Къде ще предпочете да отиде Народът?

   Където е ходил и във Виена по времето на Шуберт, отговарям си сам.  И те са препочитали тогавашните кондювци пред Хайдн Моцарт и Бетховен, а по-изтънчените са залитвали по италианци. Не са се били пръкнали може би още чалгаромовете при тях, та да ги привлекат на някой стадион.

  Такава е била сценичната среда след смъртта на класиците. Затова Шуман напуска Виена, където търси работа, отвратен от вкусовете им.

    Шуберт пише и произведения за хор и вокален ансамбъл. Тази тема го вълнува още като дете в Конвикта и той оставя над сто творби в този жанр. Най-значителните му творби са две меси в ла бемол мажор и в ми бемол мажор. Шуберт оставя и доста хорови песни по текстове  предимно на Гьоте. Шуберт опитва да напише и оратория – „Лазар”, но не я довършва, пише и кантата – „Победна песен на Мариам”. Тези произведения не се изпълняват и могат да бъдат намерени само от хората, интересуващи се цялостното от творчество на Шуберт.

   Пропуснах още нещо от творчеството та Шуберт. Той пише песни са квартет от мъжки и женски гласове, пише и песни, които се пеят акапелно, без съпровод.

     Един гений си отива от този свят преди да се е развил. Млад си отива и Моцарт, но едва ли някой може да си представи какво още би могъл да напише той. Един живот не стига само да бъдат разбрани  творбите му. Млад е починал поетът на пианото, Шопен. Млад е починал Пърсел, млад умира Шуман, в разцевета си като творци умират Чайковски, Мусоргски. Но за Шуберт е много жалко, защото една година преди да почине той е вече друг. С песенния жанр той е приключил, вече пише както класиците сонати за пиано, квартети и симфонии. Посочвам последня му квартет и квинтета, последна а му соната, последната му симфония. Шуберт вече не е дете, той е възмъжал, помъдрял. Геният също се развива и посочвам нашия съвременник Глен Гулд.

    Огромно е значението на този човек за развитието на музиката след него. Той първият, който осъзнава мястото си във времето и времето в него и става отправна точка за новия път, по който поема музиката – романтизма. Предкласицизмът с полифонията си, класицизма с мелодията си, те вече отминават, идва романтизма с хармоноията си. Той пък ще отправи музиката по нов път, този на ритъма. Романтизмът в музиката,  казах вече, не е дошърл изведнаж. Цитирах Моцарт, но сега ще допълня примери с Шестата симфония на Бетховен, с Апасионатата му, с последните му клавирни сонати и квартети. Байракът на романтиците най-високо издига Шуман. Ако Шуберт е първият романтик, Шуман става най-обаятелната личност на романтизма. Негови приятели стават Шопен и Менделсон, за когото също съм замислил писание. Шуман възприема романтичната идея творчески и като най-висша фигура от всички негови съвременници след Шуберт отправя музиката по стойностен път.

    Шуберт загатва формата за клавирна миниатюра, за 24-те прелюдии на Шопен, за Песните без думи на Менделсон, за симфоничната поема на Лист. Неговите песни са причина романтиците след него също да пишат песни. Шуман създава два песеенни цикъла – „Любовта на поета” Животът и любовта на жената”. Брамс написва още повече песни от него, защото живее по-дълго. Песни пишат и другите романтици,напомням за Вокализата на Рахманинов. Не може да няма и някаква връзка между песните на Шуберт и Мусоргски, но за Мусоргски се знае твърде малко. Те обаче са имали нещо общо – ужасяващата бедност, в която са живяли и творили.

    Шуберт има и своите изпълнители. Един от най-добрите певци на Шуберт е Дитрих Фишер Дискау. Посочих двама превъзходни изпълнители на клавирните произведения на Щуберт – Рихтер и Кемпф. Шуберт има и своята публика. А сред нея като негов почитател и човек, който имам мнение за него, винаги съм бил  и аз, написалият тези редове в негова прослава.

  /Следва/