Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2013 22:17 - Интервю с Алексис Вайсенберг с Gustl Breuer - І
Автор: planinitenabulgaria Категория: Музика   
Прочетен: 1367 Коментари: 3 Гласове:
5

Последна промяна: 08.02.2013 10:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image


Интервю с Алексис Вайсенберг с
Gustl Breuer - І
 1977 г.

 

Kъде да започнем?

Може би не в началото, каза Алексис...

Как би трябвало да напиша тази книга? Да опиша Акексис

като артист? Неговият външен вид? Да кажа ли, че “той е

роден еди-кога си в града Х”? Колкото повече си спомнях

многото разговори, които бяхме водили в последните години,

толкова повече осъзнавах, че аз като автор би трябвало

колкото се може повече да мълча, само да слушам и да го

оставя него да говори. Ако някой няма нужда от коментар,

това е Алексис Вайсенберг.

Но никога не бих могъл да пресъздам хумора на Алексис. Той е

единственият ми познат, който може да разсмива хората на

шест езика: български, френски, немски, испански, английски

и италиански; и макар да отрича съм сигурен, че чувството

му за хумор не би му изневерило и на португалски, руски и

румънски. Езици, които разбира, но за които твърди, че не

може истински да ги говори – което не му вярвам.

Как значи да предам хумора му, който той импровизира в

зависимост от ситуацията? Алексис например може да се

позове в Ню Йорк на шлагер, изпят от Карол Шанинг на

ревюто “Нови лица на 1956”, в Париж пък би могъл да

цитира остроумие от Де Гол. Като истински гражданин на

света това особено, симпатично качество никога не го

напуска, но то се променя. Според страната, в която се

намира.

Намирам за много полезно да се говорят различни езици и съм

за това децата в училище да изучават поне два езика. В

детската памет език се отпечатва като на грамофонна плоча.

За шест месеца те научават нов език. А трябва да започват

млади. Станат ли на 14, децата вече имат грижи и проблеми.

Това не е лесна възраст. Според мен днес всяко дете би

трябвало да плува, кара кола, да пише на машина и да владее

поне един чужд език.

 

Музикантите със своите обучени уши дали учат чужди езици

по-лесно от “нормални” хора?

Съвсем не. Има много музиканти без езиков талант. Това е

талант като всеки друг. Много известен пианист, който от

дълги години живее в Америка, все още казва на английски

неща като “I now out and taxi find.“ Твърди се, че славяните

имат голям езиков талант, но повечето европейци са

принудени да учат друг език просто защото държавите са

толкова малки. Големината на Америка обяснява факта, че

повечето американци не владеят чужд език; но когато

наближим границата с Мексико, хората все пак говорят малко

испански.

Да се върнем отново към хумора. Никой, който не познава

Вайсенберг лично, не би заподозрял у него дори минимална

форма на това качество. Той излиза със строго, сериозно

лице на подиума и веднага сяда на пианото. Без някога да

променя израза и изправената като свещ стойка на тялото,

успява да очарова публиката, да я възбуди или дълбоко да я

развълнува. Но този “вкаменен” Вайсенберг подвежда някои

хора и няколко критици да приписват на свиренето му

хладнина, отговаряща на неговата физическа “фасада”. Но

не би ли могъл да се поусмихне и да използва известния

славянски чар?

Не, дори да исках, - а аз, Бога ми, не искам - не бих могъл.

Поради много причини. Преди всичко не смятам, че концертът

е нещо “очарователно” или “весело”. Той не е “шоу”, нито

нещо, което французите наричат “спектакъл”. Без да искам да

бъда ироничен или сантиментален, за мен той е повече

молитва, отколкото представление. Имам предвид, че артистът

кани хората да се съсредоточават заедно с него, по

възможност да се самовглъбят и да съпреживяват с него,

онова, което в 60-те години се наричаше “trip“. Това може да е

много възбуждащо преживяване. Но изразът на лицето и

движенията на тялото нямат нищо общо с това изживяване.

Две съвсем различни неща са да свириш Патетичната соната

от Бетховен и да изглеждаш при това патетично. Само че за

немузикалния слушател би било по-лесно, ако лицето при

свиренето е тържествено, а не “каменно”, както го наричаш.

Но за какво трябва да имаме външен образ на онова, което

една музикална пиеса се опитва да изрази? Защо да се държим

по този начин? Все пак музикантът не е актьор. Ние наистина

сме само инструменти на музиката и не бива да бъдем нищо

друго. Или ако ти харесва, съдът, в който се съдържа

музиката. Всичко останало е ненужна украса за пианиста.

Но за да се върна пак към “каменното” изражение: струва ми

се важно, че съм го имал още като дете. Снимки от най-

ранните ми концерти доказват, че на подиума съм бил съвсем

същият като днес. Много хора, които ме познават от

ежедневието, ме питат защо на сцената не съм весела личност.

И аз винаги съм принуден да им обяснявам, че музиката за

мен не е забавление. Тя е сериозна. А що се отнася до

молитвата: аз излизам на подиума като в храм. Поради това ми

е, разбира се, съвсем безразлично как изглеждам в този

момент.

Спомням си как веднъж Вайсенберг свиреше Втория концерт

на Барток с Бостънския симфоничен оркестър и една много

очарователна позната помоли като подарък за рождения й

ден, който случайно съвпадаше с деня на концерта, Алексис

да опита да се усмихне на сцената; не когато излиза, а в края

на концерта, когато публиката ликуващо вика и тропа в

crescendo. Той обеща и наистина опита. Резултатът беше

най-неудобната, насилена усмивка, която съм виждал.

Алексис за секунда изглеждаше като псевдогръцка гипсова

маска, каквито понякога се намират над сцената в

театрите, маска, която би трябвало да олицетворява

«комедия».

Има два вида артисти. Едните, става дума за мнозинството, са

учтиви към публиката и й донасят всичко като подарък.

Рубинщайн е най-изявеният пример в това отношение. Освен

това има и другата разновидност като Хоровиц, които

буквално трябва да изтеглят публиката до себе си на подиума.

Ако успеят, ако изтеглят публиката до себе си, естествено е

много възбуждащо, но публиката трябва да се напряга, да

съучаства и да позволи да бъде изтеглена на подиума.

 

Може ли лош учител по пиано да навреди на таланта, както

лош учител по пеене на гласа?

Със сигурност. Ръцете са може би по-силни от гласовите

връзки, но и те може да бъдат разрушени. Например може да

бъдат поставени погрешно върху клавишите, но с физически

талантливо дете това рядко може да се случи. Когато

интелигентен учител види дете, което действително е роден

пианист – а това веднага се усеща – той, ако е добър учител, го

оставя да постави ръцете си върху пианото така, както

отговаря на неговата природа. Дори когато постановката

върху клавишите за външен наблюдател изглежда

неестествена, тя би трябвало да бъде естествена за свирещия.

Поради това съм голям противник на пианистични «методи».

Не съм чел нито една интересна книга за това, защото всички

са едностранни и обикновено се основават на опита на един

отделен човек; и те, разбира се, имат за тема ръцете на този

човек, неговите позиции и възможности.

Затова ми импонират класове по пиано, в които ученици на

един учител свирят съвсем различно, както стилистично, така

и емоционално. Толкова често се намират ученици, които са

по-добри и по-лоши имитатори на своите учители, каквито са

били някога или каквито са искали да станат.

Ръцете са толкова различни като очите и носовете.

Следователно големи ръце трябва да се нагаждат към

клавишите различно от малки ръце. Широки ръце със среден

размер са най-добри за пианисти. Дълги пръсти не са идеални,

защото трудно се контролират. Колкото по-тясна е връзката

между предмишницата и пръстите с клавиатурата, толкова по-

добре се свири. Както винаги има изключения. Рахманинов

например е имал огромни ръце и Лист също изглежда е имал

големи ръце. Не и Хоровиц, той има много мускулести ръце и

сравнително тънки пръсти...

 

Понеже говорим за Хоровиц... Откъде идват тези

невероятни сила и контрол? Ако наблюдаваме Хоровиц, сякаш

нищо не се движи. Малко като у теб. Няма въртене,

колебания на тялото, няма ръце, хвърчащи във въздуха...

Силата и физическият контрол трябва да идват от гърба.

Гърбът дава сила на пианиста. Ако удряме клавишите, се

получава много по-малък звук, отколкото ако имаме тежест,

имам предвид физиологическа тежест. Тежестта на цялото

тяло е над клавиатурата. Но това не означава, че трябва да се

навеждаме над нея. Трябва обаче да има директна връзка

между ръцете и гърба.

И още нещо! Причината, поради която един акорд често не

звучи така силно, както иска пианистът, а ударен и изкривен, е

в това, че повечето от нас имат по-силна дясна от лява ръка. За

да пазим лявата ръка, често несъзнателно я приближаваме до

клавиатурата. Ако се удари акорд от известно разстояние и

това се заснеме ще видим, че лявата ръка е малко по-близо до

клавиатурата. Когато ръцете падат върху клавиатурата, те

сякаш никога не го правят едновременно. Това, разбира се,

разлага акорда и го лишава от 40 процента от звучността.

Трябва да се опитваме да координираме максимално ръцете,

за да имаме контрол.

 

На каква възраст започна да свириш?

На четири години, което не е необичайно. Майка ми свиреше

на пиано и ние живеехме в къща, в която хора, свирещи на

пиано, пеещи и нуждаещи се от пиано, непрекъснато влизаха

и излизаха.

 

 

Следователно не си бил дете-чудо?

Боже опази, не! Наистина на осем години дадох първия си

концерт, но родителите ми внимаваха в никакъв случай да не

стана дете-чудо. И понеже говорим за деца, не за

вундеркинди, а за особено надарени малки деца... Не знам

дали детето един ден «осъзнава» своя талант, защото

родителите държат на това или защото някой учител изтъква

усилено това обстоятелство. Родители, които посещават

учител и търсят мнението му, всъщност вече са усетили или

предположили някакъв талант у детето. Но пък съм дълбоко

убеден, че мисълта никога не идва на самото дете. Детето не

мисли «Искам ли да се занимавам с музика? Искам ли да стана

пианист?» Вярвам, че определени деца морфологически са

предразположени да свирят на инструмент. Ако израсне в

музикална среда или ако поне в ранна възраст слуша

достатъчно плочи, то, разбира се, веднага ща развие

отношение към музиката. Не мисля, че това е нещо, с което се

«свиква». Не смятам, че дори най-музикалните родители могат

да свикнат едно дете да слуша музика, ако детето няма

отношение към музиката.

 

Значи ти не вярваш, че това е въпрос на среда?

Не, наистина не. Да признаем, че Моцарт е имал баща

музикант и музикална сестра, но въпреки това има достатъчно

примери на хора, които идват от немузикални фамилии и по-

късно се развиват като музиканти. Но опасността за един

изпълняващ артист – за разлика от един творящ – е да се

самооткрие късно, късно и за обучение, например на ръката.

Инструменталистът би трябвало да започне на шест или седем

години упражненията, засягащи ръката.

Наистина бях късметлия, че имах толкова умни родители.

Най-вече на тях никога нямаше да им хрумне да ме използват.

Те ме пратиха в нормално училище. Играех с приятели и се

занимавах със спорт. А открай време за мен е удоволствие да

се упражнявам на пиано и да работя; това никога не е било

принуда. Никога не са ми казвали да се упражнявам на пиано.

Може и да е имало случаи дори големи артисти в началото да

са били принуждавани ежедневно да прекарват часове на

инструмента. За мен това е непознато.

Но да се върнем към нашето чудовище, феномена,

вундеркинда. Мисля, че талантът е предопределен и

предгенетичен. Но какво ще стане от таланта, зависи от

характера на детето.

Всички особени днешни артисти свирят на някой инструмент

особено добре на невъобразимо млада възраст. Чувал съм как

деца свирят ноктюрни от Шопен с чувственост, която бихме

очаквали от хора с физически опит. Това чувство идва от

вдъхновението, което музиката споделя на правилния канал.

От друга страна предизвикателството е прекалено голямо, за

да бъда разбрано от дете. То и без това има големи проблеми с

развитието, защото музикалният талант му дава

предварително усещане за чувствата у възрастния. В първите

10 или 12 години детето може би не страда от объркване на

чувствата, но когато достигне пубертета и когато то самото

преживее себе си като откровение - какви са неговите

физически възможности като мъж или жена – може да се

случи дете, което вече прави артистична кариера да се сблъска

с невероятно травматичен опит, да не е в състояние да съчетае

чувствата, които му дава музиката, с действителността.

 

Да се върнем към твоята кариера. Ти си направил своя дебют

на осем години. Какво се случи после?

Нямах сценична треска, което за щастие и до днес е така.

Продължавах да уча, да свиря и знаех – но това всъщност го

знаех много по-рано, че музиката ще стане моя живот.


/Следва/












Гласувай:
5
0



1. stela50 - Поздрави !
08.02.2013 18:02
Великолепен постинг - интересен, вълнуващ
с вълшебни изпълнения ...
цитирай
2. sekirata - Браво!
12.02.2013 00:39
Защо се налага втори път да ти пускам тук коментар,къде отиде първият ми?
цитирай
3. planinitenabulgaria - Не ми е ясно къде е отишъл първия.
12.02.2013 09:41
sekirata написа:
Защо се налага втори път да ти пускам тук коментар,къде отиде първият ми?


Има едни примати, които ги дразня с писанията си, само техните коменттарии спирам.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7165289
Постинги: 3083
Коментари: 8203
Гласове: 15142
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930