Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2013 22:14 - ИНТЕРВЮ НА АЛЕКСИС ВАЙСЕНБЕРГ ІІ
Автор: planinitenabulgaria Категория: Музика   
Прочетен: 917 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 08.02.2013 10:54


image



 ИНТЕРВЮ НА АЛЕКСИС ВАЙСЕНБЕРГ С ГУСТЕЛ БРОЙЕР  - ІІ    1977 г.

 /Продължение/

Как осъществяваш контакт с определена музикална пиеса?

Без значение чрез какви канали се доближаваш до дадена

пиеса – мисля, че тези канали при мен са различни от други

пианисти - първо се опитваш да потърсиш и намериш точки на

свързване. Това няма нищо общо нито с интелигентност, нито

с артистично познаване на музиката, нито с някакви

исторически познания за пиесата. Пътят към творбата, която

един ден ще свириш, е много първичен. Най-важното е да я

обичаш и да искаш да я изпълниш, но индирекните причини,

поради които дадена творба те привлича, не може винаги да

бъдат обяснени логично. Също както невинаги можеш

логично да обясниш защо намираш определени хора за

привлекателни.

След това изследваш тази пиеса дълго време, накрая тя става

част от паметта, от чувството и душевността и, отведена в

определена посока, никога вече не се променя. С това искам

да опровергая някои идеи, че в напреднала възраст променяш

музикалните си интерпретации. Може да ги опростиш, да ги

направиш по-непосредствени, голи и открити, но

първоначалната интуиция за определена творба не се променя,

както и човекът не се променя, освен ако от самото начало не

притежава личност. В този случай би се получило нагаждане

към интерпретацията на други: имитация, но не сътворчество.

Когато имаш собствена изходна точка, тя никога не се изменя,

защото от самото начало тя е част от естеството.

Впрочем смятам, че избираме определени композиции, не

определени композитори. Композиторите, които съм обичал

цял __________живот, са едни и същи, но отношението ми към

определени композиции се е променя. Има произведения от

Шуман, които допадат на темперамента на един артист повече

от други. Не вярвам, че един пианист може да изсвири всички

сонати на Бетховен еднакво интересно и убедително. Също

така не вярвам, че има интерпретатор на Моцарт, колкото и

значителен да е, който да свири всички концерти за пиано на

Моцарт еднакво добре. Някои ще отговарят повече на

темперамента му от други.

Този първи инстинкт, който ни привлича към определена

творба, е труден за откриване и за проследяване до неговия

източник. Едно произведение се нуждае от 10 до 12 години, за

да узрее, да ферментира и тогава изведнъж то се превръща в

част от тебе.

Да предположим, че сега съм на 60 години и запиша нова

композиция. Възможно е да я изпълня добре, защото познавам

и владея пианото и стила и я трактувам правилно от

музикална гледна точка. Но е твърде възможно да не мога

никога да дам на тази композиция заслуженото. Освен ако и

след 70 години разполагам с целия си физически капацитет.

Когато една творба най-после ти принадлежи изцяло, тя е в

областта на артиста. Можеш да я възпроизведеш и

прожектираш, както я разбираш и чувстваш. Дали публиката

разбира, или не, е друг въпрос. Но измерено спрямо валидната

за мен истина най-после сме се запознали с абсолютното.

Всяко следващо изпълнение се сравнява с това абсолютно.

Това не е сравнение с изпълнението от вчера, а с деня, в който

произведението е “интериоризирано”, когато разбираш съвсем

ясно какво искаш да изразиш с него. Всеки път, когато се

доближаваш до тази истина, си щастлив, независимо дали си

ударил фалшиви тонове, или не, независимо дали е имало

малки, може би впечатляващи промени, или не.

И още нещо трябва да се каже тук: един честен артист би

признал, че в кариерата си е дал най-много 20 концерта, от

които е бил доволен. Това не е скромност, напротив: ако

анализираш, мисля, ще откриеш, че артист, който е недоволен

от себе си, по принцип е амбициозен артист. Не защото

намира, че е свирел по-лошо в сравнение с друг артист.

Сигурно сравнение в моето мислене никога не е

съществувало. Дори само защото смятам, че това не е

конкурентна професия; защото сравнения не са възможни.

Мисля, че артистът автоматично е уникален и неговата

нагласа към музиката е уникална, независимо дали е

ограничена, многостранна и много еднообразна. Гледната

точка на артиста към неговата музика остава индивидуална и

умира с него, като изключим грамофонните плочи, които са

част от творчеството.

 

Какво може да се каже за традицията и стила?

Да си признаем: традицията е смърт за музиката. Това винаги

е било така – и има съвсем проста причина: традицията никога

не се задава от композитора, а винаги след него. По-драстично

дори от апостолите, понеже при музиката понякога става сто

години по-късно. Падеревски сигурно е бил голяма личност и

неговата интерпретация на Шопен е отговаряла на вкуса и

стила на времето. Също така съм сигурен, че той е влагал

голяма интелигентност и голямо чувство в музиката. Ако

Падеревски беше жив днес и свиреше, мисля, че хората биха

си умрели от смях, тъй като стилът би бил непоносим, също

както Сара Бернар днес би била непоносима. Но също така е

вярно, че ако Бернар се върнеше, тя веднага би сменил стила

си и би станала модерна актриса с голяма сила. Но за да

останем при Шопен, след Падеревски идва Корто, който,

разбира се, вдига Шопен на друго равнище и установява нова

традиция. Докато не идват Рахманинов и несъмнено

Рубинщайн, който поставя Шопен отново в друго измерение.

Когато хората говорят за стил – а мнозина критици и

любители на музиката го правят - те имат предвид, че онова,

което е запечатано на плочи от Шнабел или Ландовска, би

трябвало да бъде повтаряно – което, разбира се, е погрешно.

Не само че една интерпретация на Шнабел е неповторима и би

трябвало да остане такава, също така няма никакво значение

дали Клара Шуман е имала в определен период близки лични

отношения с Брамс, дали той е бил нещастен и затова е

написал определена вълнуваща творба. Правилната

интерпретация на дадена творба може да бъде повлияна, ако

знаем нещо за времето, в което е живял композиторът. За

политическата ситуация и как тя евентуално се е отразила на

ежедневния му живот. Кои са били артистите, с които се е

срещал? Какви са били модата, дрехите, понеже всичко това е

свързано с музиката. Например в някои каденци на Моцарт се

открива едно качество на страхопочитание и трябва да се знае

какво е означавало тогава страхопочитанието наистина – жест

на сцената или пред кралица или цар. Това познание върви

ръка за ръка с определена каденца и е полезно да се познава

съответната култура. В края на краищата всичко това

определя стила.

 

Какво общо има вкусът с творчеството на артиста?

Не познавам никого, който да е боядисал жилището си в

неправилни цветове и да свири с вкус на пиано. Това няма

нищо общо с елегантността, а се намира на много по-

примитивно равнище. То не е свързано и с образование, а с

това колко възприемчиви сме за красотата като цяло. А ако

сме възприемчиви, се опитваме да възпроизведем хармонията

и красотата; нещата, които виждаме хармонични около нас. А

към тях принадлежи всичко: природата, небето, слънцето,

звукът на гласове, как хората говорят, физическото битие на

човека, стоящ пред нас, всичко това впечатлява фантазията

завинаги, непрекъснато, защото е хармонично. Мисля, че има

танц в музиката, цвят и движение в нея.

Всичко това се влива в определен вкус. В случая не става дума

за произход, за личната биография. Известна лична свобода

изключва определена вулгарност, но аз не съм против

вулгарност у определени артисти. Ако един артист е със

сравнително обикновен произход и притежава известна

вулгарност, то този компонент би бил неговата артистична

сила и тя не би трябвало да се намалява от учителя и съвсем

не от критика. Един фин човек, просто защото идва от фина

среда, вероятно винаги ще е сравнително елегантно звучащ

артист, но това може да го направи и съвсем скучен,

безинтересен и неелектризиращ, ако не даде на “дивака” да

изплува, което сигурно е необходимо. Трябва винаги да

търсим баланса между двете крайности – звяра и ангела.

 

Какво мислиш за култа към звездите?

Мисля, че днешната младеж се нуждае от своите герои. Но тя

ги избира по други причини. Тя сигурно не би ги признала,

ако “героят” се държи като “голяма звезда” и не ги поздравява

или се държи дистанцирано.

Но тя иска да се възхищава някому, независимо в коя епоха.

Възхищението е част от любовта и част от онова, което

впечатлява хората или ги възбужда. Това е така в личния и,

разбира се, в обществения живот. Те някак си очакват

диктатор на подиума, който е убедителен, поне убедителен

като водач. От това следва уважение, а уважението създава

определена аура около артиста, която се превръща в това,

което наричаме “звезда”.

В статия за Хоровиц музикалният критик на Ню Йорк Таймс

Харолд С. Шонберг казва: “Звездите правят всичко, което

прави всеки артист, само че го правят по-добре.” Именно това

е разликата, голямата разлика, като между светове.

Това важи за всички артисти, влезли в музикалната история.

Но не е достатъчно да правиш по-добре това, което правят

другите. “Звездите” по начало работят в друго измерение. Да,

това е въпрос на измерение. Техните фантазия, чувство,

реакцията им от, за и на музиката се основава на съвсем друга

система, нервно, духовно, както и визионерски. Тези артисти

имат визионерска нагласа към музиката, която се мери с друг

мащаб. Не непременно с по-висок аршин, но с друг. Този вид

артисти са много по-оспорвани, защото са предизвикателни:

те поставят въпросителна след всичко предходно.

 

Колко висока е според теб стойността на концертните

мениджъри?

Мисля, че има по-малко мениджъри, големи мениджъри,

отколкото големи артисти. Това е много комплексна и трудна

професия. Способността да се координира една кариера

занимава малко мениджърски глави. Повечето управляват

телефонна служба. Ако има свободни дати, правят договор.

Колкото добре могат и понякога колкото добре могат за

артиста. С това се изчерпва, общо взето, тяхната дейност. Но

мениджментът би трябвало да е артистична дейност. Мисля за

Дягилев, Сол Хурок или Артур Хъдзън. Такива хора днес

почти няма. Роналд А. Уйлфорд, президентът на Columbia

Artists Management в Ню Йорк или Мишел Глотц в Париж са

изключения.

Във връзка с това искам да спомена нещо много положително,

едно анахронично ехо от изчезнало време, когато принцовете,

губернаторите или императорите са се чувствали отговорни за

културата на тяхната страна: фестивала в Осака, Япония. Той

се провежда под артистичния патронаж на прочутата фамилия

Мураяна, чиято глава е Мичи Мураяна. В Осака чрез

подготовка и организационно перфектно планиране и

въодушевление, артисти от цял свят се стимулират да дадат

най-доброто от себе си. Това е образец за всички така

наречени “комерсиални” концертни мениджъри.

Едно такова концертно бюро не би трябвало само да поеме

артиста със своя административен апарат, но и да го

подпомага според неговата личност. Това се случва рядко.

Освен това мениджърите и импресариите трябва да донякъде

да рискуват. Днес почти никой не рискува. Мениджъри, които

наистина разбират нещо от музика, които могат да надушат

талант и да си кажат – това момче или момиче ще взема под

моето крило, защото след пет години чрез него ще спечеля

определени пари, и които да използват своите енергия, време

и концентрация за един “петгодишен план” и накрая да видят

как вложените пари и вяра носят плодове, се срещат много

рядко.

Мениджърите се обезкуражават от лоши критики, както и

поради глупост се окуражават от добри. Опасявам се, че

музикалният мениджмънт вероятно е професията, в която

хората най-малко знаят какво продават. Мисля никому не би

хрумнало да стане, да речем, галантериен търговец, без да

познава свойствата и качеството на стоката си.

В концертните зали често съм виждал критици с изненадани и

понякога страхливи лица, но мисля още по-често изплашени

мениджъри. Те наистина се надяват да са уцелили нещата, но

не са сигурни, докато не чуят мнението на други музиканти.

Мисля, че днес не можеш да направиш кариера, ако не си

свързан с най-доброто концертно бюро и с най-способните

хора в тази професия, разбира се, и с производителите на

грамофонни плочи. Така наречените по-малки мениджъри

просто са безсилни. Не по-малко способни, но те просто нямат

непосредствено влияние върху големите оркестри, големите

организации и затова за тях е трудно да изградят наистина

голяма кариера.

Освен това вярвам твърдо, че истинска кариера се прави само

чрез други музиканти. Това въобще е несъмнено. Това е

единствената “мафия”, която работи автентично.

 

В твоя случай също ли е било така?

Разбира се! Аз дължа моята кариера на музиканти. Хоровиц,

Дьорд Шел, Бърнстейн и повече от всеки друг на Уйлям

Стайнберг. Когато бях на 18 Хоровиц, който отказа концерт,

ме препоръча на Стайнберг в Питсбърг и оттогава Стайнберг

ми е верен, по-верен, отколкото можем да си представим. Той

винаги е насреща, когато имам нужда от него.

По-късно дойде Караян и подготви почвата за идеално

оркестрирано завръщане. Още от първото ни сътрудничество

той стана не само мой покровител, но и вдъхновение. Дали

излизаме в съвместни концерти или си сътрудничим при

записа на плочи, а и двете неща правим често, за мен е

 












Гласувай:
2



1. tota - Благодаря, Коста!
08.02.2013 00:21
Добавих към моята блог вълна. Послушах. Ще се върна отново.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12184431
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031