Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2012 23:29 - НА КОНКУРС ЗА ПИАНИСТИ ВЪВ ВАРНА...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Музика   
Прочетен: 1254 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 17.11.2012 09:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

    НА КОНКУРС ЗА ПИАНИСТИ ВЪВ ВАРНА И НА РАЗХОДКА ПО РЕКА КАМЧИЯ

                                                       /без фотоапарат/

   Музиката и планината – две от моите любови – този път ги съчетах. Бяхме с жена ми на конкурса „Мила Михайлова” във Варна, а идеята за разходката след конкурса бе моя – не всяка съпруга има до себе си такъв упорит турист. То не може само музика да се слуша, и сред природата трябва да се ходи. А пък аз откривам и връзка между тях.

    Конкурсът бе на името на клавирната педагожка Мила Михайлова, която е работила като такава дълги години във Варна. По майчина линия тя произлиза от Котел, а баща й е от Шумен. Далечна роднина е на Г. С. Раковски и на Софроний Врачански. В миналото Котел е бил възрожденски град, със заняти, с поминък, със собствена архитектура, днес го превзеха сливенските цигани, популации от които се преселват там и в селата покрай него. Мила Михайлова има още две сестри, като едната завършва Музикалната академия в София с цигулка и после учи Музикология в парижката Сорбона. Става и доктор по византология. Втората сестра е художничка, която завършва Художествената академия в София и после във Варшава. Рисува графика и портрети. Съпругът и е композиторът Герги Димитров. Най-малката сестра Мила Михайлова учи пиано при Андрей Стоянов в Софийската академия, която завършва с два профила – пианистка и педагожка. По това време братята Стоянови /Веселин и Андрей/ са много изявени педагози, които образоваха плеяда сериозни музиканти. Мила продължава обучението си в Парижката консерватория при проф. Лазар Леви. В Париж тя няма средства и се издържа с частни уроци, дори помага на родителите си, които са доста възрастни. Само обстоятелството, че е учила при тези големи музиканти – Андрей Стоянов и Леви е добър атестат за нея. Тя има и втора специализация в Париж през 1954/55 г.

   През 1945 г. тя е на 32 и се завръща в България, във Варна. Тогава там се основава Средно музикално училище и тя започва да работи в него като клавирен педагог. България по това време е била в такова състояние след внедряването на съветската система у нас, че вероятно от нея е взета идеята за първото издание на филма „Планетаата на маймуните”. Мъжът й – адвокат, член на Работническия съюз, трън в очита на комунистите. Свекърът й - широк социалист /ш. с./, трън в очите на тесняците /т. с./. Толкоз много врагове на народа в един само род? И ги оправили. Лишили от права да работи мъжът й, със свекъра и свекървата – още по-лошо. Взели им имотите, къщата им преустроили в партийна школа, където обучаваните са били запознавани с трудовете на Ленин, Сталин, Гошо Мастиката и др. умове. А собствениците на къщата интернирали в с. Божиица, Омуртагско. Ужас!

   Междувременно Мила Михайлова има и дъщеря, бебе, интернирали и бебето. Тя обаче е била особено необходима за училището и учителките намерили  връзка в Окръжния комитет на партията, като склонили отговорника по просветатта и културата да върнат Мила в училището. Идва си тя с детето, където заживяват на квартира. Съпругат, мразен от тесняците, враг на народа, го оставят в Божица още дълго време, като го издържа съпругата му. После му разрешават да се прибере в квартирата при жена му, но е лишен от право да упражнява професията си. На народа фашистки адвокати не трябват, трябват нови, социалистически. Да се върнат в дома си няма как, той е отнет за партийна школа.

   Мила Михайлова работи много прецизно с децата и постига добри резултати. Не стига, че е заета но цял ден в училището, че издържа семейството, но след работа по онова време учителите са били длъжни да слушат лектори, изпратени от партийните школи да им четат лекции по история на БКП, на КПСС, по диалектически материализъм, участвали са в соцкръжоци. Казвали са им как да обучават децата.

  За второ дете не може и да се помисли. Мила издържа цялото семейство, плащат и за квартирата. Дъщерята Марина не получава документ, че може да следва, защото е от неблагонадеждно семейство и тя си решава въпроса по друг начин. Успява да напусне България през 1959 г. и се връща чак след 1989-а.

    Тозгодишното издание на конкурса бе доста силно. Кандидатите бяха от школи към читалищата и от музикални училища. Читалищата – те още не са загубили значението си. Чрез обучението по музика и други изкуства хората се надяват децата им да се разминат с чалгата и простотията. Но заплатите са такиива, че кандидати да работят в читалище вече няма.

   Учениците обаче бяха на ниво. Не мога да кажа същото за учителките им, които им дават неподходящи пиеси и за майките им, които ги спукват с амбициите си децата им да свирят непрестанно и да правят само това. Давам пример с дете на 10 години, на което учителката бе дала пиесата Интермецо №3 от Клавирни пиеси оп. 117 на Брамс. А майките как се притесняват докато свирят децата, само не умират. След изявата на детето предполагам че им закъснява, а при лошо представяне на детето може и да им прескочи. Бащи по конкурси не идват, обкръжен са само от майки, към които съм настроен селективно: установявам контакти само с такива между 40 и 55. Друго дете на 10 години свири Бетховен Първи концерт, че и с каденца, да покаже майсторството си. Майсторството - то го няма, но като килограми – по този показател може да се мери с възрастните пианисти. Много добре гледано дете.

   Най-интересни бяха големите деца, които сега завършват СМУ. Ученикът на жена ми се представи отлично в първия тур. Той е музикален, с интереси към музиката и разбира музиката като танц. Не свири обаче винаги на висота, както му дойде. На втория тур един ученик свири по-добре от него. Обикновено познавам класирането на първите трима, но тук не можах да ги определя. Нашият ученик взе първа и специална награда, следващият взе първа награда, но и третият бе добър. За заключителен концерт – вече щеше да ми дойде в повече. Прибирането от Варна осъществихме-  през Балкана, където той се разделя на три – Камчийски рид, Емински рид – най-големият и Карнобатско-Айтоски рид. Тези ридове се разделят след прохода Вратник, като от двете страни на прохода извира по една Камчия – Лудата през с.  Градец и Голямата през с. Тича. Много общо има тази река с реката Арда в Източни Родопи като разликата е една: Водосборния басеин на Камчия е триъгалник с тясна страна при извора , а при Арда е обратно. И язовириите са по три и на Арда и на Камчия. Аз съм нощувал три пъти на прохода Вратниик и съм пил вода от извора на р. Камчия. Той е каптиран и се намира дори в тъмна нощ в буковата гора по шума на водата. Още две думи за Камчиите:

   Голямата Камчия ивира от прохода Вратник, минава зад Еленската панина и започва да се върти по полупланинската местност северно от Балкана. На нея има язовир с обем 300 лмн. куб. м. вода, който е плитък и е на много голяма площ, подобно на родопския язовир Широка поляна.

   Луда Камчия наистина съвсем полудя в последните години поради изсичането на горите. Така не може да се акумулира дъждовната вода и тя изтича веднага в реката както това става в р. Арда. До някъде положението се спасява с два буфера – яз. Камчия, с обем 200 млн. куб. вода и супердългия язовир Цонево, 300 млн. куб. м. вода, който прилича на яз. Ивайловград.

   Източна Стара планина е ниска и широка, но е много красива и интересна. Тук преобладава карстът, а по селата – турския етнос. Този район бе цветущ преди възродителния процес. Селата бяха подредени като картинки, всичките турски. Единственото българско село тук бе Козичино. После подгониха турците, по освободените от тях домове се дойдоха цигани. И стана нещо като в Долни Цибър. Бях войник в този край през 1962/64, кьорав циганин нямаше по тези места. Сета стоят по улиците на гроздове, пият бира, слушат чалга и говорят по мобилните си телефони, рЕдят нещо. А следващата година искам да посетим с жена ми точно този район, Камчийския. Приликата с Източните Родопи е очевидна, но тук тракийски култови ниши няма. След с. Дъскотна, което е на р. Луда Камчия Балканът се издига малко за последно, преминава се Дюлинския проход и се достига до нос Емине. А този нос е връх, отсечен към морето, последният от началото на планината при р. Тимок. Те са отдалечени на 1000 км.

    Природна забележителност тук са Камчийските скали, които са на източния бряг на яз. Цонево. Те представляват карстови и миргелови скали, някои от тях с много остри върхове, като игли. Старият път минаваше по този бряг и под скалите има прокопани тунели подобно на тези при Триградското ждрело. Днес са туристическа атракция. В близост до тях пътят и влакът пресичат на два пъти язовира.

   От с. Дъскотна до Айтос е съвсем блиизо, дели ги Айтоската планина. А после? Който познава планината като пътува по подбалканския път може да различи всичките й дялове и лични върхове.

   Това бе последното ни пътуване за този сезон. Колата вече е зазимена и трепка в очакване да я разходя до Тлъмино и Лисина следващата пролет.

    Послепис:
    Това пътуване ме "обогати" и с две нови неща.
   Първото бе едно произведение, което не познавах и което е страхотно Гавот с вариации от Рамо. Недолюбвам френските композитори с малки изключение, считам немските много по-значими от тях, но това произведение може да се мери дорис творба на Бах.
    Второто ми силно преживяване бе когато пътувахме покрай Мъглиж. Известна е историята с кмета, имал смелостта да навлезе в гетото. Цигане с паве го улучи отзад по малкия мозък, едвам оживя човекът. Тъй като цигането обаче е малолетно и не знае какво прави, дадоха га на детска педагогическа стая да му обяснят, че щяло да утепа кмета. Миналата година минавахме от тук. Сега, след една година гетото е нарастнало с още толкоз, то пълзи и вече излиза на шосето. Мъглиж е скрит зад тези ужасяващите коптори, които унищожиха плодородната земя под тях. Нямах фотоапарат за сравнителна снимка, но следващото лято на път за Камчийско ще минаваме отново от тук. 
  И направих едно сравнение, което и друг път съм правил:
  Едно житно растение /Мъглиж/ и един житен плевел, грол /гетото/, растат едно до друго, но имат еднакви права. Резултатът ще бъде - смърт за житното растение и за тези, които то храни, а гролът - той ще се разпространи и ще задуши и останалите културни растения...

 

  

         




Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12189421
Постинги: 4545
Коментари: 10754
Гласове: 18322
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031