ЧОВЕКЪТ Е РОДЕН ДА СЕ ТРУДИ, КАКТО ПТИЦАТА ДА ХВЪРЧИ – 2

    Принуден да пребивавам по-дълго на вилата ни, макар да нямам сезонна или друга работа – всичко съм свършил! -  насочих се към изяви в областта, която по време на соца наричахме Благоустройство. Имаше такъв отдел в Общината с доста голям бюджет, който освен  пътища строеше градинки, водопроводи, канали и други благини в региона на София-град. Неизвестно за мен остана защо с предимство тези дейности се извършваха в кварталите на наменклатурата, въвеждам таг, село Бояна, Софийско.

   Пътят до вилата ни е добър път, но отклонението от него до нас е неподържано, дължината му е около 150 м. Нашият парцел е на ъгъл. Перпендкулярната на пътя към нас има още един път с дъ лжина към  50 м. доста по-добър път, благодарение на мен, ще опиша защо. Участъкът с недобър път е дълъг общо към 500 м, но няколко идиота пречат той да бъде бетониран. Макар да пътуват непрестанно с джиповете си поне по 300000 лв, те не дават пари за блогоустройство на пътя. Така сумите за останалите, ползващи пътя нарастват, а и те не са съгласни да плащат за тези с лъскавите джипове, които буквално летят по пътя и го рушат.

   Пътят към гаража ни е глух, след нас има още две къщи и той свършва. Как да се направи трасето на този път и от къде да мине идеята бе моя, а годината - 1980. Пазарихме багер с гребло и кош, закупихме от кариерата в Сеславци около 30 куб. м. трошляк. Аз бях отоворник по линията на Иншциативния комитет, ръководех работата по пробиване на тпрасето с широчина 3, 50 м, дадох 5 градуса наклон на пътя към ската, за да не се изпързаля някой в дерето. Застлахме пътя с чакъл само 10 см, нямаше повече пари, остана да се намери джобен валяк. Тогава тези машини бяха радкост, но кадесарите намериха. Аз следих ралотата на валяка, стана страхотно. Пътя обаче стана пригоден само за леки автомобили, защото макар да можеха да минат тежки, пътят нямаше подложка за тях от едри камъни.

   Понеже аз бях този, който каза как да се прокара пътя, пред себе си поех ангажимент да го подържам и правя това с радост вече 40 години. Събориха една стара къща и построиха нова, но с инертните материали от съборената къща дадох идея как пътят да се укрепи и разшири. Така настилката му стана още по-висока и стна възможно да преминават и малки камиони. Този път като всяко съоръжение трябва да се подържа, като се премахва издадтината между коловозите, като се чисти от храсти и подраст, а тук има и още еднн проблем – на няколко години трябва да се кара скален материал, защото единият край на пътя леко се свлича. Скалият материал подреждам аз, за да не се наруши замисъла на изпълнението му.

   Една мутра купи имот на този път за да го пепродава и го препродаде, но тя бе кротка мутра. С никого не влезе в конфликт, никави бели не направи, с никого не говореше, защото ползваше само няколко думи. Идваше сс джипа си, след което излизаше на терасата и там седнал на бира след бира прекарваше деня. Пред къщата му се събираше боклук, викаше хора да му го изнесат, викаше хора да му косят двора, наподобяващ кочина. Продаде къщата мутрата, дойде едно младо семейство сдеца, нормални хора. С инертните материали от новия ремонт подобрих още пътя. Сега е в състояние, по него да се спускат с пластмасовите си авомобилчета децата им.

   Участъкът на главния път обаче пред нас бе много  лош. От ската над него се бе смъкнала пръст, която бе засипала част от активното платно, да се разминат 2 коли бе невъзможно. А трасето е широко 4 метра. Трасето трябваше да се разчисти, а това бе много голяма по обем работа. Заех се и я свърших. Много куб. метри пръст прехвърлих на другата страна на пътя или превозих с количката. Пътят сега е така широк, че на него може да се паркира без да се пречи на преминаващите автомобили. Освен това подобрих и настилката на пътя, по който имаше големи по обем дупки, пълнещи се с дъждовна вода. Помолих хората да си изкарат инертните материали от дворовете, които подредих в пропадналостите. По-едрите инертни материали натроших и те също влязоха в работа. Положението се подобри значително, но инертните материали бяха недостатъчни. Имат хората достачно такива по дворовете, но ги мързи да си размърдат гъзъ...

   Всички ме виждат, че оправям пътя, никой не предлага помощ, никой не казва, берекетверисим за стореното. Не само това, но и обратното:

   Скоростта по пътя се увеличи, съответно се вдига повече прах и един от граничещите с пътя ме упреква агресивно, че заради мен сега дишал прах. И преди имало прах, но сега повече, виновният съм аз. Иска да направя легнали полицаи, което нямам право, нито материали, или да възстновя дупките по пътя, та мутрите по-бавно да пътували по него. И ми се разсърди. Той не е агресивен, по-скоро е недоправен, като новият кандидат за най-пръв в БСП, Кирил Добрев.

  Друг един ненормальник ме упрекна, че „само тиня правя”. Това е много обидно, защото съм подобрил състоянието на двата пътя, запълнил съм дупките с инертни материали, но той явно не вижда това. Докато оправях един участък преди да го застеля с натрошени плочки и тухли заваля дъжд, он си бил изцапал гумите и ме държи отговорен. На следващия ден запълних дупките, но той гледа гледа мръсно към мен ако съм по двора и провокативно натиска клаксона. Като оценка и благодарност за направеното от мен, според него него само тиня правя.

    Трети ми отправи друго просташко обвинение - че като съм ремонтирал – изравнявал! – пътя /към гаража ни/ съм причинил свличане на терена към двора му. Обвинението му бе, че настланите на пътя не повече от 5 см. инертни материали натежали и причинили свличането. А свличане няма!

    Четвъртият бе най-опасен, той е с прякор Бияча. Търкаля джип Мелцедес като слон, който кара с много висока скорост.  Срязал си бил гумата, питал кой е ремонтирал пътя, да му я плати. Тумата няма на какво да се среже. Казал е, че гумата му струвала 1000 лв.  ще ме търси да му я платя. Не се появи обаче. Тази мутра е голям образ. По нея се досетих къде са изчезнали от обезкосмените области на момичетата едни много малки въшчици. Ами много просто – в брадите на небръснещитех се мутри.

   Сега, когато тази работи приключи / и нямам друга!/ преминавайки по пътя с гордост виждам, как той стана по-добрър за ползване и по-приятен за гледане. Но си мисля и какви сбъркани хора има – нищо не искат да правят, не искат да плащат за общите части за благоустрийство, ако може другите да платят за тях, предявяват изисквания какво да се направи, макар да няма скални материали, а заместители, общенията им с мен квалифицирам като агресивна простащина. Нещо като това, което върши натовският генерал у нас, президента ни. Никой нищо не очаква от него, дейността му се състои да се противопоставя срещу това, коете се прави, напр. борбата с коронавируса, да смърди и да плюе от медиите по тези, които могат и правят по нещо полезно.

    Замислям се за един израз, няма ненаказано добро. Един път оправих, толкоз недоволни. Какво ли му е на Бойко Борисов, директор на държавата, да се опправя с недоправените, с бетонните глави, с увредените от социализЪма, с троловете и хибридните сольдати на Путин,  с откровените идиоти. Има и по-зле от мен.

    И още един образ имам за въвеждане, кварталното ни пиянище. То построи пивную, но не можа да я узакони. Въпреки това обаче там се сбират всички пиянища от вилната зона и бракувани разпоретини. При строежа на кръчмата вратата я направиха доста по-високо от пътя. Вместо две стъпала пиянището докара самосвал бетон и засипа половината от активната част на платното. Така автомобилите минават буквално върху подпорната стена, а ако някой пътува вечер и не знае какво следва след завоя, изтрясква колата си в бетона. Възстановяване на активната част на платното на пътя няма как да стане освен ако пиянището не се напие летално...

   Този постинг написах за да подчертая колко съм различен от хората, които се считат за нормални. Такиве се считат колегите ми, които се пенсионираха с мен. Те се сбират на карти, табла, пиене, станали са дебели като Ким Чен Ун. А аз все имам работа и все работя, с тази инерция продължавам и сега на 76 не мога да спра. Донякъде приличам на героите на Константин Канев и на Николай Хайтов, свикнали на труд, техен спътник до последния им ден. Пред очите ми е с. Гьоврен, където в центъра му под 45 градуса се изкачва едно много дълго стълбище. Въпреки големия наклон, работливите хора са терасирали терена около стълбищетоо и го ползват като градини. Не уважавам тези по кръчмите, седнали за да „убият” времето, а точно тези хора, за които трудът е животворният извор в живота им, както го е дефинирал Николай Хайтов.

   Защото и аз доста приличам на тях....