Прочетен: 1891 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 02.04.2020 22:33
Мислех си да напиша, че такъв ужас като днешния с коронавируса не съм преживявала, но нямаше да е истина.
Беше 1955-1956.
Голямата колективизация. Глад. Баща ми, дребен земеделец, загрижен за трите си дребни деца, не дава 50-те си дка бащино наследство в ТКЗС. 35-годишен мъж, той е обявен за народен враг – прочетох го на дувара на двора ни. Няма какво да ядем! Мама взема една торба с ечемик и я носи в открития приемен пункт на „Бъчвара” /сп. „Септември”/, взема някой лев и отива в „Халите” /днес кафе-бар „Кабакчиев” / да купи хляб. Изгонват я. След тежък размисъл двамата с татко решават да пратят мен, 10-годишната си дъщеря – може би ще успея да купя... Вече съм в Халите, редя се на дългата опашка, единствено дете сред възрастни. Чакам търпеливо и въздъхвам, когато се озовавам на щанда пред продавачката до която стои висок едър мъж – чичо Борис, който живее на съседна на нашата улица. Казвам името на татко, подавам паричките, магазинерката плъзга към мен един самун –черен, но топъл и дъхав. Хващам го с две ръце, когато високият мъж, след като поглежда в листа, който държи, викна: „Върни хляба! За вас няма! Баща ти не е член на ТКЗС!” Реввам с всички сили и стискам самуна!Опашката притихва, след няколко дълги секунди тежкото й мълчание нарушават няколко мъжки гласове, надвили страха: „Дайте го на детето!”…
Хлипайки, тичам към къщи. Слагам хляба на масата, усмихвам се! Татко ме погалва по косата и излиза навън, за да скрие сълзите! След няколко месеца в ТКЗС се вливат и неговите 50 дка. След 40 години му ги върнаха, след още десетина самият той се сбогува с този свят!
…Вероятно оня чичо Борис също се е преселил отвъд, но докато живеех при нашите, колкото пъти го срещнех по улицата, имах чувството, че виждам оживяло страшилище от приказките! След време ще осъзная - той се е съгласил да бъде до продавачката и да следи по списъка. Но начинът за принуда е измислен и нареден от други, имащи властта да го направят, решили, че могат да те разстрелят и след 40 години да те съживяват.
Мина много време, но днес, покрай емоциите от случващото се, споменът за този момент от моето детство ме натъжи и разплака!