Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01 15:55 - АМЕРИКАНСКИ ЗАПИСКИ - 14
Автор: planinitenabulgaria Категория: Лични дневници   
Прочетен: 260 Коментари: 2 Гласове:
5



 

ИЗХВЪРЛЯНЕТО НА ПЛАНИНИ ОТ ХРАНА – ЗЛОВЕЩ ПРИЗНАК ЗА ПАДЕНИЕТО НА МОРАЛА НА ХОРАТА...

 

   Животът ми съвпадна с трудни години, през които намирането на храна и изхранването ни бе проблем. Помня купонната система след окупацията ни от СССР, помощите от онова време за учениците с консерви от конско месо, давани ни като дар от Америка. После дойде колективизацията и тогава стана най-страшното. Спасението в селата бе всеки да си произведе сам някаква храна в останалия му след колективизацията имт, състоящ се от някакъв двор и малка градинка, отдалечена от къщата. Спомням си и Лукановата зима, когато мафията на БСП окраде всичко – не само банките, пенсионния фонд, външния дълг, но и храните, за да ги продаде на високи цени в чужбина. Тогава се формира олигархията, която остава и до сега без да управлява директно страната както в Русия или Казахстан, а от задкулисието. Цитирам и олигарси, но не по имена, а по ограбеното от тях – един безсрамник „придоби” панаирния град в Пловдив, друга една свиня „придоби” сградите на Техноимпекс с 2 декара жилищна площ в идеалния център на София. Вместо в затвора, тези олигарси, прикрити зад паравана на партията си, която се бори уж за социално равенство, не само продължават да са фактори в управлението на страната но и по всякакъв начин клатят страната, за да остават фактори в нея и да не може тя да се отърве от тях.

   Имам един детски спомен, много мил, от гладните години. Тогава живеехме в Калофер. Мизерия, въшки, туберкулоза, повсеместен глад. Ние, децата – пука ни! – си играем, проблемите са за родителите ни. Неочаквано някоя баба прекъсва играта ни като отвори вратата си и ни покани да влезем за минута при нея. Нито ни познава бабата, нито сме роднини, но тя има закодирана команда - децата са най-голямото богатство на страната и отивайки си от този свят, трябва  да стори нещо за тях. Благородни хора, така ръзпитани от живота преди да ни „освобоят” през 1944 г. И ни предлага бабата „хляб” от картофи , царевично брашно, брашно от метличина и малко истинско брашно, с едно яйце в тази смес, за да не се разтече хляба. Той е в тава, напукан, топъл, излъчва най-хубавия аромат на земята, той е най-вкусното нещо на света за едно гладно дете. Или пък извади бабата от някой скрин стъкено съдче с бомбони тип лукчета, останали от предините години, в което има два-три бомбони за 5-6 деца. Благородството, съвпътствало цял живот тази бедна и скромна жена е избликнало у нея. Свързвам тези моменти от живота ми с тези на Шуман на края на живота му, описал детството през погледа на зрелия човек в прекрасния му цикъл „Детски сцени”. Денските години, но през погледа на възрастния човек.

   Българите сме жилава нация, „от времената робски хайдушки сме изяли много люти чушки”. Намериха се умни българи в тези тежки години, носещи здравия дух на българина в себе си, които с творбите си ни връщаха към корените на живота в страната, когато са настъпвали трагедии, изживявали сме върхови моменти, но винаги сме следвали пътя на естественото ни Божие употребление на земята, изминавайки го не смачкани, а благодарение на творците си духовно приповдигнати. Човек има в чипа си закодирани команди, които несъзнателно го направляват в живота. Давам пример с певеца в разказа Краят на песента от Николай Хайтов. Той напусна по принуда родния си край, за да не го убият турците, след много години се върна в родното си място. Попадна в кръчмата, където хората пееха родопски народни песни. Някога обичащ и пеещ родопските песни, той не се удържа и също пропя. По гласа му турците го познаха и го убиха. Но не се удържа да не пее. В друг разказ, Дервишево семе, главният герой имаше най-важна цел в живота да му се роди наследник. Това бе най-важното за него за да да не се изгуби рода му.

   Разказите на Хайтов възприемам като големи музикални платна в героична тоналност с движение на много хора. Друг певец като него обаче, Константин Канев описа същия този труден живот на хората в камерен план. Ручейчето на неговото слово тече скромно, но руслото му е много дълбоко.

 Описаната от него история на родния му край, с. Момчиловци от Средните Родопи, наподобява разкази от Стария завет, по избрани темите от които той написа разкази за личности от книгата му, носещи висок морал и силен дух. Канюската чешма, Шимовият щъркел, Кучешка глава, Балабан, Дрохо, местата, където те са живяли, днес голяма част от тях в Гърция – тези разкази по познание на човешката душа наподобяват разказа на Иван Вазов за слепеца дядо Йоцо. Ослепял, но съхранил душевността си, този слепец преживява заедно с виждащите хора великото събитие на страната си, Освобождението й, приветства свободния живот на хората както разрешава слепотата му с махане на шапката към влака, символ за него на новия живот...

   Всичките тези хора са живяли в бедност, животът в планината е много по-тежък от този в полето. Хайтов дава пример с баща си, който не е разрешавал да се бели печеният в жарта картоф, а да се яди с ципата. Ако забележел нещо такова, удрял през ръцете. Уважение е имало и към хляба, от където идва и поговорката: Да не си по-голям от хляба! Недопустимо е било хлябът да се остави обърнат на масата, ако се изпусне парче от него се взема от пода и човекът се извинява: Да ме прощава хлябът.  Да се изхвърли храна, това е било недопустимо, в хората е имало някаква вродена забрана да не извършват подобно нещо. За целта е имало и подходяща организация на домакинствата. Напр. има крави, задължително има прасе/та/. Ако млякото престои или се пресече – на прасето. Ако има някаква храна в повече или започнала да се разваля – пак на прасето. Но освен прасето има и други животни за хранене, напр. кучетата, които някога са били доста важни за опазване на хората и стоката им.

    Има едно родопско село Манастир над гр. Лъки на 1500 м. н. в. При продължителни зими е настъпвал глад и мъжете с коне и на гръб са пренасяли храна от с. Тополово до селото. Този героизъм е описан в книгата на учителя в селото, Дичев, а изпитанията при това пътуване са понятни само за познаващите този регион.

    Времената се промениха, хората бяха изгонени от родните им места и набутани в панели. Ограничението за купуване на хляб отпадна. Хайтов, който бе изключително прозорлив човек предусети посока, по която животът поема. Животът на хората,  изонените поради сталинската колективизация от родните си места хора се премести по градовете. Този живот Хайтов нарече Бодливата роза. В тази нова за селяните жизнена среда той описва и отношението на хората, израстнали в града към храната, цитирайки хляба, който се „тъпче в кофите за боклук”. За него, Хайтов, изхвърлянето на хляб е нещо противоестествено, все едно да отидеш на църква и някой да ти каже, няма Господ. Хората на село са изорали нивата, засадили са я, зърното е преработено на брашно, изпечен е хляб и на края на тази верига – част от хляба, труда на хората, се тъпче в кофите за боклук. Човек с моята ценностна система може да разбере възмущението му. Хайтов отива и по-далеч, той обяснава от къде идва това мислене. Животворният извор е трудът, защото човекът е роден да се труди така, както птицата да фърчи, казва той. А да се реализира човек в града е трудно, ограниченията там са от всички посоки с приложени към тях неразбиране и противопоставяне. А липсата на творчески труд води до други страшни последствия като пиянство, наркомания, престъпност.

  Аз имам в чипа си подобни команди, за които говори Хайтов. Чувствам се човек, който осъзнава себе си като част от кръговрата в цялостния живот на земята. От пръст създаден, на пръст ще стана, но животът ми трябва да има цел.

   На вилата не изхвърлям или изгарям нито едно листо или клонки, правя от тях компост. Имам определено място за органичния отпадък каквито са напр. обелки от краставици, динени кори и др. подобни, място, там правя компост. След това го разхвърлям по градинките за храна на зеленчуците, които пък изяждаме ние. Същото нещо прави и съпругата на един от немските ми приятели, живееща на село в Германия. В два огромни варела тя събира органичните неща от двор на къщата си и от двора на църквата и прави компост, който предлага на съседите си. Да се прави компост, а да не се изхвърля или гори тази органична маса е било приоритет на хората вероятно хиляди години, поради което имаме закодирана команда в чипа, която при подобни възможности се активира. Аз съм майстор съм на компоста – на дъното на купа остава светлокафява маса, която се реже като шоколад. Където я разнеса по градината, посятото културно растение фуква, както казват селяните.

   В дома ни имаме печка на дърва. Пепелта е калиев тор, не мога да я изхвърля. През зимата по малко – тя не е тежка – я изнасам и разхвърлям на определени места на вилното място.  Не мога да кажа, че правя това, защото не ме мързи - имам нещо в мен, забраняващо  ми да изхвърля този ценен минерален тор.

   Да се изхвърли някакав храна – при нас това не може да се случи. На вилата имам мравуняк огромен, кучета, тук на покрива на една постройка на полицията оставяме на гълъбите храна. Храна, ако имаме в повече, отнасям и на планитата, там гладни животни всякакви и много – кучета, коне, мравки. 

 

   И изведнаж аз – човек с такава ценностна система попадам в Америка. Изхвърлянето на храна тук е в такива размери, че за човек с моите разбирание това се явява ужасен дразнител, който се натрупва и се превръща в отрицателен нервен синдром, който не ми дава мира. За оригиналните мебели с дърворезба или от ковано желязо, вече казах. Те се изфъргват с презрение от новопредставеното пред обществото на Америка следващо МОДЕРНО поколение, което търси удобни, леки мебели от пластмаси, предполагам с арматура в нея, а ценните мебели с ръчна дърворезба по тях изхвърля като както се изгонва една aus dem Gebrauch geworfene Hure, която навърши определената от хуренмайстера възраст.

   В Америка храната се подава в различни разфасовки, има всичко. Ако нещо няма, можеш да си го поръчаш по интернет. Количествата храна са невероятни, не се изяжда всичко, но витамините в ориза оставали около два часа, след още два часа оризът ставал вреден и след нови два – отровен. Така пише във Фейсбук. Следва изхвърлянето на храната. Ще отбележа, че готови за печене всякакви храни се продават в съдове от дебел станиол с форма на кръгли тави, на правоъгълни със стандартни размери, за домакинята остава само да го сложи в газовата печка. Не винаги обаче останалата храна се хвърля в огромните контейнери за боклук, тя се оставя до тях, макар да не съм виждал някой да везема от нея – покрай контейнеприте за боклук никой не преминава с цел да търси каквото и да било, няма и бездомни ткучета. Давам примери:

   Прибираме се с внучето, една свиня мъкне някяква тежка пластмасова торба, която остави до контейнерите. Тази бе петата еднотипна торба с нещо тежко в тях. В торбите имаше спагети, като всяка от тях бе според мен към 8 кг. Още докато бяхме при спагетите друга една свиня домъкна две прозрачни найлонови торби с по 4 хляба с форма на паралелопипед. Торбите бяха покрити със скреж, явно хлябът е бил дълбоко замразен.

   Детето се разигра, останахме още малко, появи се трета свиня. Тя изнасяше торти. Някои от тях бяха опаковани оригинално в пластмасови неотваряни кутии, от други липсваха по няколко парчета, имаше и торти с форма на роло, повечето неразопаковани. Може би е имало някакъв купон, сега наричан кучешко прескакало или още по-сериозен повод, напр. кучешки рожден ден и не цялото доволство е било усвоено.

   Да се види гючеч, оставен до кофите в станиолова тава, от който е опитано малко или е изядена малка част е съвсем нормална картина. Единственото положително нещо в тези постъпки е това, че тези неща не се тъпчат директно в контейнерите за боклук, а това строват работниците по чистотата.

  На покрива на един гараж редовно има кацнали черни врани, които там уреждат споровети си. Реших да им хвърля филии хляб. Имам чувството, че се обидиха. Изхвърчаха всичките, после се върнаха, но никоя от тях не се и опита да си клъвне част от хляба. Две катерички живееха на дървото срещу нас, тази година ги нямаше. Предположението ми е, че са се отровили с храна, неподходяща за тях, която е оставена при контейнерите. Беше доста по-весело с тях, бях ги свикнал да вземат храна почти от ръката ми.

  Не съм запознат какво става с храната, оставаща от посетителите на ресторантите. Тук се сервира толкова храна, колкото е по силите да изяде напр. Делян Пеевски, друг човек ще експлоадира. Към кухните у нас, към столовете, имаше свинарник, предполагам тук всичката останала храна от ресторантите отива за преработка в заводите за отпадъци, които тук са огромни както нашия Кремиковци някога.

  Защо така става? Отговоп.рът е лек – защото хората мислят пазарно. Изхвърля се един хляб, той струва напр. 1 долар. Изхвърля се една торта, която стррува напр. 10 долара. Парите са в основата на мисленето на хората, а не процеса в цялост и мястото на хората в този процес, за да лъде животът по-смислен, по възвишен. Пазарното мислене е характерно за бездуховните хора, за хората на новото време, с които аз не мога да меля. Пазарът като процес е заразил и сериозни млади хора и ще приложа пример: Имам критика, че не съм полезен за музиката, като са приложени два мотива – много сериозно гледам на нея и  че принадлежа към предишното поколение. Мотивити са истинии, но вменяването ми, це съм вреден за музиката е абсолютно погрешно. Моето време е минало. Дърво се присажда, докато е младо, после присадката не се хваща. Времето ми, в което аз бях активен човек, формирах възтледите си и притежавам непоклатими принципи, отмина. От новопредставеното пред мен поколение не съм доволен, защото то се самоопростачи или бе опростачено от социалните мрежи. Има и изключения - хора духовни, положили неимоверен труд за да запазят духовността. Възприемам ги като хора с призвание, богоповелени или боговдъхновени, да има благодарение на тях някаква светлинка в живота ни, тозипна оликновените хора. Защото пазарът – това е начинът на живот, който циганите цял живот са водили. Които хводят нози начин на живот нека се замислят какви ще станат.

   Ще потърся записи на една млада и много добра италианска пианистка, Беатриче Рана. Тя е пример за младото поколение, една бяла лястовичка, летяща сред бездуховната степ но стойността й може да бъде оценена само от предишното. Духовното.

  








Гласувай:
5
0



1. rosiela - Коста,
24.01 16:11
абсолютно си прав!
цитирай
2. planinitenabulgaria - Досетих се за едно стихотворение,
24.01 20:56
rosiela написа:
абсолютно си прав!


в което за една партия се казва, че е права дори когато съгреши. Няма да кажа коя е партията, някога сезирала се по атентати в църкви, сега да пали резервати. яма да осветлря и зържавата, от която идват приказите за актуализираната й дейност....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7351082
Постинги: 3153
Коментари: 8436
Гласове: 15421
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31