Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.12.2019 21:23 - МУЗИКАТА - ПОСТОЯНЕН СПЪТНИК В ЖИВОТА МИ...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Лични дневници   
Прочетен: 117 Коментари: 0 Гласове:
4



 
    За много неща трябва да благодаря на Господа, включително и за обичта ми към музиката. Тази обич при мен винаги е била много силна, но и споделена. Стигнах до там, че с музика свързвам човешка реч или писано слово, като музика възприемам шума на вятъра, докосваш листата на различни дървета. При тополите покрай реките възприемам шума на листата им като музика, изпълнена от "груби" инструменти- медните духови. Преминавайки през младите борови гори, а също буковите и габровите, този шум възприемам като различна музика, изпълнена от "нежни" инструменти - дървени духови и струнни. 
   Попадайки в някои планини, аз ги сравнявам с музиката на големи композитори и докато пребивавам там тяхната музика остава будна в паметта ми. Колкото пъти съм нощувал напр. по платата на Пирин, близо до рекичка, идваща от някое езеро, в ума ми нахлува прекрасната Втора част на Сонатата му Валдщайн. Които познават Сонатата не може да не им прозвучи темата в края на Втората част, когато слънчевите лъчи се появават и темата бива променена така, че да подхожда за настъпващия забързан, изпълнен снамерения и желание за творчество ден.
  Запознаваайки се с някое литературно произведение, то много често ми звучи в определена тоналност, характерна за автора. Тази тоналност за мен е превъплъщенията на душата му докато е творил произведението си, работил е над него. В тези произведения откривам и допълнителни теми, откривам също така тяхното вертикално или линеарно провеждане. По начина на протичане на мислите на хората аз с голяма степен на вероятност познавам те професионални музиканти ли са.
   Интересно звучене за мен има речта на творците, с които имам постоянно или рядко  жив контакт. Давам пример с една дама от Западните покрайнини, писател и поет, чиито произведения когато чета не само чувам гласа й, но и произношението й, напр. твърдото "Л", характерно за Западна Българиия. Пак в лююбимата ми Западна България има една област, Кулско, където говорят т. н. напевен български език. Интересен като музикално звучене е и езикът на хората от Софийско, които живеят по селата Плана и Бистрица.   И песните им са уникални - една певица пее един тон, другите с мелодията си се "въртят" около този тон. 
   Тоналността на автора, както вече казах за мен е израз на душевността му и по нея, независимо от произведението, аз считам определени творци близки по призвание. Мисля, че Творецът има призвание, за да стане такъв.
   Сега ще приложа две произведения от двама автори, съвсем различни, но с произведения, за мен звучащи в една и съща тоналност. Единият автор описва в разказа, който ще приложа живота на обикновен човек, живещ по Божиите закони, каквито има описани в Библията. За него животните също са Божии твари, той живее с техните страдания, опитва се да им помогне, радва се, когато те живеят както Бог е повелил, без войни помежду си. А главният герой на автора, Шимо - той иска да бъде полезен на този свят, както той го разбира - да се труди, да е честен, да помамага на хората с кавото може в различните егапи на живота си.
    Другият автор е написал много стихове, част от които възприемам като стихотворен певод на  Писмата на Апостол Павел. Поет с мисиия в живота, която той следва неотклонно. 
   Тоналността на творбите на тези съвсем различни автори е една и съща, същите са и посланията в тях, но отправени към хората по различен начин. Няма да напиша каква е тоналността - неизменна и за двамата!!! - която според мен ги свързва като душевност - да напомнят на хората, че трябва да живеят смислено, да са добри, да се трудят и да изминават с достоинство земния си път.
    Ще приложа и още нещо към двете творби, стихотворение на Адам Мицкевич, преведено от Шопен на музикален език, любимата ми от неговите Балади, Първата.
    А музиката на Бах? Предполагам тя не само за мен рисува картини от Библията. Тя е превод на езика на музиката на Божието слово. Ще приложа един линк с популярна негова творба в транскрипия за пиано.

     Ето първата творба:
      ШИМОВИЯТ ЩЪРКЕЛ

Константин Канев

Колю Чакора имаше трима сина: големият - Спиро, стана кехая, но връх не изви, защото галеше пустата ракия. Коста, средният, след скитане по света се върна в село като мъдрец и философ, знаеше седем езика, тълкуваше световните събития и накрая се пресели в Широка лъка.

Най-малкият - Шимо (Симеон), беше „проста душа”, носеше чисто сърце, кротък и смирен, но бе мъдър и засмян. Дето се казва - от люлката до гроба той прекарваше живота си в Беломорската равнина. На девет години баща му го прати да пасе шилета из зимните къшли. Наплоди много овци, но от тежките зими те измряха.

И понеже за Шимо се знаеше, че няма „лоши очи”, хаджи Селим от Ксанти го повика да пази харема му. Стори го вардач на големия си конак. Шимо качваше кадъните на конете, откарваше ги на топла баня и ги връщаше бели и червени. През лятото като баш мандраджия по планината правеше вкусно сирене, бяло масло и мазно брано мляко.

Той имаше и друго призвание - да майстори бентове, вади, воденици и да впряга воденични камъни по беломорските реки. Лете, щом свършеше работата си по мандрата, правеше пък високи варади и под тях стъкмяваше водни колелета, станоци, затягаше бичкиджийския трион и той запяваше своята песен. „Каквото стрико Шимо барнеше, майсторлък извиваше!”

Той беше „кангалест чиляк” - висок, кокалест и малко прегърбен, с тънки и дълги крака, изпъната шия и дълги ръце. На лицето му се открояваше големият му нос, под него руси мустаци, а очите му ясносини. Връстниците му още от младини го бяха прозвали Щъркела, но това не го обиждаше, защото още от дете смяташе тази птица за цар на пернатите, чакаше я всяка пролет да дойде и да кацне по старите си гнезда.

Сред стадо щъркели той ходеше свободно, гладеше бялата им перушина, хвърляше им храна, разговаряше с тях. А щъркелите като че ли разбираха неговата обич и тръгваха след него като овци. „Шимо има ясносини очи и с тях омагьосва щъркелите, прави ги кротки да го слушат и следят… - казваха шепнешком овчарите. - Той знае пилещи език, господ дава на десет хиляди по един такъв човек, който може да приказва с пилце, змии и още много животни по земята.”

Кара Колю добавял: „Може, можеее! Шимо е божи човек, кротка душа, носи и бистро сърце, не е чудно и с пилцете да говори!”

През Първата световна война, когато гладът вилнееше във всяка родопска къща, Шимо Чакора стана воденичар в село Яланжа, Гюмюрджииско. Там имаше стара воденица, разнебитена и изоставена.

Шимо я стегна, месец оправя отнесения бент на реката, почисти дългата вада, оправи счупените керемиди на покрива, смени колела и кречетала, пристегна прогнилите улеи и накрая впрегна трите камъка. Завъртя Шимо воденицата, тръгнаха хората да мелят сладко и меко брашно..

Новият воденичар се чувствуваше блажен, че може да помогне в тези тежки и гладни години. На всички даваше брашно колкото имаше, накрая омиташе и остатъците под камъните, но празен човек не връщаше. Но Шимо си имаше и друга, своя си радост, която с никого не сподели.

Навръх коминя на Яланжалицката воденица от стари времена имаше голямо щъркелово гнездо. Трета пролет поред тук идваше една и съща щастлива семейна двойка, поправяше гнездото и отглеждаше по едно поколение. Мъжкият бе голям, едър, а женската бе нежна, пригладена и примазана - винаги чиста и бяла, походката й бе ситна и плавна.

Всеки ден воденичарят ги наблюдаваше и ги облажаваше, че са винаги заедно, не като него, гурбетчия и самотник. Един ден видя щъркелите как превиват шиите, прегръщат се с крила и подреждат гнездото си.

В такива моменти сърцето му трепваше и без да ще, почваше да им говори, а те обръщаха глави, слушаха го. Изнасяше качамак, хвърляше го на пернатите си съседи и ги гледаше как лакомо кълват. В такива моменти говореше на мъжкаря:

- Яжж. . . яжж, за да станеш по-хубав! Невестата ти е красива, а ти си грозноват и кльощав - тя е бяла и чиста, а ти си гурелив и кирлив, май че не я заслужаваш! Добре че на мъж се кусур не търси!

Шимо се радваше на тяхното щастие, душата му се пълнеше с благост. Той не можеше да си представи воденицата без щъркелите на комина. Три години никой не наруши семейното щастие на пернатите Шимови приятели.

Не щеш ли, един ден налетя друг щъркел, похитител на тихия семеен кът! Искаше да прогони мъжкаря, да кацне в гнездото му и да приласкае женската. Вардеше я отдалеч и когато мъжкият отиваше да търси храна, той се спущаше като стрела над гнездото.

Щъркелицата надаваше вик, наперваше перушина, не искаше да скверни семенното огнище. Съпругът тозчас долиташе от реката, двамата заедно прогонваха натрапника, а после лягаха в гнездото още по-плътно притиснати един до друг.

Борбата със съперника продължи цяла седмица. Шимо ревниво я наблюдаваше и се ядосваше, викаше с пълен глас, хвърляше камъни н клони срещу похитителя, който бе много по-красив и строен от другия.

Една сутрин воденичарят отиде за час-два да си купи тютюн и ракийка от близкото село Ясъкьой. На връщане, като наближи воденицата, отдалеч чу „писук и крякут”. Над върбите край воденицата видя борбата на три щъркела. Вдигаха се над воденицата, падаха на керемидите, пак литваха и отново се изгубваха сред върбалака.

Вятърът разнасяше облак бяла перушина над дървета и поляни като едър сняг. Двамата мъжкари сплитаха криле, тракаха човки, нахвърляха се един срещу друг. Женската се мяташе върху им, надаваше вик и отново се връщаше в гнездото и оттам се заканваше на разбойника-похитител.

Борбата бе жестока, но красива. Шимо стоеше изумен - за пръв път виждаше такава гледка. Забрави да хвърля камъни, поразен и смутен пред тази битка за любов, чиято рожба сме всички на този свят, и в мислите си оправдаваше хубавеца похитител. Ако небесните птици търсят хубавото и красивото, какво остава за човека, грехота ли е?

Над воденицата и върбите битката ставаше все по-жестока и яростна. Нападателят налиташе смело, съперниците се раняваха, течаха кърви и от двамата.

Накрая застанаха един срещу друг, вкопчиха се, сплетоха крака и човки и се превърнаха в една безформена топка. После разпериха криле, но и двамата паднаха върху камарата дърва пред воденицата. Нападателят се вдигна и литна, та зае гнездото.

Женската разпери криле и се спусна над ранения си съпруг, но щом чу писъка на малките си, върна се, яростно прогони нападателя и зае гнездото. А той се отстрани и застана прав и горд до нея.

Победеният лежеше на земята - оскубан и окървавен. Затича се Шимо да му помогне и видя, че единият му крак бе счупен! Домиля му за страдалеца, прибра го под сайванта, намаза раната с благ мехлем, направи мушама от лой и превърза крака му. Даваше му храна и вода, за десет дни кракът му беше вече оздравял, развърза го, но що да види?

Той бе станал крив и къс! Проходи щъркелът по поляната, но станал бе още по-грозен. От време на време той поглеждаше към гнездото си навръх воденицата, вече заето от разбойника красавец.

Единственият приятел и закрилник сега му беше старият воденичар. Шимо чакаше щъркела да хвръкне - месец вече ходеше и куцаше по поляната и често се обръщаше към него с думите;

- Хай гиди, аратлик, белким ти взеха невестата!

Веднъж Шимо отвори крилото му и под него зейна голяма рана - Шимо намаза и нея с мехлем и тя бързо заздравя. И ето, един ден на няколко пъти победеният щъркел се опита да разпери криле и хвръкне, но все се строполяваше на земята.

Шимо го покачи навръх воденицата - от високо да го пусне, но щом ги зърна, победителят остави гнездото и се нахвърли върху двамата. Тогава раненият се изтръгна от ръцете на Шимо, разпери крила и се понесе около воденицата. Направи кръг, стъпи на едно сухо дърво и вдигна болния си крак.

Оттогава прогоненият щъркел не напусна воденицата. Самотен, отчаян и замислен, той нощуваше на близкото сухо дърво, като че искаше поне отдалеч да гледа своята любима.

По силата на Ньойския договор една сутрин смутените и изплашени родопски гурбетчии, натоварили мулета и коне, тръгнаха бързо към родния си край. Шимо заключи воденицата, прости се със своя приятел щъркела и с мъка тръгна след тях.

Дойде си в село. Разшени се махалата, а Шимовият висок и изкривен комин отново задимя. В средата на месец юли една майка ни събуди рано с думите:

- Деца, станете, измийте си очите и вижте какво има на стрикувия Шимов комин! Дошъл му е гостенин, голям щъркел от полето!

Затичахме се ние, децата, и заедно с насъбралите се вече наоколо жени и старци видяхме кацналия голям щъркел на Шимовия комин. Шимо, гологлав и по калцуни, махаше ръце и разправяше, че щъркелът е дошъл чак от поле, от неговата воденица.

Почна да му говори, а той размаха криле, направи няколко кръга, спусна се отново върху комина и всички видяхме, че единият му крак е крив и къс.

Развълнуван, Шимо разказваше за патилата на пернатия си приятел и от време на дреме вадеше кърпичка, бършеше влажни очи и потта от челото си. Милкоска Костадинца разбута жените и децата, доближи се до Шима и му каза:

- Шимооо, честит ти гостенин, с какво ще го нагостиш? Шимовица трябва да наточи клин, голям ихтибар ти е сторил! Той носи берекет и здраве и тебе, и нам.

Старците от махалата гледаха крилатия гостенин, кимаха глави на стрика Шима и с уважение му викаха:

- Честито, честито, Шимо… да е хаирлия! Щъркел, когато дойде в едно село, той му носи здраве и берекет, а па тебе най-много!

На Шимо му се искаше да хвръкне, ту се смееше, ту заплакваше от възторг и умиление! Старите жени наоколо му повтаряха:

- Вижте, мари, пиле е, пък и то се сеща кой му е сторил хубаво!

С повишено самочувствие Шимо ходеше вечер от дюкян в дюкян, искаше да сподели радостта си с всички. Мъжете го канеха от маса на маса, черпеха го ракия и повтаряха:

- Честит гостенин, Шимо! Твоят щъркел е дошъл да ни кани пак да идем надолу към Бялото море.

Селото се радва на щъркела цели две недели. Ние, децата, ходехме да видим дали си стои на комина, пък чак тогава заспивахме. Една вечер за обща изненада видяхме, че щъркела го нямаше. Цялата нощ сън не ни хвана - надявахме се, че сутринта отново ще го видим, но той си беше отлетял.

- Стрино Шимо, къде ти отиде щъркелът? - питахме воденичаря.

- Нема го, стрикув, отиде си нах поле - отговори той с премрежени от сълзи очи.

Мъка нп налегна за изчезналия гостенин, опустя и цялата махала…

Дойде есен, много хора се приготвиха да тръгват пак към Беломорието да търсят работа, хляб, но вече с паспорти… Изпратихме и Шима до Чакороския бук.

Питаха го хората:

- Къде си тръгнал, Шимо?

- Отивам при щъркела и воденицата.

- Носи му много здраве и догодина пак го доведи!

Пристигна Шимо в Ясъкьой, цялото село го посрещна с радост. Приятелите му още от детските години го канеха и гощаваха като истински брат. Развесели се воденицата, затракаха камъните, запяха колелата, а от Шимовото меко брашно жените печаха сладък хляб.

Всичко тръгна постарому, нямаше ги само щъркелите и неговия приятел със счупения крак.

Цяла зима Шимо дигаше тежките чували и ги изсипваше в кошовете. Нощем час по час ставаше, за да налива ново жито. Воденицата изстискваше силата на своя воденичар, скрита болест го налегна, едната му ръка постоянно бе в пояса и притискаше корема, сякаш жива змия го ядеше отвътре.

Нямаше „ищах и мерак” за нищо и накрая легна болен. Идваха приятелите му от близкото село, носеха му топла храна, канеха го вкъщи, но той отказваше. На баш побратима си Моско от Ясъкьой Шимо стори завещание: „Приятелю, ако се случи да умра, да ме погребете под големия чинар пред воденицата…”

В една студена мартенска сутрин подранили мелничари разтовариха жито пред воденицата. Потропаха на заключената врата, ала никой не се обади. Зад воденицата жално виеше воденичарското куче, унило кукуригаха и петлите от кокошарника.

И трите камъка се въртяха празни, колелата пущаха искри в още тъмната воденица. Миришеше не на прясно брашно, а на нажежен камък. Откъртиха вратата мелничарите и край студеното огнище намериха Шима угаснал, свит под старата си кепя.

Цялото село го изпрати до гроба. Всички плачеха за добрия воденичар, спасявал ги много пъти от гладна смърт. Изпълниха желанието му - спуснаха го в черната земя под старото дърво на воденицата.

Дойде и беломорската пролет, стана време да си тръгнат родопските гурбетчии към родната планина. Пътят им беше край Яланжалицката воденица. Минаваха край пресния гроб на Шима Чакора и се прощаваха с него.

А на върха на стария чинар видяха голямо и ново щъркелово гнездо.

Разделената щъркелова двойка от миналото лято отново се бе събрала и бе извила ново гнездо над гроба на своя приятел и покровител.


    Ето и втората творба:

  25.10 12:51 - ЗА ТЕБ ДОКРАЙ СЕ РАЗГОРЯХ!

Автор: vedroley Категория: Изкуство   image
Прочетен: 77 Коментари: 0 Гласове: 

5


Светът е вече пепелище.
Сгурия от бунтовен грях.
Намирай хорицата нищи
и всякога обичай тях…

Че те, от битието клети,
на Бог надяват се едва,
и с колко ли сълзи пролети
въздишат техните слова?

Христос от тях унил наднича,
от зла надменност поруган,
и страда в кървите от бича
на земната престъпна сган.

Пребит в прокъсаната дреха,
Той плаче в бедните души.
Иди и Го дари с утеха!
Докрай с Любов Го утеши!

Кажи Му с вяра: „Мили Боже!
На мен товара Си сложи!
Аз искам моят брат да може
по Пътя Ти да продължи!

И съживен – да пее химни!
И озарен – да заблести
над всичките коптори димни
в които поруган Си Ти!

Светът е вече пепелище!
Сгурия от бунтовен грях!
Но аз от Твоето Огнище
за Теб докрай се разгорях!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

   Останалите две музикални творби ще приложа в линкове. Едната е превод на стихотворение на музикален език, а другата - преведена на музикален език  радостта от среща, описана в Библията на брега на река Йордан.








Гласувай:
5
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7043147
Постинги: 3006
Коментари: 8003
Гласове: 14923
Архив
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031