Като че ли нямам вече какво да кажа на света. Не пиша. Уморих се да опитвам да говоря с хората около себе си. Сякаш си говоря сама. Или не ме чуват,или оставам напълно неразбрана. Уморително е. Предавам се. Просто никога не са поискали да надникнат в душата ми наистина,а просто са искали да видят своето божествено отражение в очите ми. Понякога трябва просто тихичко да се отдалечиш от хората. Понякога трябва просто да замълчиш за да чуеш. Понякога тишината говори по-силно от думите. Понякога,Бога ми,тишината е оглушителна, и точно неказаните думи режат най-дълбоко.
Отварям прозорци. Зтварям врати. 
Само сърцето ми е винаги отворено. И за прегрешилите. До като не хлопнеш вратата зад гърба си.
Мразя някой да си тръгва с очакването,че ще моля по някакъв начин да остане. Това не е игра на гоненица и криеница. Животът или те учи да приемаш другите,или ставаш самотен бегач на дълги разстояния. Мен ме научи да приемам факта,че хората понякога просто си тръгват ей така. Чувствата не са пейка в чакалнята на гара,където да останеш за малко - час, два, или да пренощуваш на завет. И ако си изпуснал 1-2 влака,не присядай при мен за почивка. Нямам време да бъда някоя друга,за да отговоря на очакванията.
Аз съм такава- несъвършена, егоистична, самодостатъчна на пръв поглед,разочарована и отегчена от хората. Но поне знам коя съм. Стените ми са високи, но отварям вратата твърде често. Не се страхувам да вярвам, че още някой може да е истински...

Когато нямаш какво да кажеш на света,вслушай се в гласа му- може би той има да ти каже нещо,което да те зареди с творчески потенциал.

Според мен когато "хората понякога просто си тръгват ей така", това не е раздяла, а разминаване. Липса на допирни точки. Човек трябва да се радва като се случи, макар че първоначално се възприема болезнено и с чувство за вина.