В този свят се плува със затворени очи. Полуотворени, за да виждаме само сенки. Като в блато, плуваме напред и усещаме вонята, не знаем дали сенките под нея не ни се привиждат, от време на време краката ни удрят нещо, докато плуваме, надяваме се да не са трупове, надяваме се да няма трупове, но вони, а ние не отваряме очите си, защото ако ги отворим ни е страх, ако се гмурнем ни е страх, че това което ще намерим ще ни изкара извън блатото, а ни е страх, че да излезем от блатото има само един начин – да се превърнем в трупове и да потънем, в труповете, които ги няма... НЕ,само камъни са! Толкова е трудно да се държиш толкова плътно на повърността, че да не ги подритнеш, а докато ги докосваш, да не отвориш очи. Има и хора, които са отворили очи и са продължили да плуват, прогледнали, вече знаейки че за да останат на повърхността стъпват върху човешки глави, че трошат човешки вратове. А когато поглеждат с безразличие към труповете, разпознават ли сред тях собствените си души? Аз не искам да плувам отделно от душата си, а тя не иска да бъде на повърността и да тъпче. „Дано това отдолу са камъни“ – сега си го казвам, но докога ще мога?

 

Има живот и извън блатото...