Тъй като, Господи, се намирам не в горите на Ен, а в степите на Азия, нямам нито хляб, нито вино, нито олтар, затова ще се издигна над символите, чак до чистото величие на Реалното, и аз, твоят свещеник, ще принеса на олтара на цялата Земя труда и мъката на Света.

Тук слънцето току-що е огряло крайната ивица на първия Изток. Под движещата се маса на неговите пламъци живата повърхност на Земята се пробужда, потръпва и отново начева изнурителния си труд. О, Боже мой, ще сложа в дискоса жътвата, очаквана от това ново усилие. Ще налея в чашата сока от всички плодове, които днес ще бъдат изстискани.

Моята чаша и моят дискос са дълбините на душата, широко открита към всички сили, които в миг се надигат от всички точки на земното кълбо и се сливат в Духа. Нека дойдат при мен споменът и мистичното присъствие на всичко, което светлината пробужда за новия ден!

Едни след други, Господи, ги виждам, и възлюбвам онези, които си ми дал за подкрепа и естествено очарование на моето съществуване. Едни след други преброявам членовете на това друго и тъй скъпо семейство, постепенно събиращо се около мен, като се започне от най-разнородните елементи – склонностите на сърцето, научното изследване и мисълта.

Макар и смътно, но без изключение призовавам цялото анонимно войнство, образуващо безбройната маса на живите: всички тези, които са дошли и са си отишли; всички тези, които пребивават в истина или в заблуждения, в своите канцеларии, лаборатории или фабрики, които вярват в прогреса на нещата и са страстно устремени към светлината.

Това развълнувано множество, смътно или ясно, чиято безкрайност ни ужасява; този човешки Океан, чиито бавни и монотонни колебания предизвикват безпокойство в сърцата дори на най-вярващите – аз искам в същия този миг битието ми да зазвучи с дълбинен шепот. Всичко, което ще се увеличи в света, всичко, което ще се умали – както и всичко, което ще умре – ето това, Господи, ме заставя да го побера в себе си, за да Ти го предоставя; ето материята на моята жертва, единственото, което си пожелал.

Някога са носили в Твоя храм първите плодове от реколтата и най-доброто от стадото. Приношението, което очакваш наистина, е онова, от което тайнствено се нуждаеш всеки ден, за да утолиш глада Си и жаждата Си, и то не е нищо друго освен увеличаване на Света, понесен от общото ставане.

Приеми, Господи, тази Хостия, каквато е Творението, намиращо се в движение, благодарение на Твоето привличане, представено в новото си зазоряване. Този хляб, нашето усилие, от него произтича и нашето раздробяване. Това вино, нашата скръб, уви, е само разтварящо се питие. Ала в дълбините на тази неоформена маса Ти си породил – убеден съм, защото го знам – непреодолимо и освещаващо желание, принуждаващо да крещим всички нас, започвайки от безбожника и свършвайки с вярващите: „Господи, направи ни едно“.

Заради недостига на духовна жар и възвишената чистота на Твоите светци, Ти си ми дал, Боже мой, неустоима симпатия към всичко, движещо се в тъмната материя – неоспоримо разпознах себе си по-скоро като син на Земята, отколкото като дете на Небето; ето защо ще се издигна тази сутрин в мислите си на висоти, обременени с надеждите и страданията на моята майка; и там – силен със свещенството, което Ти си ми дал – над всичко онова, което в човешката плът е готово да се роди или да умре под издигащото се слънце, аз ще призова Огъня.

Огънят е основание на битието и сме подвластни на устойчивата илюзия, че той излиза от дълбините на Земята, както и че пламъкът му озарява постепенно протежението на сияйния поток на Живота. Ти ми даде, Господи, благодатта да разбера, че това видение е измамно и че трябва да го отхвърля, за да Те осезавам. В началото е била силата – мъдра, обичаща и действена. В началото е било Словото, разполагащо със суверенната способност да подчинява и извайва всяка Материя, която ще се роди. В началото не е имало нито студ, нито мрак; имало е Огън. Ето Истината. (…)

Пиер Теяр дьо Шарден - френски палеонтолог и философ