ОЩЕ ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ПОЕТА БОЯН БАЛКАНСКИ
Аз поместих наскоро в блога си постинг за срещата на Боян Балкански с Кръг „Слово”, на която той представи стихосбирката си „Светлини в бездуховната степ”. Стихотворенията му много ми харесаха, защото те докосват и моя мир – обичта ми към планината, към хората, които са живяли там и още живеят, към ценностната система на българите преди да им отнемат имотите и по този начин да ги прогонят от родните им места. Поетът свързва всичките тези процеси с промяната, която върви по света и изказва своята загриженоост. Засяга и темата с българите по чужбина. Това няма как да не стане, защото неговото село е близо до Годечко, половината от което е придадено към Тройното кралство по Ньойския договор.
Ползвам повода да кажа, че ние, българите в България, твърде малко знаем за сънародницие си по чужбина. Знаейки за тях, ние ще знаем повече за самите нас. Давам пример със сънародниците ни в Западните покрайнини, откъснати от Българя преди около век. Те до днес живеят почти както дядовците и бабите си преди 100 години, запазвайки бита си, традициите си, ценностната си система. Ако се докоснем до тези хора, до съхранената им природа, до запазената им ценностна система - тази на българите преди век, ние най-добре ще видим промените, през които сме преминали и грешките си, ще се замиислим върху пътя, който следваме. Тези размисли са тема и в стиховете на Боян Балкански.
Темите, които засяга Боян Балкански някак не са актуални днес, защото времето е съвсем различно. За човек като мен обаче, познаащ родния му край заради културните ценности и уникалната си карстова природа, разбиращ любовта към родния му край, желанието му да направи нещо в живота си в духовната сфера, са много важни качества - те показват, че той има благородна цел в живота си. А това е резултат на запазената в него в голяма степен ценностна система на родителите.
Помествам три стихотворения на поета Боян Балкански:
ЖИТЕЙСКА ДИРЯ
„Делникът ни бе безшумен.”
Н. Н.
За мен, вървял по каменисти друми,
дори и празникът ми бе безшумен –
не носеше в простора слънчев ек
от дейността на скромния човек.
Немалко тихо страдал и препатил,
останах с име малко, непознато,
във този бурен, вулканичен свят,
подготвян да гори в барутен ад.
Прекланях се пред майката Природа,
пред всеки неин лист и цвят породен.
Раздаваш щедро с шепа доброта
на хора с чест, обсебени в беда.
Не вярвах сляпо в боговете земни,
народите погубвали екстремно.
Честта ми не напусна своя пост
да брани българския род от злост.
След мен оставям жива мойта диря
през времето духовно на пастира.
Все някой някога ще разчете
посланията й и в стихове.
ПРЕД ГРОБА НА МАМА
Преди да си заминеш, мила моя мамо,
от този свят красив, понякога жесток,
заръчаше ми тихо, за последно само,
почистен да подържам твоя гроб.
Аз не забравям твойте скъпоценни думи.
за мене те са шепичка духовна светлина,
скътани предпазливо и разумно
с фенерче мъничко във моята душа.
Когато посещавам твоя гроб във парка,
определено ще ми се да бъда съм.
тогаз запалвам восъчна свещичка ярка
и житце със лъжичката поставям там.
И винце със вода на кръст за теб полагам,
прекръствам се пред твоя земен снимков лик
и тишина вселенска Господ ми предлага,
та пулса си дочувам в в тоя чувствен миг.
Тогава път до тебе чак ми се разкрива.
по него идва плаха твоята душа
и с нея цяла група спомени щастливи,
които тук до мен присядат на пръстта.
И почват да разказват малко натъжено
за твойто минало на родната земя,
а сетне се разделят одухотворени,
загдето нов контакт сме правили сега.
И докато тук жител временен ще бъда,
ще те почиитам, мамо, със духът ми буден!
ПО ДИРИТЕ НА СВОЯ РОД
От ранина в живота си понесох
огнивото на българския род –
с библейскодревни станове известен,
с хилядолетен евразийски ход.
С потайности и митове се срещах,
из планините Мала и Понор
и бях орисан с Божие усещане,
че съм листо от техния простор.
В светилища тракийски все надничах,
за да беседвам с древния им дух.
Калета с римски пътища пресичах
и в тях откривах подвизи с разруха.
Вървях и по заглъхнали могили
т куманоелитен войнски глас,
и в урви, с топоними се сдобили,
от лютите черкези на Кавказ.
Със хора, птици и треви целебни
интиимно разговарях всеки ден,
за да запазя тяхната потребност,
събрана и написана от мен.
И изгреви поосрещах по билата.
Под слънчевия пладнешки зенит
се къпех в юлски пупрур ароматен.
И залези изпращах с меден щит.
А вечер със миисловното ми сито
отделях всяко камъче-ахат
от древната история, пропита
в плътта на на родния ми край благат.
*
Във този свят жесток, материален,
духовен труд почти не се цени.
Но може нявга някой да запали
от него краеведчески искри.
От Оня свят ще видя го тогава
как дири дирите на своя род
сред историческата му жарава
и поздрав ще му пратя с моя Бог.
Помолете се за Украйна!
"СЛАВЯНСКАТА" ЛЪЖА Е ПЛОД НА Д...
