С посвещение на двете бебета и пожелание да ги въведат родителите им
     когато станат големи в тази свята планина, но и на дамата, която се размина с Понора.
     При заявка ще намеря и подаря още конски подкови...

                                      СВЕТАТА  ПЛАНИНА 

 

    В блога си имам доста постинги за Понор планина, но поради особената ми любов към нея често се връщам на тази тема. И сега ще я опиша съвсем накратко, на обичачащите красивата природа за поучение.

    Тя е производна на Балкана, отделяйки се от него не от определен връх чрез странично било, а от доста дълъг участък от центрналното му било, започващ от прохода Петрохан и достигащ до Крушачкия връх, където е езерото Червената локва.  В посока изток билото на Балкана се нарича Козница заради алпийския си характер при Тодорините кукли и многобройните някога диви кози в изворната област на река Ботуня. Успоредно на нея върви нещо много прекрасно - Големият Понор с четирите големи понора, каквито други подобни в България няма. Има само един като тях над с. Дойкинци в Западните покрайнини, пак в Балкана, наричан и там Понор планина.

    Големият Понор се ограничава от север както вече отбелязах от билото на Балкана между прохода Петрохан и вр. Крушачки и от долината на р. Пробойница. В този си вид мекият и изпъстрен с прекрасни вдлъбнатини с реки и слепи долини в тях южен дял на Балкана и успоредната на него скалиста част на Козница уподобявам на два близнака с общ гръбначен стълб. Само който познава тази част на Балкана и има отношение към нея, може да разбере какви чувства изпитвам, преминавйки горе по Козница и хвърляйки поглед надолу към Големия Понор, който познавам в детайли.

    От юг границата му е долината на р. Тодорица, Брезенския превал /между селата Батолов дол и Брезе/, след с. Брезе долината на р. Бракьовска от махалата Палилула до седловината между махала Бракьовци и Годеч и после по долината на река Нишава до Петрохан.

    Северната граница на Средния Понор е южната граница на Големия Понор. Южната му граница пък преминава по долината на р. Искрецка от Своге до махалата Палилула, после по долината на р. Брезенска и след това през превала Брезенски до с. Зимевица.

    Северната Граница на Малкия Понор е южната граница на Средния, а южната му граница е реката Искрецка от махала Палилула до Бучин проход, после през с. Шума и Годечкото корито.

    Големият Понор е нещо прекрасно би бил той погледнат от билото на Козница, от връзките между понорите му, вътре от самите понори, в които текат реки и всяка от тях „пропада” в някаква дупка, обикновено скална решетка. В този дял на Понора знам само едно светилище до с. Заноге, за което днес напомня огромен оброчен кръст.

    Средният Понор е вероятно най-красивата от всички планини по Софийско. Такова разнообразие на природата по другите ни планини не знам, а какви цветя има, какви скали, какви водопади. Движейки се по билото на планината ориентирането е много трудно поради веригата от пропадналости по него – понори, уврази, въртопи, пропастни пещери, от които идва шум на вода. Тази вода извира от стотици карстови извори по-ниско, в блога си имам поместени стотици снимка на тази тема. А изгледът горе от Понора към централното било на Балкана, към Софийската планина, към Рила, Витоша, Руй, планините в Западните покрайнини – такава обгледност само от връх Мусала има.

   В този дял има много свети места и останки от древната ни история. Много наименования на местности имат в основата си имената на български царе,  напомнят за крепости. Голяма част от тези крепости са строени от Византия, опитваща се да се противопостави на тогавашното Велико преселение на народите между ІV и VІІ век, подобно на това на мюсюлманите днес към Европа. В планината има римски пътища, на места наподообяващи на мрежа, такава е гъстотата им. Подбно на планиниите в Западните покрайнини, тук също почти няма дол, по който към билото на планината да не се изкатерва римски път от първа до четвърта категориля или стратегически, широк само 80 см. Давам пример с изселеното днес село Меча поляна. През скалите има просечен път от Добърчин до него, а от него към планината започват три пътя. Почти до всяко населено място има останки от древен манастир, с чиито камъни от градежа са построени къщите на хората. За да не се забравя за манастира на името на светеца, чиито име манастирът е носел, има оброчен кръст. За да бъдат построени обаче тези манастири по планината помогнали са римските пътища от началото на Новата ера, ползвани по-късно от хората, които са се заселили тук. Давам за пример село Горна Горновица, вече изселено, но с останки от два манастира от двете ву страни. Оброчните кръстове от южната страна на Средия Понор са много. Там и природните условия са много благоприятни, за което говорят и имената им – Добравица, Добърчин, Добрилък и др.

   Малкият Понор носи още едно име, Манастирище. По-голяма концентраця на унищожени манастири в България отколкото има тук в планината, наречена поради тази причина Манастирище няма! Отглас от този огромен християнски комплекс са манастирите по Средния Понор и Малата планина, с които Манастирище граничи.

   Тези три части на Понора по площ са поне два пъти по-големи от Витоша. Като туристически обект те са много лесно достъпни с обществен транспорт от София, но туристи по тях няма. Причината е, че тези места остават непознати, това е едната й страна, а другата е снобизъм. Точно поради снобизъм има посещения на определени места, както напр. преди години снобите се сбираха на Цигов чарк, сега се сбират на Банско, а на други места снобите ги няма, защото не са им иннтересни. През зимата и при мъгла Понорът не е за посещаване, опасен е за изгубване по него – понор означава губилище - но през пролетта да не посетят туристите тази планина е техен голям пропуск. Красотата на тази планина се спомнят някогашните гдермански туристи, които сега на стари години идват тук с кемпертите си, установявайки се по Понора по ягодово или малиново време. Имайки възможност да ходят по целия свят, някогашните гедерманци не забравят красотата на Понора. Тази красота вдъпновява и нашия духовен отец Дядо Вазов, тук той пише най-силния си разказ, за слепеца, който с други сетива усеща свободата на Родината си.

    Някакво особено силно влечение имам към тази планина, счиитам, че тя ми носи късмет и с някакъв дар от нея се стремя да допринеса за късмет и на мои приятели. Ето два успешни случаи:

    Преди две години подарих на моя много много добра позната конска подкова, която намериих в Понора. Семейството на сина й, женен в Бостън от 5 години /тогава/ няма и няма дете, макар много да го искат. Подковата замина за Бостън и в първите дни на април, бебето се появи на бял свят. Но не винаги става така, както човек го пожелава – момчето се размина за няколко със зодията РИБИ, най-добрата зодия за мъже.

   Преди година на други мои познати подарих подкова отново от Понора с пожелание да имат внуче. Подковата им подарих в труден за тях момент от пътя към тази заветна цел. И ето, в последните дни на зодията РИБИ Бог ги дари с внучка. Зодиакално обаче отново не се получи както ми се искаше.  РИБИ – това е най-добата зодия за мъже, но за жените не е добра. Или трябваше внучето да е момче или да се роди извън тази зодия, но и така е добре, радостта е голяма.

    Имах и случай с подарък на подкова, който не допринесе до нищо. Една дама изяви желание да посети тази планина и аз й подарих подкова, която намерих там с надежда частицата от планината да разпали у нея желание за по-съществен контакт между нея и тази свята планина. Резултатът обаче бе обратен на желания от мен - тя се отказа да я посети и така униалната възможност пред нея, да бъде тя въведна в тази свята планина пропадна. Мисля си, че разликата да се е докоснал човек до най-святата българска планина или да не се е докоснал е голяма. Но за тази връзка недокосналият се едва ли подозира…  

     Следват няколко снимки от Понора: 

                                                                Връх Лупова глава



                                               Орловата скала /с египетски лешояд/



                                     Пролет в Понора



                                            Скалната целувка



                                                               Скалната омега



                                                       Карстов извор



                                      Оброк "Свети Илия"



                              Понорови красоти







            Един от двата оброка да село Горна Горновица



                                                     На платото на Понора











                                         Юстиниановият кръст от село Брезе



Кръст с български символи по него, според мен най-значимият по Софийско, намира се в двора на църквата на село Брезе.

И поздравления за този пътепис!

Ако беше жив, и Иван Вазов би ти завидял за него!

Това е България!

Тъй като пишеш за Кодница, исакм да те питам: има тунел Козница под едноименния хълм, който свързва Средна гора и Стара планина при гара Копривщица. От другия край на тунела е, мисля, с. Стряма.
За коя Козница става дума в твоя реортаж?

Тази Козница, за която Вие казвате е връзка между Балкана и Средна гора, подобно на останалите две, Стражата и Гълъбец. Тя представлява рид, а не е хълм.
Някога на много места в България е имало диви кози и това е било така, защото тогава ловците още не са прилагали снайперови карабини. По Балкана е имало много скалисти места, които козите са обитавали и поради това те носят едно име, Козница. Давам пример с рида от вр. Хайдушки камък към с. Чупрене, където направих селфито за ника си, по скалите на Централен Балкан, около хижа Козята стена. Страхотно място за дивите кози е била високата част на долината на р. Батуня, над село Заножене, която е скалиста, недостъпна за хората и хищните животни, поради което е била царство на козите. От другата страна на реката обаче ако застане ловец със снайперова карабина за козата спасение няма, затова те там са избити до крак. Именно многобройните стада диви кози в тази долина са дали името на планината, Козница. Козница започва от прохода Петрохан и после на запад през връх Крушачки продължава пак по скалисто било до превала между селата Губислав и Дружево.
Единствената планина, където остават дивите кози до днес е Пирин, но и там има бакониери, съоръжени със снайперови карабини, които през деня стрелят точно до 2000 метра, а с приспособлението за нощно виждане - до 1000 м. Парите са страхотна сила, въпреки това обаче дано да опазим този животниски вид, дивите кози.
Постингът ми, подбно на този за база "Вучина махала" съдържа реални образи. Смешното ще бъде, ако тези три образа отворят блога ми.
Поздрави

Разходих се мислено по тези прекрасни кътчета българска земя. Насладих се на доловената от обектива красота на святата планина.
Жив и здрав бъди! Дерзай! Прекрасно е това, което споделяш тук в блог.бг!

Като единствен мъж в рода имам много ангажименти, но май желанието на тези, към които имам ангажименти е да ме разделят на молекули. Надявам се да имам повече време един ден и да започна да си публикувам снимките си от България. А зрителната ми памет - тя е достатъчно услужлива за да си спомням почти всичко около видяното.
Въведените три образа в този постинг са реални, дано да ми отворят постинга.
Поздрави

Вчера минах оттам и видях кръстовете, но Юстиниановият бе почти зарит в строителни материали...
Иначе бе много красиво, долу гората вече е почти раззеленена, само горският разрез на Сърбеница е още без листа, като на твоите снимки :)