ЕДИН  ДЕН  СВОБОДА!

 

     Притиснат от ангажименти и борба с лошите хора в кооперацията, в която живея от месец не мога да отида на планина. Но пък свърших всичките си градински и други работи. Като председател на Е. С. трябваше да извърша ремонт на покрива, който бе много зле. Имам опит в строителството и поради това участвах активно в решенията какво и как да се поправи или подобри конструкцията на покрива. Казват, трудно е да се работи с хора. Ако са хора, не е трудно, но голяма част от тези, дето се мислят за хора все още са някъде по отсечката бозайници – примати – маймуни – хора. От ниските етажи на кооперацията казват: Аз нямам покрив, няма да платя, над мен живеят еди кои си. Други търсят причини да не плащат частта си от сметката, изтъквайки мотиви, които са неприемлави, напр. че правя ремонта на покрива за да открадна половината от парите. Трети не плащат членския си внос за чистачката, но нямат нищо против да им чистят входа. Най-зле обаче са младежите, които не работят и „тежат” на пенсиите на родителите си. Те по цял ден пият бира или кафе, пушат и си говорят около блока. Това продължава от 10 ч. сутринта до тъмно. Нищо не става от тези хора. Те не са полезни за себе си, за държавата, агресивни са. Не живеят зле обаче, видно от колите им и от теглото им. За тази категория младежи не казвам, че дрънчат като празни лейки, защото тези, които дрънчат все пак се опитват да кажат нещо. А тези освен словосъчетания като „Аре едикакво си” или псувни и заплахи, нищо друго и не могат да кажат. Това е продуктът на днешното ни общество – абсолютните пазарни боклуци, но този възел се заплете твърде от далеч, още от повторното освобождение на България. Някакви пазарни взаимоотношения с други като тях те все пак имат, но какво правят си знаят само те. Това, което прави впечатление е, че тези „хора” с часове стоят пред определен магазин или на ъгъл и гледат нещо, чакат. Когато бях на техните години можех да се кача на покрива и да премахна комин пред падане, да покрия с керемиди участъка. Аз направих водоподаването към входовете за студената вода. За електрическите неволи също помагам, както и за всякакави технически проблеми, знам всички инсталации и особености на кооперацията. Тия днес могат само да пушат и да пият бира. В планината като срещна такива ми мязат на лайновози. Тези обаче наподобявам на двукраки мехове. Дано да не повърнат от препиване, говоря си сам, ще залеят улицата Св. Св Кирил и Методий с бира. И си мисля: Момичетата които искат да се размножат и си търсят мъж биха ли се съгласили в името на това, да си родят дете да заживеят с някой боклук, който не само, че няма да им бъде подкрепа, но ще трябва още да го издържат и понасят. Това е адна от причините да има толкоз много неомъжени жени и такава ниска раждаемост.

 

    В съботата, мисля, че бе 18. 10. в 9 ч. се оказах без ангажименти, отпаднаха. За първи път от месец насам! След минтути бях с лятната си „униформа”  отивах за спирката на маршрутките, които пътуват за Голема планина. Спирката е на 300 м. от нас. На минутата дойде една за Войняговци. Качих я, после се изкачих на билото на Софийския Балкан. Бях на Драгуната, след това на любимия ми Локорски връх, наподобяващ наблюдателница към Мургаш, Чукава и селата Огоя и Ябланица, както и повече от половината от София.  С мъка от раздялата с планината се прибрах. Замислих се за това богатство, Софийския Балкан, където често търся успокоение, вдъхновение, черпя сили. Таково богатство за туристите и така непосещаван регион. През пролетта, есента и зимата там е приказка. Зимният сезон обаче е за тези, които са упознали планината добре, иначе посещението е рисковано.

    Софийският Балкан се състои от две части, които се разделят от Искъра. Източно от Искъра се намира Големата планина, която има следните граници – Софийското поле, Витиня, билото на Централен Балкан до вр. Чукава, Лакатник, после по река Искър до Курило. На запад е втората половиина на Софийския Балкан, наречен Малата планина. По площ Малата планина е по-голяма от Големата, а разликата между двете е както разликата между Западни и Източни Родопи. Към Малата планина спадат още планините Чепън, Въртоп и Три уши, които достигат до Калотина. Така Малата планина се загражда от изток от р. Искър и от запад от р. Нишава. Всички планини обичам, но тази е измежду планините, към които обичта мви е най-силна. И затова я считам за силнахза мен планина. Само Малата планина по площ е поне два пъти по-голряма от Витоша. Повече от 40 години зимните ми преходи преминават по тези планини. Обичам ги. Затова винаги когато чета Скитнишките песни на Вазов ме обзема вълнение. Ето едно стихотворение за тях:

 

                         

 

                                    В  Малата   планина

 

И

etxt.zip 1 KiBsfb.zipМалата планина — тъй се нарича южният масив на Стара планина, между Петроханския друм и Искъра.

 

За очите — красни, дивни гледки,

за душата — шир, възторзи живи,

за поета — вдъхновенья редки

имате, чукари горделиви.

 

Хубави сте! За сърце наслада —

вред, де поглед падне, де крак стъпи;

спорни с сенки, с извори, с отрада —

само за орача вий сте скъпи.

 

За браздица нямате вий место,

труд упорен ялов тук остая,

глад и нужди вам са гости често:

нищета — сред пазвите на рая!

 

И човекът, дрипав, твар нещастна,

роб на мъки и на мрак вековни,

туря пятно в таз картина красна,

фърля скръб в предела тоз чаровни!

 

   Разхождайки се този път из планината два стари спомена нахлуха в мислите ми. Въпреки, че годините ми станах доста, разни спомени от преди много години ме осеняват. Аз си ги спомням с много подробности, включително и интонацията на гласовете на хората, с които те са свързани. И образите им, защото съм силен физиономист.

    Първият ми спомен бе от 1979 г. от времето на първия ни преход по билото на Балкана от Ком до Емине. По светло изминахме прехода от Тръстеная до Лескова махала и горе на чудно хубавите поляни над селото решихме да останем по-дълго. По онова време в селото още живееха  хора, внуци бяха дошли през лятото да помагат на дядовците и бабите за животните. Хижата стопанисваше баба Пена, чието семейство живееше в най-високата къща на селото, почти на 1500 м. н. в. Къщата бе хубава, заградена от три страни с огромни буки, а в средата на двора имаше извор изпод една бука и каменно корито. Поостанахме там, защото дядото настояваше, утре щял да ходи да бЕре дЪрва. Дядото е бил горски, беше облечен с нов костюм от работата му. Той стягаше коня, готвеше се за утрешния ден, неколкократно повтаряше, че утре отива за дърва. Рано сутринта бяхме при бабата да си платим нощувките, дядото вече тръгваше. Конят бе вече със самар за дървата, висяха брадви, торби, въжета. Дядото пак повтори, че отива за дърва, опита да се качи на коня, но не успя. Донесе стол да стъпи – същата работа. Разплака се и каза, че миналата година му е била последното отиване за дърва. Бабата се сърдеше на дядото, казвайки, че цял живот му е казвала  да се преместят в София и да не живеят повече тук, при вълците, но той все отказвал. Оставихме съкрушения дядо, но явно споменът не ме е напуснал. Когато четох разказа на Константин Канев за Дрохо, в образа на Дрохо аз виждах този старец…

    След смъртта и на баба Пена къщата падна. Ако не се подържа покрива тежките каменни плочи смазват гредите и падайки разрушават всичко под тях, достигайки до обора. Останаха стопанските постройки, свинарника, кокошкарника. В кокошкарника имаще една умряла белка заедно с малките си, всичките мумифицирани. А чешмата чучуреше в каменнтото корито. И така ще бъде винаги ако мутри не отсекат буката, от чиито корени извира водата.

    Друг такъв спомен имам и знам точно от коя година е, когато бях в първи клас, което означава 1954 в Калофер.

   Живеехме под наем в страхотна възрожденска къща. Какъв двор имаше с цветни градини, с асмалъци, с градина за обработване. Хазяите бяха от интелигенцията на град - мъжът бе търговец на платове, обиколил Европа. И мъжът и жената помнеха турското повторно завземане на града и опожаряването му, бягството им като деца към планината, за да не ги изколят турците.

    Беше почти лято, аз вече завършвах първи клас. Хазяите имаха лозе, а в  Калофер почвите са специфични – песъкливи, не акумулират вода и поради това трябва да бъдат прекопавани. На незапознатите със селските работи пояснявам, че ако една нива или лозе се прекопае, естествените каналчета, по които се изпарява водата се рушат и така тя се запазва по-дълго в почвата.

    Старецът тръгваше да си копае лозето. Носеше мотика, и аз носех една по-лека. Излязохме извън града и се спуснахме в един дол, наричан Зли дол. След като пресякохме рекичката в него последва втората стръмнина и там стана каквото стана. Старецът /дядо Александър/ се задъха, опита се да продължи, но не можа и спря. Седна на един камък и заплака. Не мога, каза той. Не мога повече да ходя на лозето. А освен да отиде, той мислеше и да го копае…

     Спряхме за дълго. За да се върнем трябваше да изкачим отново стръмнината, по която слязохме до рекичката. Връщането не го помня. Но знам какво стана с лозето. Всяка година от него добиваха грозде, с което пълнеха два гюбека. Гюбек е голяма дървена каца с елипсовидна форма, предназначена да се къпят вътре двама души. Дадоха лозето на чужди хора да го работят и да разделят гроздето. Когато гроздето бе докарано то не бе един гюбек или половин, а една не съвсем пълна каца. Това остана от гроздето, казваше дядо Александър, като го разбиваше с един кол с наковани на него пирони.

    Въпреки тъжните спомени, които ме сполитат, прибрах се от планината като възроден. Трудните моменти ще свършат, раните обаче, нанесени ми чрез обиди от лошите хор окооло мен в кооперацията  остават. Лошото с лошите хора е, че някои можеш да игнорираш, други – не. Остават ми малко трудни дни обаче, надявам се да свършат и да съм отново доволен от делата си. Имам достатъчно места и области, които считам за силни за мен.

      Ще се възстановя!!!

    

 И ще забродя пак по планините на България!