РАЗМИСЛИ СЛЕД ПРОЧИТАНЕ ПИСМОТО
НА ГЕОРГИ МАРКОВ ДО ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ
Това писмо отекна силно в мен, защото го считам за показателно колко малко ние българите сме се променили в развитието си като личности и че между нас продължава да има голям брой лоши хора. Аз съм давал пример с платените хибридни войници на Путин в социалните мрежи, в които продажници на ниво примати, незапознати с това, каква беда донесе на хората откъсването на територии от България и придаването им към други държави, днес в ХХІ век химнословят същите тези престъпения на Путин в съседни на Русия държави като Грузия, Молдавия, Украйна и др. Напомням, че ние през 1968 г. бяхме тези които додохме идеята да се навлезе с военна сила в Чехословакия. Предполагам, идеята е била разработена в КГБ – отговор на зов за помощ от ЧКП срещу контрареволюционери фашисти? - но тези, които дадоха тон за тази песен у нас бяха назначените от партията на разните места „интелектуалци”, между които и Любомир Левчев, абсолютен човек на Тодор Живков. Радой Ралин преведе името му в „Лютите чушки” на Обича Паричките. Георги Марков напомня в псмото си до Любомир Левчев за това.
Имам един силен спомен от 1968 г. в трамвай №4:
На спирка „Орлов мост” се качи група чехски студенти, която бе пристигнала със самолет и щяха да продължават с влак за морето. Хората като ги видяха им заговориха на руски, СССР захватил Чехословакия, но чехите не разбираха руски или се правеха, че не разбират и аз попитах чехите говори ли някой от тях на немски. Намери се тъкав, обясних какво е стана в страната им докато са пътували. Почивката на чехите се разпадна – от Четворката слязоха на Халите и продължиха до Централна гара, но за да чакат първия влак за връщане.
Защо писмото но Георги Марков е актално и сега? Защото отново има продажници, хора без съвест, които срещу заплащане пишат по поръчка в социалните мрежи, в което Георги Марков обвинява ЛюбИ Левчев, загатвайки му, че дори не той пише сатиите си във в/к Народна култура. Никога до сега от времето на политпроститутите при социализЪма, останало в историята като времето на голямата лъжа, в социалните мрежи не е имало толкова много продажници. Те сега имат друго име, тролове. Анонимността им е гарантирана. Те могат да се представят чрез други имена, да имат няколко ника и задача да тровят културния живот на хората, да принизяват сътвореното от творците и да ги манипулират. Това е възможно само за част от творците, притежаващи талант, но не и достатъчно разум. Аз считам, че тези тролове на Путин и на задкулисието, зад което се крият агенти на бившите служби – посочвам само една част от тях, всичките депутати на ДПС! - заслужават същото клеймо, което Георги Марков слага на ЛюбИ Левчев. Дано пък някой от тези продажници вземе, че прочете писмото на Горги Марков и се засрАми….
И още един факт, който показва „промяната” в мисленето на държавниците-примати от времето на писмото на Георги Марков до сега. Него го убиха с куха сачма, напълнена с кураре, изстреляна от силна пружина в чадър. На рожденния ден на Тодор Живков. На рожденния ден на полковника от КГБ Путин пък убиха с пет куршума в главата Политковская, изстреляни от Калашник.
Вместо чадър с отровна сачма, сега се ползва Калашник за изготвяне на подарък за най-първия. Кой казва, че немало промена?
Помествам и аз писмото на Георги Марков в блога си. Тази практика стана твърде популярна в социалнит мрежи, защото тролове пишат статии тук и там, поръчкови, разбира се, подтроловете ги поместват в своите сайтове, а волнонаемни коментатори-примати ги заподмятват в нета. Вместо поръчан от Центъра, ето един оригинален документ:
ПИСМО ДО ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ - ПОЕТ
Георги Марков
Драги, Любо,
Много мислех преди въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти - леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш... и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти - американското, английското или китайското разузнаване са ми платили да "ударя" по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: "Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?"). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш.
Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив - дължа му честитка за рождения ден.
Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност, си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно. Например нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни беше по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опитваше да ни каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците-ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в "и други". Това беше времето, когато ти беше далеч от дяволската стълба на Христо Смирненски. Аз не ще ти припомням други моменти от тези години, когато много неща ни сближаваха и съвсем малко разделяха. Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет. Но аз не ще се въздържа да спомена две картини от твоето преображение, на които бях свидетел. Знаменитото гласуване в Съюза на писателите на 12 април 1968 година, когато ти застана на трибуната заекващ, пламнал от срам и неудобство, за да спасяваш кауза, в която дълбоко не вярваше. Трябва да ти е било много тежко да изпълниш поръчението. Съмнявам се дали пребогатото заплащане след това те е компенсирало. И другата картина, когато в края на същата година двамата отидохме на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ни бяха предопределени. Аз направих много лошо впечатление на нашия високопоставен домакин с невъздържаността си, а ти спечели - с благоразумието си. Тази нощ, в която избраха Никсон срещу Мърфи, аз видях как дяволската стълба се спусна пред тебе и ти без колебание сложи крак на първото стъпало. А дяволът от върха се смееше. После вече не те видях. В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на "Литературен фронт", дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията си.
Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа - асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти, като всеки простосмъртен, си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност. Мъча се да си представя как ли изглеждаш сега. Сигурно си понапълнял, гласът ти е понатежал, но лицето ти си е запазило детските черти. Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители, да гледаш хората, без да ги виждаш, и да ги слушаш, без да ги чуваш. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен - че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите ти, които по повод и без повод пишеш; това личи от експлозията на гняв и безсилие, на болезнено съзнание и тъпо самодоволство, на бунт и на раболепие. Би ли могъл да си представиш Христо Ботев като верен камериер на Митхад Паша?
Преди време ми казаха, че неотдавна си правил опит за самоубийство. Прощавай моята жестока нетактичност да спомена това, но аз искам да бъда напълно обективен и да нарисувам образа ти такъв, какъвто е. Моята позиция и фактът, че мога да казвам точно това, което мисля, без някой да ме цензурира, съветва или коригира, ми дават възможност, която нито един в държавата под твоята стълба няма. Така че ако един ден историята потърси достоверни свидетелски показания, вероятно би се позовала на мен с повече доверие, отколкото на хората около теб. И сега вече стигам до сърцето на твоя конфликт и на нашия конфликт. Въпросът е за вярата. Наистина.
И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник "Народна култура" под заглавие "Верую на новия човек".
Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето. Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази - все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно - няма право да не бъде поет!
И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.
Или да вземем думите ти, че "Солженицин е белогвардейска отрепка". Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща "Чайката", в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат "идеализмът" да им се плаща, искат "героизмът" да им се плаща, искат да им се плаща загдето "вярват", забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.
Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф "омраза". Наистина ти си все същият "неверник".
Моля те, прочети това, което си писал. Или искаш аз да ти го прочета. Ти говориш, че буржоазията нямала никакъв морал. Бих те посъветвал да попиташ майка си, ако поне вярваш в нея. Далеч съм от мисълта да защитавам буржоазията, но нима ти смяташ, че не си буржоа? Нима думите на Маркс, които цитираш, че буржоазният морал бил покупко-продажба, не важат главно за тебе и за твоето общество, което е прекопирало всички дяволски черти на буржоазни свят, без да запази нравствените задръжки на морала му. Ти знаеш много добре за какво говоря. Ние нямаме друг случай в историята на целия буржоазен свят като този, който ти си забравил да категоризираш в твоето "Верую". Хора, които по заповед се кланят на едного и го смятат за вожд, след което по заповед го оплюват, предават и убиват, след което по заповед го реабилитират и му издигат паметник, след което по заповед го забраняват и след което по заповед изпращат големи венци на гроба му. Знаеш ли къде е улица "Трайчо Костов". Тя е в квартал "Лозенец" и е една много стръмна улица. И затова на мен ми звучат така странно и весело твоите думи, че "буржоазната идеологическа диверсия се стреми да руши нашите морални ценности". Какво каза? Чии морални ценности? Казват, че къртиците край Панагюрище измрели от смях.
Но аз пак се връщам на въпроса за вярата. Беше време, когато ти наистина вярваше, беше време, когато ти наистина би се потресъл от статия, която девет години по-късно ще напише твоят двойник, когато твоята вяра не се разхождаше по страниците на нечистоплътни вестници като "Народна култура", а стоеше в кръга на твоята интимност; беше време, когато ти произнасяше думите социализъм и комунизъм със свещенодействието, с което Солженицин днес се прекръства. Беше време, когато вярваше, че всяко голямо обществено преобразование започва с личния пример, че не партията прави комунистите, а комунистите правят партията и че обществото не е уплашено инстинктивно стадо, а хармонична структура от високо съзнаващи личности.
Къде отиде всичко това? Къде отиде твоята вяра? И въобще вярваш ли в нещо, тъй като веруюто ти е доказателство за отчаяно бездънно недоверие.
Или може би аз преувеличавам, може би просто съм те сбъркал. Може би ти просто като всички други систематично и трудолюбиво си разигравал играта на думи и званието на "поет" да е било само най-ниското стъпало на блестящата ти кариера... Не, това не вярвам.
Знаеш, че винаги съм бил фанатичен оптимист. Не защото съм вярвал, а защото съм искал да вярвам. И сега искам да повярвам, че един ден, една най-обикновена сутрин, ти ще се пробудиш, поетът ще се пробуди, ще издържи сътресението на първия действителен контакт със себе си и шокът, който ще последва, ще го накара да скочи от стълбата, за да се върне там, където му е мястото, където никой не ти плаща за вярването, а за невярването си плащаш ти!
Твой: Георги Марков
© Георги Марков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2006, № 9 (82)
Други публикации:
Георги Марков. Литературни есета. София: Български писател, 1990.
е доста по-голямо, отколкото го преценявате Вие. Те са продължение на политиката, на натиска на управляващите /не сам в България/ да опростачват хората и да ги правят манипулируеми. Този процес не е нещо спонтанно , а се контролира от общ Център, където се работи на щат или на парче. Методиите на троловете са особено подли и най-големите им успехи са, че те успяха да се прикрепят към творци, които и не подозират какви цели имат някои от "приятелите" им в социалните мрежи. Най-лошото нещо е подведен първенец, такъв бе случаят и с Обича Паричките.
В тези социални мрежи има и лоши и сбъркани /напр. хормонално/ хора - комплексари, бетонни глави, които са добродушни, промити мозъци, които са злобни, заразените с брадатата спирохета маркспутинци или кимченунове, откровени примати, комплексар/к/и, има и такива, които до обед мразят себе си, а след обед - целия свят. Те не са проблем, проблем са троловете, които задушават социалните мрежи. Дейността им се управлява и контролира, давам пример с множеството статии срещу трибунал за сваления индонезийски самолет. Троловете се разпознават по общата тема, която всичките заподмятват при приказ от Центъра.
С привидния шум, който троловете вдигат, в социалните мрежи не остава място за творците, за тези, които могат нещо да кажат и така троловете изпълняват предназначението си. Творците се разочароват от съприкосновението с платените примати и престават да творят.
