Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2015 18:42 - ОТ МЕН АМЕРИКАНЕЦ НЕ СТАВА
Автор: planinitenabulgaria Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1924 Коментари: 4 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                  ОТ  МЕН  АМЕРИКАНЕЦ  НЕ  СТАВА!        Заради необходимостта да помагаме при гледането на внучката ни често идвам в Лос Анжелес. При всяко следващо посещение все по-трудно дочаквам деня, когато ще летим обратно, защото начинът на живот тук не отговаря ни на йота на моята духовност и ценностна система. Аз когато ходя някъде гледам, запомням, после размислям. Имам много информация за начина на живот на американците, за богатството им, от къде то идва, по какъв начин, за връзките и зависимостта на Америка с останалата част на света. Мога да напиша повече неща за Америка от поръчковите  политпроститути в нашите медии и интернетпространството, при това обективно, без да може да ми въздейства никой, но няма да сторя това.      Начинът на живот обаче на обикновения американец ми остава абсолютно /!!!/ чужд. Считам, че ценностна система те изобщо нямат, защото всичко тук се свежда до доларовата му равностойност, най-важното нещо за хората /?/ на пазарното общество. Относно духовноста, няма да се учудя ако стане въпрос за това важно човешко качество те да ме попитат какво е това духовност, колко долара струва и къде може да се купи на сел. Както Пилат, който пита Исус: „А какво е истина?”       През дългите години, през които аз така и нямах внуче и бях започвал да се отчайвам често си спомнях разказа на Н. Хайтов, „Дервишово семе”. Този наш писател, както и Константин Канев – това са част от хората, които формираха моята ценностна система и макар и вече не между нас, аз им изказвам благодарност за това, че се различавам от мултиетническите американци. Николай Хайтов бе изключително умен човек, наясно с настоящето и бъдещето на България. С творчеството си той се стремеше да съхрани българския дух, успя да прехвърли и мост между колоритното родопско население и страната на базата на общите им културни ценности.    Познавач на човешката душа – това бе отец Констнатин Канев, една забележителна личност на Средните Родопи. Макар и много притесняван от партийното ръководство на окръг Смолян, днес тези,  които го притискаха са в небитието, захвърлени на боклука, където им е мястото, а отец Канев остана в дущите ни със своите разкази но и в историята на България със своята книга за Момчиловци. Тези двама автори бяха мои приятели дълги години и приятелството ни сигурно е било истинско, защото част от техния дух мисля, че нося и аз. И това е отговорът ми към българските американци, защо съм толкова рпазличен от тях и защо никога няма да заприличам на тях. Ако някои от тях отворят този мой постинг, прочетат двата разказа, които прилагам и са в състояние да разберат посланията в тях, може и да разберат защо оставам толкова различен от наамериканизираните неамериканци.   Николай Хайтов  
                            Дервишово семe

fb2.z

Иfepubtxt.zip 8sfb.zip

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха дето се женеха, ами старите си ги правеха сами. Чух ги веднъж само как си проговориха с баба.

— Младо е! — рече баба.

— Ще наякне! — рече й дядо. — Само трябва да се поогледаме за някое момиче!

Какво е гледал дядо и как — не мога да ти кажа, ала веднаж като се върнах от паша, заварих у дома един адам бойлия мъж с една голяма ножица в пояса набодена.

— Рамаданчо — каза дядо, — викнал съм терзия потури да ти ушие. Вапцани ли искаш или сури?

Друго питане не ме попита. Годиха ме, жениха ме — това беше всичкото питане: „Вапцани ли потури искам или сури?“

Терзият дойде в сряда, в четвъртък потурите беха ми ушити — вапцани потури, с капаци и гайтан, а в петък дойдоха тъпанарите на двора и зачукаха даулите на сватба. Даулите бият, казаните с месото врат, пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста. Пресрамих се и попитах баба.

— От колибите ще бъде — вика, — не от село!

Ама коя? Каква? — нито баба да ми каже, нито аз имах кураж да питам. Коя? Каква? — вечерта се чак разбра. Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът и дойде време да останем сами в одаята с моята невеста. Преди да влезем в стаята, дядо ме повика настрана и рече:

— Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре, на сабахлем! Ако си — вика — станал мъж — карай мъжки! Ако не можеш — с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! — бутна ме в одаята и заключи.

Седял съм една половинка от саатчето като вдървен, без да смея нито да гъкна, нито булото й да сваля, докато най-сетне тя самата смъкна покривалото и се показа. Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива. Вторачил съм се в нея като диво, а пък то ма гледа, гледа, а че прихна да се смее:

— Срам ли те е? — вика.

— Срам ме е!

— Защо се срамуваш? Я гледай колчави потури имаш! И какъв пояс! Искаш ли да поиграеме на пумпал? — И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал… Така сме се хубаво заиграли, че не усетихме кога пропяха първите петли. Тогава ми дойде на ума за кръвта и ме налегнаха бърчините. „Ей сега ще се хубаво разсъмне и ще надойдат ония да питат за кръв. Ами сетне?“ Забеляза тя какво ми е и ме попита за какво си мисля. Казах й:

— За кръв!

— Аз — вика — ще ти намеря! — Наду се момичето, та лицето й стана мораво и току бликна от носа й кръв. Няма да приказвам тая кръв къде и как сме я размазвали — всичко мина, замина и заживяхме със Силвина като жена с мъж. Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето няма си брада, за да прежули една женска буза — не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнаж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.

Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше — дето има една дума — като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да я направи парам-парчета. Силвина си седеше повече вкъщи, гледаше баба и ни дочакваше от къра с варена каша. Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й — накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше. Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш — руси! Ако се поместиш малко — видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях! Вземаше ли да се реши, аз заставах да я гледам. Гледах я, гледах, докато ме сепне дядо:

— Хайде, Рамаданчо, козите ти ще умрат от глад!

Каква е мъка било и с тия кози! Спряло се онова лятно слънце мързеливо на средата на небето и не слиза! Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея, или пък да й раздухвам миглите. Имах си една закачка, речи го, игра, като се събудя сутрин, миглите й да раздухвам, докато всеки косъм се подреди на място. Бях й се врекъл на Силвина, като отида с дяда на панаира във Филибе, да й донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си останах: един ден бяхме на коситба с дяда, а като се върнахме вечерта вкъщи — заварихме празна, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвели. Баба я не давала, бутнали я баба и я взели. Рекли, че Силвина от чеиза имала да си дозима. Метнали я на конете и докато надойдат хора — отгърмяли към букака.

Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме и вика на баба:

— Давай въже!

Донесе баба въже, върза ме дядо за дирека, а че ми рече:

— Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш! Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!

Качи се на мулето и фукна навън, като викаше на баба:

— Пази, вика, Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!

Баба си познаваше дяда, не ме отвърза. Тука, в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го сещах отмаляло като мъртво и ако пърхаше нещо в него, то бе едната само надеждица, че може пък Силвинините братя наистина за чеиза да бяха идвали. Най-сетне братя й бяха, не бяха чужди!

С тая надеждица съм се залъгвал до заранта, когато се върна дядо. Мулето беше в пяна — той в дрипи, дето се беше провирал из шубраците. Бутна ме в одаята и заключи, а те с баба се прибраха в тяхната си одая. Делеше ни една стена, а по средата имаше комин. На комина стената изтъняваше, та се чуваше, каквото се говореше оттатък. Мушнах се там и заслушах. Дядо говореше тихо, но се разбираше всичко.

— Нямаме невеста! — рече той. — Братята й — едепсизите, разбрали, че си е още мома, и я дали на Руфатя за два пърча.

— Ами сега? — попита баба.

— Сега я влачат из гората — рече дядо. — И ще се върнат кой знае кога… Но и да се върнат, за какво ми е чуждо семе в корема?

— А сега какво ще правиш? — рече баба.

— Прави ми се — каза дядо, — знаеш ли какво? Да изчукам Руфатовите като въшки с чифтето! И ще го направя. Ала не сега. Ще оженя Рамадана, ще почакам внук да дойде и тогава ще разплача майчицата на Руфатя!

Тия думи рече дядо, тия негови думи ме затиснаха в оджака и не шавнах. Тъй си ме завари утринта — в пепелта! На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не беся, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам… Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша…

Сетне каквото се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първата губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни само един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя. Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже. Тогава се разчу кое и как се беше случило с нея.

Руфат я бил харесал още първия ден, когато я видел да ходи на двора, и си направил дупка на дувара да я гледа. Той беше седем години по-възрастен от мене и хайлазин. Не ходеше нито за дърва, нито на нива и помагаше в касаплъка на баща си. Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати.

Два пърча имаха Руфатови, брадати пърчове, с два големи чана на вратовете им окачени, като звъннеха, чуваха се през десет баира. Силвинините братове — Реджепа и Юмера — лакоми хора, чобани — мряха пък за чанове и пърчове. И се спазарили с Руфатя. Те поискали пърчовете, той — сестра им. Разбрали, че си още ходи с корема на момиче. И му я дали.

Много ми се искаше да видя Силвина, ала оня звяр я държеше все под ключ и нямаше как. По едно време я измислих: стъмнеше ли се — качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови. Ей такова търкалце беше това пенджерче, но грейне ли вътре газената лампа, и всичко излизаше наяве. Е, не всичко, но пак: виждаше се как сядат на софрата… Как я вдигат… Как си постелват за лягане, как си лягат… Как си разпасва пояса Руфат… и… очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена… Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше…

Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по-другата вечер? Баба ме усети, че се туля зад комина, и каза на дядо, а той я сряза:

— Нека — вика — да се точи! Зло да набира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!

Прав ли, крив ли беше дядо — няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам. Сетне и това не одобрявах: с ножа щеше малко да се мъчи и замислях нова мъка — да го душа бавно, на почивки, но разбирах, че като го пипна, няма вече да го пусна, затова и от душенето се отказвах и намирах нови мъки. Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.

Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе. Грабна ме и хайде в Триград, при дебелото Айше. Пои ме тя с разни горчилаци, маза ме с разни мехлеми, но само за една неделя треската ми угаси и ме оправи. Ала не ме върна дядо в село, ами ме остави в Триград с Дели Юмеровите кози и заръча на Айшето да ме пои с каквото си ще, но без мустаки и брада да се не връщам. Така и стана: от горчилаците ли, от годините ли, не минаха няколко месеца, смъглиха се по лицето ми и мустаци, и брада… Не кой знае каква, ала брада! Поомекна и в душата ми — трябва пак от тая билка — живениче се нарича и се дава за мерак — и тогава дойде дядо:

— Хайде — вика — да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя!

— Може да ме жениш — казах на дяда, — да ме закопаеш и да правиш с мене каквото си щеш, но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!

Накарах го клетва да ми даде и там, в Триград още се ожених. Тоя път нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец! Знаело, види се и то, че бърза дядо му, и с два месеца изпревари рожделното си време.

Не бях виждал от години дядо да се смее — тоя път — засмя се… И легна да мре! Легна, бе! На третия ден от раждането на детето — легна! Както си стъпваше ухилен, крътна се на одъра и лявата му вежда заигра сама. Повика ме и каза:

— Рамадане, бубайков, видех, кай, Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя, кай, оставям в твоите ръце!

С тия думи замина дядо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама, чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти — у касапина Руфат, свива ги, както си ще!

Отначало си виках да подрасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя. Сетне си рекох — хайде да проходи! Докато проходи то, и Силвина започна да излиза, и тя с дете на ръце! Бавно стъпваше по двора, като да беше извървяла много път. Фереджето скриваше лицето, та го не виждах, но очите й често се извъртаха, мене търсеха да видят.

Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Руфат я следеше през прозорчето, мене пък жената следеше. Добре, че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше. Тихом си ронеше сълзите и не продумваше.

И се занизаха дните все такива: ора ли, копая ли, или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дупката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя — цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина — отмалявах и отлагах… И се поднесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко са години минали. Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още са пропи. Не щеш ли, мина неговото царско време — взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло. Момичето му в друго село се ожени и Силвина остана с Руфатя, сама. Преди месец и нещо бутнах тарабата — гнилата — и влязох в Силвинините двори като у дома. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме наедно, от четиресет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина — между нас. Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.

— Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!

А сега ще попиташ ти какво?

Сега работата горе-долу тъй върви: на Руфатя все му студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката — ходя за дървата аз. Всеки ден по едно магаре дърва, и пак не стига. Акт ми съставиха горските, нов се канят да съставят, та затова и нощем ходя. Бода си очите, трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед! А не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече. Та махни туй, ами впира някога работата и до помощ, като се храни: тежък, а трябва да се повдигне, да прощаваш, постелката му да се тупне и пикнята да се махне. Слаба жена такава работа не може да свърши и кой, кой — хайде Рамадана да слугува на Руфат! И слугувам, инак всичко ляга на Силвина… Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте какъв комшия, какъв човек!“ Ала не видят какво ми е на мене — вътре… Вътре катраните, братче, врат ли, врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще… Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал вдървеният Руфат, лежи, не мърда! А времето, агов, лети, коленете отмаляват. И се не знае дали ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя аз адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера…

На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш — кажи, ако ли не — помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака.

Край

 

 

                  Балабан

Константин Канев

 

Сине, стига ти "ученката", нема да ставаш даскал! Ще те правя овчар, ще пасем овцете, ще ги плодим, ще торим нивите да севаме ръж и овес...

Бях завършил прогимназията, когато с тези думи баща ми ме подбра да зимуваме в Крумовградския край. Настанихме се в една празна махала край границата. Дружина ни беше спретнатият Георги Ников, когото селските овчари назоваваха Нику.

Настана тежка зима, наваля дебел сняг. Пътищата за пазаря в Крумовград се затвориха. Ни зърно-фураж, ни сламка сено, ни стрък листе в пустата махала. Отчаяни чакахме да духне южнякът, да се стопи големият сняг, та да пуснем овцете да скубят високия риган и залъжат глада. Януарската студена тишина бе хвърлила бял покров над гори и долини. Старците, припекли се на дъбовия огън, почнаха да похъркват. Накрая дрямката и нас обори пред загасналата жарава.

Сладкият ни сън бе нарушен от внезапния и тревожен лай на четирите ни кучета. Сънени и изплашени, един през друг изрипнахме на чардака. Светло беше като ден-месечината и белият сняг се допълваха, изплашени, кучетата наближиха къщите и впряха задници в дуварите. Баща ми тревожно се провикна:

-Олелееее, вижте бре, вълците са ни оградили, ще ни пръснат овчиците...

Това беше глутница от девет вълка, които нападаха стадата и изтребваха дивите прасета. Всяваха ужас сред хората от този край. Видяхме ги да настъпват в обръч около кошарата на овците ни.Вълците не се плашеха от нашите провиквания. Баща ми не се стърпя, скочи от високия чардак в снега, за да даде кураж на кучетата. Нашето смело и глупаво куче Гарип подгони глутницата пред очите му и издалечи стотина метра.Вълците се юрнаха към него, "нагарванисаха го", станаха една голяма гармуда и за миг го удавиха, разкъсаха го, помен не остана от него...И изчезнаха! Смутени и объркани се върнахме при огъня, баща ми вдигна ръце, хвана главата си и заповтаря с пресипнал глас:"Брее, брее, язък за хубавото куче, изядоха го вълците"-и се просълзи. Заплаках и аз за своя верен другар Гарип. Нику Георги съчустваше на мъката ни, удари с ръце и се провикна:"Аааххх, да бе жив моя БАЛАБАН"!Настана гробна тишина. Нику приклекна до огнището, стъкна огъня и той огря стаята с разхвърления овчарски багаж. После огледа всичкини и подхвана:

-И аз съм плакал за куче, ала съм плакал и от куче! Кабадайлия овчар бях навремето, тънък, висок, със завити мустаци. Ходих с гайтанлии потури, на рамо премятах черен шал, под него шарена чанта с каба-гайда, на гръб къса пушка-мартинка, през рамо кръстосани фишеклици, на гърди сахати и кюстеци, а през кръста-жълт силяхлък с набучени ножове, пищоле и чакмаци... Само едно ми липсваше-нямах си хубаво куче. През година-две кучетата ми умираха, губеха се, открадваха ми ги.Не ми вървяха кучетата, а овчар без куче не е овчар!

Една есен тръгнахме група овчари към полето да зимуваме. Минахме Кърджалицкия камен и се отправихме по стария Друм. На Шенюв чучур, под пътя, слушам плач ту като на щене, ту като на коте. Слязох долу, назрях се и какво да видя-шест малки щенце, изсипани в една хвойна. Петте бяха умрели, а само едно издаваще глас, жално плачеше и се валяше по гръб върху умрелите си братчета. Малкото живо щене имаше голяма глава, тъпа муцунка, дебели крака, през главата и гърба бяла ивица и най-важното-беше гуджук, без опашка. Мене от дете ми харесваха кучета без опашки. Домиля ми, взех го под шала и ха тук да го хвърля, ха там да го метна, носих го чак до Кавгаджик. Там хванах една коза, обърнах я по гръб, взех щенето, отворих му устата и така му нацърках от козето мляко. То се опули, почна да жаука и да трепка в ръцете ми. Вечерта пак го нахраних с млечице от козата, като го наливах с лъжица. Рекох си, белким пък това хвърлено щененце ще ми е късмет да си изхраня хубаво куче! На другия ден от върба изплетох кошница, сложих го в нея и го закачих на овчарското магаре.

Слязохме в топлото Беломорие, разположихме се в старата Ортаджицка къшла. Още вечерта направих топла гуджинка на щенето и с голям мерак го хранех сутрин и вечер. На втората сутрин за мое учудване до щенето бе легнала една майка-кучка и то спокойно смучеше от цицките и. Наскачаха и овчарите, и Диню Шукерски рече:"Познавам тази кучка, тя е Кривошиюва. Купи я преди три години от Диню Петърчоски, тя е прочута изхранва добри кучета".

Тя се ощенила седмица преди тръгването на стадото към Саксалицката зимна къща. Хубава кучка с хубави щенце, но какво да ги прави кехаята през зимата? Накрая "се прегрешил" и решил да хвърли есенните шенце, а майката да подбере със стадото да го пази през зимата от вълци и чакали. И за да я подмами, Кривошия събрал малките в една конска зобилница, а майката вързал за кобилата да върви след него. На Шенюв чучур пратил майката да върви напред, а той изтърсил децата и в една хвойна и настигнал кервана. Майката-кучка почнала жално да плаче и се опъва, а стопанинът я подбрал с тоягата...

Довел той кучката в Саксали и я пуснал да ходи със стадото. Още на другия ден тя изчезнала и всички помислили, че се е върнала да търси щенците си на Шенюв чучур.  Между двете къшли имаше около трийсет километра растояние, но майката бе надушила и намерила малката си рожба!  А в Кривошиювата къшла цяла зима вълци и чакали мъкнели овцете му. Чак на пролет научиха и си взеха майката, а при мен остана големият вече щенек. Нарекох го БАЛАБАН. На третата година стана голямо куче-главата му наголемя, краката му станаха диреци, гърдите му се разшириха, козината му бе рунтава като на мечка. А бялата ивица през главата и гърба го правеше още по-налето и гиздаво.Куче да ти продума и ти напълни душата! То ми бе дете, брат и другар, не даваше пиле да наближи стадото ми!

Появи се мечка-стръвница на Момина вода, от нищо не се плашеше- ни от куче, ни от пушка, ни от огън;през която мандра минеше, курбан си вземаше. И мене не подмина-една вечер се хвърли в кошарата ми, а Балабан, без да лайне, се метна на гърба и, когато прескачаше оградата...Мечката се изрева, пусна овцата, изтърси един купен овес от задника си и вече не повтори при моята кошара. Балабан я гонеше чак до дупката и в Моминския балкан, лаеше по цяла нощ, тормозеше я и накрая я прогони в Манастирско землище. Налетяха три вълка, разсипаха билюците от Чепеларе до Славейно. Губеха се за седмица и пак идваха, но Балабан и тях прогони. Всички овчари го обичаха и го благославяха, а дето го виждаха, качамак му мятаха и погалваха по дебелия врат. Той разбираше овчарската благодарност и ставаше все по-дързък и смел срещу вълци и мечки. Много умно куче беше-каквото му кажех, това ми правеше!

-Балабан, ще минем през тази гъста гора- в нея има зелена трева за овиците. Мини ти през долния край и ги пази от мечката-му виках, а той без колебание обикаляше овцете и ги извеждаше невредими на поляната.

-Балабан, броих овцете, изгубили сме десет, бягай да ги намериш!-и той хукваше, намираше ги и ги пазеше, докато отидех да ги подбера.

-Балабан, пази стадото и колибата, отивам на село да си купя тютюн, бъди нащрек!

По цяла нощ оставаше на пост и не даваше никой да се приближи до стадото. Много пъти Балабан ме бе отървал от тоягата на зли пъдари и кабадайлии.  Заборех ме ли се овчарите, кучето спокойно ни гледаше, но поваляха ли ме на земята, то се хвърляше да ме брани. Есен и пролет на път през страшната Алем тарла кучето бдеше ден и нощ. Рядък овчар да не бе "накраден", само моите овци никой не пипаше. Научиха се овчарите за моето куче, дойдоха двама богутевци, даваха ми три лири, дойдоха журковци, даваха ми три овци да им го продам. "И педесет лири и тридесет овце да ми давате, нема да ви го продам, хубаво куче цена нема...То ми е верна дружина, то ми е овчарската гордост, радост и гиздило, искам да се нарадвам на хубавото куче"-често им заявявах.

Хубаво куче, ала и хубавото не му бе за дълго!

Един летен ден моя Балабан ме огорчи, учуди и обърка! Предния ден през мандрата мина устовски бакърджия, на магарче караше готови съдове за продан из Журкувските махали. Нахраних го като гостенин, на тръгване той ми подаде един тюмбелек и ми рече:" Кехая, дай ми три кила сирене и вземи тоя тюмбелек да ми не бави в чувалите!" Взех го и още на другия ден го вързах на ваклия ми овен. Добре удряше тюмелекът, удисваше и на чановете, та си виках, халал да му е сиренето на бедния бакърджия. До обед го слушах как лумка, но следобет не го чувах. Помислих, че не съм го здраво завързал, сигур е паднал някъде. Събрах овците на поляната, потърсих овена, но и него немаше. В недоумение и тревога се разтичах да го търся. Много се лутах, когато по едно време чух тюмбелекът да тупка от време на време, но като че ли под земята! Най-сетне намерих моя Балабан, притиснал овена в една яма, за да не може да мръдне, и захапал тасмата на тюмбелека, за да я прояде и откъсне. Привалях, устата ми пресъхна, чудех се да вярвам или не на очите си. И рекох:"Пак съм нямал късмет на хубаво куче!" Стоварих гегата с всички сили върху гърба му. Тасмата бе почти проядена;отвързах тюмбелека от овена и Балабан се успокои. Разбрах, че не ще този чужд салтанат в стадото ни. Една седмица не му продумах, качамак не му давах, а той гузно ме гледаше и виновно странеше от мене. Бях на път да му простя тази лоша постъпка...

Мина не мина месец и дойде време за лятна стрижба. Преди нея ние "плавехме"овците, за да бъде ярината бяла и чиста. На Марцеко имаше голям вир в реката и там всеки ден имаше стада за къпане. Закарах и моето, но една чужда овца се объркала, жално блееше и дойде в моите. Изкарах ги на голата поляна и "моето прочуто куче" погна чуждата овца и на чист бял ден я раскъса на шията! Вдигнах мартината и право в главата...дааннн...даааннн! Стрелях му два пъти и то се заобръща низ Меча дупка надолу.

Не бях на себе си, плюх на моя кучешки късмет и никому не исках да кажа какво върши моето прочуто куче. Вечерта не клепнах от яд и мъка. Сутринта рано Тодор Кереметчията се развика, че под мандрата мечката е изяла една овца. Седнахме да доим овцете, другите пълнят по едно ведро-аз две.

-Нику, ти имаш голям яд и кахър, овчар, който надая двойно мляко, е на яд. Кажи какво е станало с тебе?-питаше ме Тодор Кереметчията.

-Нищо нема, стрико Тодоре, имам ищах за доене.

-Имаа, Нику, имааа, кажи си балното?

-Снощи пребих Балабана, пукнах му два пъти низ Меча дупка и не знам жив ли е, умрял ли е!?

-Ааа, затова ли мечката си е взела курбана тази вечер? Как вдигна пушка да пребиеш такова хубаво куче бре? Чи то си немаше цената ни в полето, ни в планината, колкото ти прави билюка, толкова ти прави и кучето.-Аратлик, какво ще правим сега без него, всички овчари в него впирахме очи, само то можеше да пропъди мечката- рече ми Диню Шукера.

-Пребих го, аратлик, два пъти му стрелях! Преди месец прояде тасмата на тюмбелека, вчера удави една чужда овца. Не ми трябва вече, стига ми срама да кажат хората, че Никовото прочуто куче дави чуждите овци.

-Ти си кабахатлия, Нику. Толкова години си го учил да пази само твоето, не ще Балабан нищо чуждо- ни тюмбелеци... ни овци...Ходи сега пак без куче, та мечки и вълци да ядат и твоите и нашите овци!-сърдито заключи Тодор Кермечи.

-Такъв ми бил късметът, да имам кучешки ядове и дертьове-ядно му отвърнах.

Тюхнеха и околните овчари за това хубаво куче, всички бяха в тревога. В Меча дупка овчарските деца от околните мандри намерили кървавият и ранен на две места Балабан. Направили му сушина и сенчица от борови клони, носили му вода, сирене, мляко, гледали го като болен човек. Мина един месец и един ден дотичаха радостни децата:"Стрику Нику, Балабан се изправи на крака, но главата държи в земята и вратът му е изкривен. Да го доведем ли на мандрата?"

-Не ми трябва, не искам да го видя, по-добре да бе умрял. Ако го срещна, пак ще му пукна! Водите го където щете.

Тогава децата, наскърбени от моята жестокост, го отведоха на Атанаскехайовата мандра на Белчото. Там го посрещнали като гостенин, обградили го с грижи и внимание. Баш мандражията Иван кехая всяка сутрин наливал топло масло в раните му. Балабан бързо се оправил, но останал с кусур- вратът му изкривен, а главата все наведена.

Самият той като че ли бе разбрал грешката си и немаше очи да се върне на старата мандра, която беше на триста метра. Кучето се преобрази-пазеше вече не само своето, а чуждото и общото. Всички овчари ме упрекваха, че съм носил студени сърце.

-Прости му, Нику, прости му, продумай му!Помами го, помилвай го и кучето ще се върне при тебе!

-Нема да му простя, нема да го приема, не ми трябва!

-Продай ни го тогава да стане наше куче, да ни пази овците.

-Нема да ви го продам, от него печалба не искам.

-Нека тогава мечката ти яде всяка вечер овците-ми викаха овчари и мандражии.

Така в кучешки ядове премина лятото и бързо дойде подзиме да потеглим със стадата към топлото Беломорие. Атанас кехая пръв тръгна с овците си, но моят Балабан не го бе проследил. Стоеше при празната мандра и жално виеше. Слушах този негов вой и ту ми домиляваше, ту възбуждаше омразата ми. Заваляха есенните дъждове, Момина вода отъна в мъгли и аз напуснах мандрата си и слязох в полето. Една вечер покрай мене мина Диню Петърчоски, отиваше да лови риба на Портолагос. Обърна се към мене и сърдито ми рече:

-Абре, овчарю, абре кабадайлиино, срамо и грешно е да оставиш такова хубаво куче да плаче и вие по цели нощи из мъгливите бърчини...да иска хляб от чуждите хора и търси стопанина си.-На тръгване добави:-Тебе та следи някакъв тексерет(премеждие)с това хубаво куче!

Тези Динюви думи ме стреснаха и за пръв път след стрелбата Балабан ми домиля така, както го намерих в хвойната малко щененце. Пишманих се, било каквото било, да го бех помамил да тръгне с мене!

Зимно време пасях овците и през нощта. Нощем сами ставаха на "попаска" и пак плягаха. В една тъмна нощ съм полегнал при овцете насред полето, по едно време усетих, че нещо ме дращи и ми дърпа шала.Събудих се, скочих като опарен и виждам МОЯ БАЛАБАН! Скимти, жаука, скача, радва се, валя се пред мене, накрая се изправи и постави предните си крака на силяхлъка ми.Двата се гледахме, почуствах дъха му, разбрах и молбата му! Пет месеца не бяхме се виждали, сам ме намери сред полето! И двамата се бехме затъжили и заболели един за друг. Се едно че между нас нищо не се бе случвало.С пълна душа му рекох:

-Ако се върна, Балабане, ха добер си ми дошъл!-потупах го по главата, погалих го по гърба, станал бе кожа и кокал! Домиля ми, простих му, метнах му качамак, и до сутринта не ми даде мира от неговите радостни умилквания. И така след дългата вражда помежду ни отново станахме приятели и верни другари. Сутринта намерих една умряла овца и пак си помислих, че Балабан е направил своето си. За моя радост тя не беше пипната от никого.Одрах и кожата, повиках Балабана и му рекох: Ха сега твой късмет е тази овца, яж, пий, да се оправиш! А той изрови дълбока яма, постави овцата в нея, зарови я с пръст. Когато огладнееше, отравяше я, ядеше и пак я заравяше.

Зимата се случи топла и влажна. Напролет искарах добра стока. Моите агнета бяха най-големи. Луди пари ми дадоха касапите. Сам-самичък бях на полето, страхувах се от крадци и парите скрих в увисналите кожи в овчарската ми колиба. Готвех се след три дена да тръгнем към планината.

Една вечер съм забравил да заключа вътрешната врата... Пръв съм заспал, усетих удар в главата, притиснаха ме, хванаха ме за гушата, разбрах, че смъртта е надвиснала над мене. Привтасах да извикам:"Балабааннн, къде си, изядоха ме...пребиха ме..!"Баш по това време кучето било долу при мърша на умрял кон. Чуло тревожния ми повик, дотичало, вратите били затворени. Хвърля се на покрива, с уста измъква сламата, счупва клоните и се нахвърля върху нападателите. Успя да ги изхвърли от колибата. Изплашени, те се развикаха и побегнаха в тъмната нощ. Подгони ги кучето, а аз- ни жив, ни умрял, на четири крака се скрих зад колибата в храстите.Мислех, че нападателите пак ще дойдат. Балабан се върна, влезе в колибата да ме търси и тревожно почна да лае.Обадих му се:"Тук съм, Балабан, тук съм, жив съм още!..."

Дойде разтревоженото куче в тъмата и сложи предните си крака на раменете ми, тъй както бех седнал.Чувах как диша запъхтяно моя Балабан, как тупка сърцето му, чуствувах и разбрах, колко съм му бил мил и близък...Прегърнах го , заплаках като дете, плачех и повтарях:"Ееехх, Балабан...Балабанн...с куршум ти стрелих два пъти, на живота ти посегнах, а ти от куршум ме спаси и нов живот ми дари!Прощавай, Балабан, прощавай!..."И си спомних думите на Диню Петърчоски:"Тебе те следи някакъв тексерет с това куче..."

Сутринта аз бях с окървавена глава, а Балабан куцаше-дълбока рана зееше на лявата му плешка от остър касапски нож, но не умря от нея. На другия ден се разнесе мълва из полето, че "тримата касапи", които купиха моите агнета, са нападнати от "бясно куче" и били закарани в болницата. И още същата вещер с повързана глава мълком помамих и поведох стадото...Моят спасител Балабан с изплезен език на три крака закуцука след него!...

Натегнаха годините на Балабана, отслабнаха силите му, повяхна снагата му, лъскавата му козина се превърна в пожълтели и усукани кучешки кондалки-висулки. Нямаше вече желание да гони мечки и вълци, пресипна кучешкият му лай, сякаш излизаше от дървен хралуп, обичаше да лежи край мандрата.

Една есен стопанинът му го мамеше:"Балабанн...Балабанн...еейй, Балабанееее, спиш ли?" А той спокойно си лежеше в черната угар.Нику с болка разбра, че неговият Балабан е вече оглухнал и ще трябва да премине вече в запаса. И вместо да го води и мами със стадото към зимните къшли и летните мандри, доведе го в село на бащините му двори да прекара спокойно и заслужено своите старини. Направи му топъл кучкарник под стряхата и го остави на жена и деца да го гледат като изнемощял старец...

Помним го и ние, децата, това голямо куче, остаряло, грохнало, с голяма глава и дълга сплъстена козина. Хвърляхме му хляб, предизвиквах ме го да ни лайне, за да видим, че няма нито един зъб в устата си. Прекланяхме се пред неговата вярност и преданост. Жените казваха:" Това куче е като човек, всичко знае и за всичко се сята, само не може да говори."

След година-две Балабан ослепя, нищо не виждаше, излизаше на двора, вдигаше глава и с носа си търсеше слънцето и хората... Накрая отказа и да яде, простря се вън, на двора, под стряхата и цял месец бе ни жив, ни умрял...

Приклекнал над него, галеше го Нику по главата, ронеше сълзи и му думаше:"Ааахх, Балабан..Балабаннн..., ти ми спаси живота, та сега аз да живея и храня децата. Да се даваха човешки дни на кучешки живот, щях да ти дам от моите колко щеш...Сбогом, Балабан, прощавай!" След три дена жена му Деля поръча, че Балабан е умрял, да си дойде и да му търси място да го погребе. Доде Нику, видя мъртвия си другар, проснат на двора, и му заплака, както се плаче на умрял брат.

В нощна доба занесоха мъртвия Балабан в Никоската Ляска. Там, на долния край, под малко дърво изкопаха гроб и го спуснаха в него с думите:"Лека ти пръст, Балабане."

Минаха години оттогава..но всяка пролет Нику докарваше куци овци на двора и сутрин нареждаше на децата си:

"Сине, пасите днес овците на Ляската около Балабановия гроб!"

 




Гласувай:
7
0



1. nikikm - На хора
12.01.2015 20:07
като теб,тук им е мястото,тук да е пълно с родолюбци и да се борят!Иначе,следващите поколения ще са американци или кой знае какви,за изчезналия български Род,вече ще е без значение! Тук вече няма учебник История на България,последната думичка отпадна,по радиото не звучи народна музика,народът стана фолк,символите ни се замениха с чужди,селата опустяха,наплодиха се плевели! И все заради това,че бягаме и не щем да се борим за нашето! Внушиха ни други ценности,лек и луксозен живот,примамиха ни с филми и лъстиви примамки! Не щем да работим,гълтаме чуждо...до удавяне! А пък какво имане пропиляваме,каква история,култура..Всъщност за какво са му на народ без национално достойнство,собствено?За какво са му култура и произход,като не знае какво да ги прави,пък и не е готов да ги защитава..Извинявай отвлякох се май в мислите си!
цитирай
2. mt46 - Поздрав!...
14.01.2015 12:56
Да, САЩ имат друга ценностна система и не е редно да я налагат на Европа, в т. ч. на България...
цитирай
3. kasnaprolet9999 - Бих се очудила, ако ставаше от теб ...
14.01.2015 16:30
Бих се очудила, ако ставаше от теб американец:))) Лошото е, че твоите хора са там и не е ясно, какво ще стане от тях. Дано да се върнат тук и да тръгнат по твоите пътеки. Прочетох и двата разказа, много са хубави. Вторият съм го чела, но ми бе приятно да си го припомня. Поздрави!!
цитирай
4. distrelets - Разтърсващи разкази!!!
17.01.2015 23:37
Благодаря за тази публикация!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5303413
Постинги: 2454
Коментари: 5802
Гласове: 12997
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031