ОТ  СЕЛО  ДОЙКИНЦИ  ДО  ЛОС  АНЖЕЛЕС

    ВЪВЕДЕНИЕ:

    Вероятно аз ще бъда единственият /човек?/, свързвал тези две населени места. Започвам с второто, село Дойкинци, което  е българско село на територията на т. н. Западни покрайнини. В него днес са останали само 15 души. Шовинистичната политика на всички сръбски правителства от 1919 г. до сега спрямо българското население в Западните покрайнини е дала своите резултати – сърбите продължават да държат незаконно около 6000 кв. км. българска територия  и нагло я дообезбългаряват, а всички български правителства след ВСВ този факт въобще не ги интересува. От марионетки на съветския блок те метастазираха в кукли на конци, очакващи турналите ги във властта за да им служат олигарси да им подръпват конците. И докато са такива да се обогатят максимално…

    Няколко думи за с. Дойкинци. Предварително казвам, че е отдалечено на стотина км. от София. То е разположено на югозападната страна на Западния Балкан. Реката, която преминава през селото извира от масива на върховете Копрен. Към България от този масив, висок 2000 м. н. в. и включващ пет върха с име Копрен и три с име Трите Чуки  извират доста реки, които съм описвал в блога си, но реката през с. Дойкинци събира водите на всички рекички от същото централно било на Балкана, които текат от другата стрна на Балкана, но и тези от два огромни рида, и те високи колкото централното било на Балкана, отправящи се на югозапад. Красотите на Балкана тук към България и към Западните покрайнини са различни, но са уникални за нашата природа – аз ги поставям по-високо от тези на Северния и на Южния Джендем. Участъкът от Балкана от седловината Каца Камък до седловината след Трите Чуки аз наричам красотата на земята.

      Между двата рида към Западните покрайнини  е долината на река Дойкинска. От двете страни тя е изпъстрена с букови и смърчови гори, между които има наклонени поляни и червени скали поради голямото съдържание на мед в тях. Римляните са добивали тук мед и има останки от третостепенни техни пътища да изоставени медни рудници. От там е дошло и името на планината в този участък –Копрен, от латинското наименование на медта, купрум. Латински имена тук има доста – Ланжинов скок, Дуршин скок, римските чешми тук са доста и ги наричат латински. А римските пътища, те са моето не хоби, а стихия.  Тук ги има много, защото около населените места от другата страна на Балкана -  Бели Мел, Чипровци, Равна, Берковица  и др. е имало много римски гарнизони и селища, разположени тук целогодишно.  Един от най-важните римски пътища, прехвърлящи Балкана е този, свързващ село Дойкинци със село Копиловци. Останалите десетина римски пътища вече описах в блога си, включително и кръстовището в с. Топли дол. Някои от тях също са много широки. Запознаването ми със Западния  Балкан бе дългогодишен процес, но най-скъпото ми място от него остана село Дойкинци и планината над него. Ако трябва с две думи да кажа това, което е най-характерното за този комплекс – селото и планината - това е ужасяващата  бедност на хората /б. м. българите там/ и уникалната красота на природата. Никъде другаде в планините на България няма такова нещо!!!

    През 2011 г. бях в село Дойкинци за около седмица. „Лагерът“ ми бе на 8-и км. по римския път на една страхотна ливада с извор. Селото ме бе пленило  с красотата  на природата си така, както Лескова махала през 1979 г. и не можеше да не се разходя по планината над него.  Дните, които прекарах из планината преминаха като миг. Времето бе страхотно, денят не ми достигаше. Аз така си планирах времето, че когато станеше тъмно вече бях стъпил на римския път, придвижването по който вечер не е проблем, колкото и отдалечен от „лагера“ си да бъда.  Разделих се с мъка с този район, но не мога да го забравя и ще отида пак натам още това лято. В съзнанието ми – сега, в Лос Анжелес преценявам този факт - селото е останало за мен като символ на най-дивото и най-бедно село,  което съм видял в живота си. Попадайки в други подобни села, винаги ги сравнявам с него. За това до колко е дива природата над селото ще приведа следния пример:

    От другата страна на Балкана /в България/ хората се оплакват от вълци и прасета, които идват отвъд Копрен в Западните покрайнини. Аз се оказах в центъра на този развъдник. По римския път, прехвърлящ Блкана се придвижих до участък с рядка смърчова гора с огромни дървета. Понеже в гората можеше да се върви свободно и имаше пътеки от дивите животни,  аз избрах да се изкача през нея до Копрен.  Навлязъл по-навътре в гората обаче разбрах къде съм попадна, но продължих. Усещах всякакви миризми и погледи върху себе си, започнах да ставам и неспокоен. Преминах през гората за около два часа и излязох  на алпийската част на Копрен. Към България е стръмно и скалисто, казвам дори страховито, а тук е плато с езерца. Тези езерца, може би трябва да кажа блата са причината тук да има толкова много диви животни. Тук на откритото си отдъхнах от напрежението и реших да не преминавам на връщане  през това диво място. Заобиколих го като ползвах участъци от римския път, но безпокойството от среща с едро диво животно не ме напусна докато не доближих поляната с извора и колата ми. Разказах на хората за този мой преход. Те не ми повярваха, че съм минал от там и се чудеха как не съм бил нападнат от мечка или други животни. Ако знаех, че там има и мечки не бих и помислил да навлеза в тази гора. Попадал съм и на други диви места с паяци и змии, рисове срешах, диви котки, а също и на такива със стада  диви прасета, които не ми обръщаха внимание,но местностите бяха открити и не бе толкова страшно.

    А ето и пример и за беднотията в това село, макар тя да е почти навсякъде сред българското население из т. н. Западни покрайнини:

    Хората тук казват, че още удържат да останат тук, макар вече сто години да са тормозени  от сърбите, но срещу сушата няма да издържат дълго и ще напуснат тези райони ако тя продължава. С всички хора, с които разговарях от бедите им на първо място те посочваха сушата в резултат на променилия се климат. Всичко, което хората бяха посадили тази година по градините си бе изгоряло, чешмите нямаха вода. Те бяха много разтревожени, защото за зимата и те и животните остават без храна. Ще разчитат само на младите, които са се преселили по градовете да помогнат с каквото могат. Не бе изоряла само продукцията от градините, които бяха до река Дойкинска и хората са могли да ги поливат. В този район не е имало текезесиране и хората още пазят волските си каруци, но волове вече няма и запрягат кравите си. На много драматична сцена попаднах под с. Дойкинци, която никога няма да забравя:

     Дядо и баба натоварили каруцата с мамули от царевица, тикви, картофи и др, което бяха набрали от градината извън селото и запрегнали кравите си. Пътят бе асфалтиран, но стръмен. Копитата на кравите се пързаляха по асфалта, те можеше да паднат, а и силите им не достигаха за да изтеглят каруцата по стръмния  участък. Отред вървеше дядото, съвсем немощен, но за да помогне с каквото може, опъваше повода на кравите. Бабата - доста съхранена жилава българка, бута  отзад каруцата с рамо с всичките сили които има, само и само да изкачат сръмнината. Положението бе критично, защото ако кравите спрат да се движат, те не могат вече да потеглят, а е възможно и да ги повлече каруцата обратно – пагубният за всички вариант.  Такъв е животът на преобладаващата част от българите в Западните покрайнини, които нашето правителство отдавна е забравило. Но кръвта вода не става – това са наши, мои роднини, трудностите не са само за тях. Отивайки си те, отива си и част от нас - българите, България. Край на Въведението.

    Стана обаче така, че от едната крайност - село Дойкинци, което има 15 жители, аз попаднах в друга - Лос Анжелес, който има 15000000 жители. Разстоянието от София до Л. А. измерих на глобуса с ролетка, като умножих сантиметрите по мащаба. Оказа се, че то е около  16000 км. Два самолета го изминават с общ полет от 15 часа. В актива си като турист обаче аз имам изминати по планините толкова  километри, които ще са достатъчни да обиколя поне два пъти земята по екватора. Само в Западните покрайнини по планините и селата им съм изминал 3000 км.

    И ето ме в Новия свят, вдъхновил някога Дворжак да напише Деветата си симфония, нарекъл я с това име, а също и един квартет, наречен не от него със същото име и Концертът за виолончело - трите негови най-значителни творби. Може пък тогава – в края на 19-и век – тук да е било не така, както е сега.

     Попадайки тук добих впечатление, че светът е разделен на две – едната половина е богатата Америка, а другата част е останалата половина на света, която работи за Америка. Ако Америка е добре, до някъде добре ще е и останалата половина на света. Ако Америка е зле, съвсем зле ще бъде другата половина. Бедната половина много добре знае това и прави всичко Америка да е добре. Аз пребивавам в Беверли Хилс. Такова богатство, което тук има вероятно има в малко части на света. В Европа го няма, дори в Швейцария.

     Тук бях преди девет години, но намирам голяма разлика от тогава до сега. Веднага ще отбележа, че изразявам лично мнение в писанието си, което ще допълвам още няколко пъти по различни теми без да претендирам за компетентност по тях. Които влизат в блога ми знаят, че и аз – сАмият, не влизам съвсем в стандрата.

      Първото, което ми прави впечатление е, че американците сега са по-богати отколкото преди девет години. Огромна и могъща като индустрия и военна сила Америка продължава да бъде и днес и това, което чувам, /от Путин, Ким Чен Ун и от още един два бащици, диктатори и откровени бетонни глави/, че Америка е в криза, че запада и прогнива и че е необходим нов световен ред, начело на който да са Русия и Китай – това при днешното статукво в света не е възможно. Америка яхна ВСВ и се превърна в колониална държава от типа на Англия през 19-и век, но тя колонизира държавите по съвсем различен начин – всички държави работят за Америка, а Америка печата хартийки и им се разплаща. После получилите хартийките си ги разменят помежду си, надявайки се, че те имат покритие, но страхът да не се стигне до това, да се търси покритие на изхвърлени от обръщение банкови хартийки, кара притежателите им да търсят начини да се изчистват от тях. Това обаче не е възможно. Тези хартийки са много важни за Китай, който живее предимно от това, което произвежда за Америка. Същото в голяма степен важи и за Япония, и за Корея, и за Европа. При това статукво би ли направил нещо Китай за да си развали отношенията с американците – на кого ще продават после стоките си? Други  разчитат на самолети от американците, на круизи и всякаква прецизна техника, на модерни въоръжения.  Светът работи всестранно за новата колониална държава Америка, снабдявайки ги дори с генетичен материал и евтина работна ръка.  Това не може да бъде променено - да бяха мислили на времето англичаните и французите, които с несправедливите си договори след ПСВ отвориха Втора и турнаха мафията начело на света. Сега  няма по-силна държава от Америка, няма и кой да им се озъби сериозно. Заразените с вируса на Маркс считат наследника на СССР – Русия за достоен техен съперник, но много се лъжат. Ким Чен Ун също държи наеректирани няколко ракети с атомен заряд срещу  Америка, заплашвайки да изпепели цялата й западна й част. Америка произвежда много повече промишлена продукция от ЕС, Китай така и си остава втората страна, защото това зависи от Америка, а Израел произвежда повече промишлена продукция от Русия. Русия изнася предимно природни ресурси, което я прави колония на ЕС от нов тип и може да спечели още нещо ако евентуално успее да пробута оръжия на действителната им цена или  пък енергетични съоръжения на корумпираните режими на технологично ниво 3000 години преди маймуните, смазвайки сключващите сделката с комисионни.

/Следват продължения по различни теми/