Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01.2013 23:41 - ЗА ЕДИН ПОЕТ И ПИСАТЕЛ...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1344 Коментари: 4 Гласове:
11

Последна промяна: 29.01.2013 00:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 ЗА  ЕДИН  ПОЕТ  И  ПИСАТЕЛ, ЧИИТО  ЖИВОТ  ПРЕМИНА  ПО     

                      РАЗЛИЧЕН  ОТ  ПРИЗВАНИЕТО  МУ ПЪТ

 

   Доста тъжна бе срещата ми с моя бивш колега, приятел от планината и духовно озарен човек Петър Хайдутов. Той в момента е в хоспис в Княжево след заболяване преди година и половина, което му причини спонтанна сърдечна недостатъчност. Загубил е около 2/3 от теглото си, физически е безпомощен. Озарението обече, което притежава не го е напуснало, няма и склероза. Натъжих се много, когато предложих да му оставя книжка със стихове, – любимото му занимание -  но той отказа с тъжен жест.

    Петър Хайдутов е роден през 1933 г. Родът му произлиза от с. Свежен, което заедно със Сопот, Карлово и Калофер образува един четириъгълник. Промените след Деветото отвявява семейството му от село Свежен в село Бояна, Софийско. Поради бедността си  са принудени да си правят къща по най-трудния начин, с местния боянски камък – кръгъл и много здрав. Времената вече са нови, страната има нужда от техници, инженери. Петър се записва във ВМИ и завършва със специалност радиоинженер. През целия си живот работи по специаността си и се стреми да повишава знанията си, защото технологиите се променят много бързо, навлизат постоянно нови материали. Той е разраблотил т. н. електронна завеса, която се прилага  при преминаване от едно предавене към друго по телевизията, разработил е система за радиовръзка в минните галерии. Човекът работеше сериозно в какъвто и колектив да се налагаше да сторва това. По време на непрестанните промени след Десетото той се преместваше там, където пренасочваха неговата разработка. Така и се пенсионира, като последното му работно място бе таван в една къща срещу Хлебозавод №2. Пенсионира се в години, когато пенсииите бяха много малки. Пенсионният фонд, както и спестяванията на хората бяха окрадени. Бедността принуди дъщеря му Мария да търси по-добър живот в чужбина и след спечелване на Зелена карта тя се премести в Ню Йорк, където остана.

   Литературната дарба на бать Петьо - така го наричахме, бе очевидна. Той познаваше творчеството на много поети и писатели, рецитираше много дълги стихотворения на български и руски език, критикуваше преводи на стихотворения от руски език. Цели глави знаеше наизуст от Евгений Онегин. Учудващо бе, как е запомнил толкова много информация в тази област, но аз го разбирам – обича поезията. Той бе роден за писател и за поет, но животът го бе насочил по друг път. Обичта му към литературата бе причина той непрестанно да търси контакт с нея. Аз пък обичам музиката и поради това мога да изпея цялата оркестрова интродукция на Концерта за цигулка на Бетховен, при това чисто ре диеза в нея. Музикантите могат да преценят това.

   Бать Петьо е изключително скромен и духовен човек. Неговата съпруга бе болна и на легло почти през целия си живот. Дъщеря му бе доста пълна и имаше проблеми със здравето. Поради това той я водеше с него на планина по времето на екскурзионните летувания.

    Поради обстоятелството, че бе поет, бать Петьо бе доста различен от обкръжаващите го. Имаше си принципи за живота - за отношенията между хората, за морала и ги отстояваше. Познаваше се лично с общинаря боянчанин Антоан Николов, когото считаше за най-големия крадец, срещал през живота си. Оправдаваше до някъде правителството ни до 1989 г. Беше ходил в Голямата страна неколкократно, но според мен в нея е наблягал на културата й без да успее да упознае в дълбочина същността на трагедията им. Тези негови възгледи пораждаха остри спорове в момент, когато вече беше ясно, че лидерите на „демокрацията” са агенти на ДС и хората се чувстваха предадени.

   Не е възможно един духовен човек да не ходи по планината и бать Петьо сторваше това при всяка възможност. Ходили сме с него много пъти, но сега ще спомена само за едно пътуване.

   Изминавахме прехода от х. Мусала до Рилския манастир, като най-дългата почивка бе на х. Рибни езера. Годината бе 1987-а. Това е любимото ми място на Рила и от него направихме два знаменити прехода. Първият бе в посока към Водния чал, като се отклонихме и обиколихме по билото цялата изворната област река Рилска. И в момента пред очите ми е Пряката река, Шишковица, Маринковица, долу – яз. Бели Искър, Йосифското езеро, до което е погребан отец Йосиф, монах от Рилския манастир. Годината бе трета по ред от едно ужасно затопляне и засушаване. Тогава за първи път видях какво означава жега и суша на 2500. Боровинките бяха станали като тел за миене на съдове. За да си налеем вода слязохме на извора на Пряката река, който е каптиран и не пресъхва. Там намерихме уплашени за овцете си овчари, защото овцете не можели да щипят сухата и здрава трева. После преминахме през вр. Йосифица, който само изглежда страшен и за финал се качихме и на вр. Канарата.

   Вторият преход направихме като ги поведох към Смрадливото езеро, после към Карагьола и се изкачихме покрай седемте Джендемски езера до вр. Рилец /Джендема/. Насреща – Мальовица, долу – Рилският манастир, в далечината – Мусала, на юг – Пирин. Който не е виждал тази красота нищо не знае за България, мисля си.

   Бат Петьо все пописваше по нещо и реши да издаде стихосбиирка. През 2001 г. той ни покани и представи своя стихосбирка, „Дали ще можем някога?”, отпечатана в Издателство „Балкани”. Покани ни, бе много вълнуващо, а той бе в амок – първа книгорожба. По материални причини втората му книга – „Танцът на очакването” - с импресии, разкази и фейлетони излезе през 2004 г.

    Стихосбирката му съдържа 60 негови стихотворения, но и преводи на любими стихотворения от Пушкин и Лермонтов. Двама велики поети с една съдба – единият убит на дуел, другият – убит от тогавашните служби.

   Ще приложа към постинга си няколко негови стихотворения. Те са различни по идеи и настроение, защото искам чрез тях по-пълно да разкиря личността на този мой приятел. Познавамее са от десетки години, дано да съм успял. Мислех да цитирам три стихотворения, но не посмях да пренебрегна други, сега мисля, че и тези не са достатъчни. Ако един човек прояви интерес към този останал в страни от литературата човек с дарба в тази област, ще бъда доволен от труда си. Ревностно помагам на творците с каквото мога, а на намиращите се в репродуктивна творческа възраст все напомням, че чакаме от тях нови творчески рожби.

    Стиховете са като разхвърляно семе. Попаднало на асфалат, то ще бъде изядено от гълъбите. Попаднало на влажен пясък, само ще покълне и ...ще се забрави. Но пък попаднали на благодатна почва, стиховете са нещо много велико. Третото се случва доста рядко. Но то е възможно и го пожелавам на творците.

 

 

 

ПОВРАТНА ТОЧКА НА ЖИВОТА

 

Попътен вятър люшкаше платната,

но бързо минахме през тихите води

и бурята ни срещна страховита, напред, в море открито.

А още там – далечини и мрачини,

и толкоз корабокрушения!...

Просветна!

Сега на чудото живот поглеждаме

през не едно съмнение,

от изпитанията меч ковем,

за изпитания през бъдещите дни.

 

Април 1968 г.

 

 

ПЛАНИНАТА НИ ВРЪЩА ПРИМИТИВНОТО

 

Златисто нежен, тънко изкован,

угасва залезът над нежни снегове.

А там под билото

разпръснатите борове чернеят.

Къде е дневната, окъпана от слънце планина?

Подухва вятър северен сега.

По-бързо в хижата,

при вечния подкрепящ огън –

където има жар в огнището, духът е бодър

в човешките гърди.

На проста маса, с канче топъл чай

да си припомним през деня изминатия път,

доволни от подслона с груб уют.

Изнежва се човечедството в своя ход напред –

далеч не всичките постигнати неща са му потребни;

чрез някои от тях забравяме и люлката си древна,

в която преди много време сме родени,

но някъде дълбоко в нас

носталгия по примитивното простенва.

 

Декември, 1975 г.

Триполи

 

ТРИ ГРАДА

 

Калофер, Карлово и Сопот –

Три мънички градчета, скътани

в подножието на Балкана стар:

тградове, от нас обикнати,

от детството ни неподправено.

Три градове съседи,

еднакъв дух, еднакви занаяти,

преди години сто:

най-мила твърдина на родното,

те трима колоси

на българския дух създадоха.

Без тях България какво би била?

 

Започнало е всичко

не от някакави богатства, не от замъци:

от дворчета с лозници и чимшири

от малки къщички с наредба скромна,

в които шетали са майки любогрейни,

на синовете

любовта към поруганото отечество предали.

А те, когато възмъжали,

достигнали до страшната идея

За свобода или за смърт,

която води към бесилото,

към гибелта, постигната на Вола,

или към дългия живот,

но пак за благото на другите.

 

Октомври, 1979 г.

София

 

 

ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ ОБЛАГИТЕ

 

Да се откажеш от облагите,

които лесно можел са да имаш,

с които властниците щедро

ще те надарят; без корист – не,

за да им служеш вярно, чинно,

душата си на дявола да продадеш.

 

Да се откажеш от облагите,

когато твърдо знаеш,

че без облаги властниците са превърнали

живота в ад

и затова към сладките облаги

нищожества и всякакви особи се стремят.

 

Да се откажеш от облагите...

Нали тогава, научат ли познатите,

ще кажат, чи си луд,

а утре властниците паднат ли,

и ти приел си,

пак същите ще викат:  „Дайте го под съд!”

 

Да се откажещ от облагите...

Но на какво разчиташ?

Способности и ум сега не се ценят,

ако чрез тях не си слуга на големците,

властта им най-усърдно не крепиш.

 

Да се откажеш от облагите...

Поемаш тежко бреме

за своето семейство и деца,

защото без облаги няма да успеят

в живота си да се осъществят.

 

Да се откажешф от облагите...

Та някога нима си ги хоискал?

Ти ненавиждаше управниците

узурпирали властта,

заели меските кресла и на мига забравили:

защо и от къде, дошли са те на власт.

Потъпкали и паметта на падналите си другари

и най-основните ни граждански права –

изпечени, безсрамни демагози.

Не можеш никому да блбъдеш ти слуга,

пък камо ли на тези!

Тогаз, житейският си тежък кръст

ще носиш сам.

 

 

 

Ой ти, Правец, Правец,

нашенска ти, Мека,

малко ли спечели

от туй, че създаде

най-висока проба

ганьовски коравец?

 

Октомври, 1986 г.

 

 

МОНАХИНЯТА ХРИСТИНА

 

Във Сопот, в женския метох,

в един далечен край на двора

Стоя пред скромен, неподдържан гроб.

Под него българка лежи,

една жена със мъжка сила,

игуменка на манастира.

Тя вярвала е в Господ-Бог,

живота си смирено е редила,

но знаела какво е бунт,

щом Левски в своята килия крила.

Животът й е секнал в онзи августовски ден

от Руско-турската война в седемдесет и седма,

когато в двора връхлетяла

башибозушка разярена банда.

Тя славната жена посича на парчета

и погубва.

На тебе, майко, моята синовна обич

и свеж букет от полски хубави цветя.

 

Октомври, 1979 г.

 

 

НОКТЮРНО

 

Навън е пролет и нощта потръпва

при всеки шум: на хора, на дървета и треви.

Нощта отдавна е настъпила,

с прозирна, ведра тъмнина.

а ние в стаята останали,

широко сме прозорците разтворили

и слушаме от Моцарт – „Малка нощна музика”,

застинали и онемели,

при слабата, мъждива светлина на скалата.

Каква тържественост и лекота

ри тайнственост на мрака, красота...

Какво хармония!

И тя,

и майката природа се допълват

и сливат се в едно.

 

Април, 1981 г.

 

 

НА...

 

И днес, когато пак те видя,

сърцето трепва и замира:

с походка горда на кралица,

с надменен поглед, пламък скрит,

ти стъпваш, сякаш че летиш.

 

Ръката ти дорде задържам,

напират спомени от миналите дни:

да, зная ти дълбоко ме обичаше...

Не съм ли те обичал, а защо,

защо студено покрай тебе минах?!

Сега, след близо 20 години,

се чувствам неизменен твой длъжник.

 

От срещата зарадвани сме двама,

случайна среща някъде на път...

Все тъй ли ще се срещаме за кратко време само,

забързани нанякъде и занапред?`

Не! Времото, безценното, неумолимо време мина.

Сега хем млади сме и хем не сме.

О, нека да побързаме, любима,

та най-подир неизживяното да се осъществи

 

 

СПОМЕН

 

В най-весел час, в най-весела компания,

една мелодия по радиото долетяла,

и ти си сам, неизразимо сам.

Не се и питаш другият дали го заслужава:

по-важно е, че с него двамата,

сте спомена създавали.

Той може би е бил несправедлив,

той може би сега семейство свое има,

той може би в небитието е преминал,

а ето, ти дочул си вашата мелодия любима

и болка приглушена, лека

в гърдите ти кръжи.

 

Не дай си Боже, ако си разбрал,

че тежък бил е неговият дял

в живота многолик!

И ако същият живот за тебе бил е тежък,

ако е минал пътя си сред хора зли,

ако другар си нямал, който да те подкрепи,

не можеш да простиш на себе си

или на другия,

че нещо трябвало е да ви раздели.

 

Сега мелодията спомена е призовала,

а друг път той ще се яви,

когато чуеш някой да зове

познатия си,

с името на теб любимия.

И тъй ще бъде, докато си жив.

Едва смъртта и спомена от нас отнема.

 

Декември, 1978 г.

 

 

ТРИМАТА ПЕТКОВИ

 

Бащата – министър-председател,

инвалид опълченец от боевете на Шипка.

Убит от черния терор.

Големият син дипломат,

симпатизант на Стамболийски.

Убит от белия терор.

Малкият син – земеделски водач.

Убит от червения терор.

Бъргарио, нима си толкова цинична,

та да избиеш всичките мъже

от българска добра фамилия?

Не, майко ти, а твоите управници,

които винаги не теб,

а другиму слугуваха.

Видяхме ги и днес,

А се страхувам, че и утре

отново ще са същите,

макар и да не колят и убиват.

 

Октомври, 1992 г.

 

 

ДАЛИ ЩЕ МОЖЕМ НЯКОГА?

 

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

да гледа себе си,

а не на някоя велика сила да слугува?

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

да бъде майка, а не мащеха на собствения си народ?

 

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

нещата в нашата Родина

да са истински и ясни,

не имитация, в очите прах?

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

да бъдат в нея тачени и знатни,

не подлеците и отрепките,

пособните на всичко, за да са добре?

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

да бъдат на кормилото поставяни

динствено достойните й синове?

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

да се откажем от размирици и разпри,

наследство, още

от тракийските ни прадеди?

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

добре познатата ни родна завист

завинаги да погребем?

Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим:

след толкова безкрайно ходене по мъките

да заживеем най-подир добре?

 

Ноември 1992 г.

София

 

НА МАЙКА МИ

От къде намери толкова духовни сили,

превратностите на живота да надвиеш

и нас, децата си от бурите да защитиш?

Останала сираче в крехка възраст,

през пагубните за България войни,

ти знаеше какво е мъка, недоимък

и липса на баща.

Ти знаеше какво е да не можеш

в живота свойто мястко да заемеш,

защото нямаш крепка бащина ръка.

И затова не жалеше ни труд, ни сили,

на нас възможност да дадеш,

за бъдещето си достойно да се борим.

Ти беше често мъж във къщата,

със поглед ясен и преценка точна,

за хора, за събития, неща,

ти беше скромна, кротка, работлива,

но силна, волева жена.

От този свят си тихо ти отиде,

тъй както тихо и живя.

 

Април, 1993 г.

 

 

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ

 

Когато се наливаха основите

на новия ни български капитализъм,

какъв грабеж, какъв грабеж бе то!...

Но само за избрани, свои.

Въпросът бе

кой повече от общото да вземе.

Редуваха се тия и ония

и всички грабеха, окото им не мигна.

Народецът ги гледаше стъписано

и друго що – единствено примигваше.

Ограбваха труда му за четиридесет и пет години,

но можеше ли да ги спре, да ги препъне?

Отминали са вече всички избори,

пък и да дойдат нови – полза никаква.

И този път намериха му цаката,

Наречена приватизация –

Нали нещата правим винаги по ганьовски,

А после ни е криво, че Европа ни прецаква.

 

Ноември1 1997 г.

София

 

НА ГРОБА НА ЯНЕ

 

Тук няма го могъщия изсечен Пирин,

Тук повече прилича на поле,

макар и обградено с хълмове.

Безмълвно. Ням покой.

И в него – паметникът бял,

 над гроба твой,

о пирински ореле!

Тук свърши твоят преизпълнен

от премеждия живот,

през който ти достигина до прозрение,

достойно за мъдрец:

„Аз схващам този свят

като арена за борба:

на роба за жадуваната свобода,

а на свободния – за съвършенство”.

 



Гласувай:
11
0



1. bven - Чудесен постинг за човек с гражданска позиция!
30.01.2013 21:39
Дали ще можем някога,

дали ще можем

държавата си друга да направим?!

Поздрави, Коста!
цитирай
2. sande - Поздравления за представянето на достойния човек, поет и приятел!
02.02.2013 12:03
С най-добри пожелания за здраве и висок дух на Поета!
цитирай
3. tota - Коста, няколко пъти се връщам и чета разказаното от теб и стиховете на твоя приятел...
03.02.2013 08:00
И твоите думи и стиховете говорят за един достоен човек, истински българин, поет по душа и призвание, който чрез стиховете е изразил вълненията си за съдбата ни, за нашата действителност и заобикалящия го свят...

"Дали ще можем някога,
дали ще можем
държавата си друга да направим:
да гледа себе си,
а не на някоя велика сила да слугува?
Дали ще можем някога,
дали ще можем
държавата си друга да направим:
да бъде майка, а не мащеха на собствения си народ?"

Твоите мисли допълват портрета за него: "Стиховете са като разхвърляно семе. ...... Но пък попаднали на благодатна почва, стиховете са нещо много велико."
С любовта към родното, с гражданската позиция и болка, които долавяме, стиховете на твоя приятел щом са тук са попаднали на благодатна почва. От висотата на своя дух той отправя взор за идните дни на Родината ни!!

Пожелавам му здраве и да не спира да твори!!
цитирай
4. planinitenabulgaria - На Tota:
03.02.2013 11:30
Човекът си отива, Ати. Вероятно това бе последната ни среща...Дълтгоочакваните промени не доведоха до това, такива като него да бъдат уважавани. Чалгата и простащината надделяха и премазаха духовните хора с малко изключения.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5698223
Постинги: 2588
Коментари: 6240
Гласове: 13469
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031