Преди около месец писах за една друга книга на Антон Дончев, за последният му роман „Трите живота на Кракра”. 
          Четейки книгата за Кракра Пернишки осъзнах, че преди да я прочета е трябвало да прочета „Сказание за времето на Самуила”, защото Кракра и хората с които е свързана неговата съдба са хора от времето на Самуила.
           Разбира се не е фатално ако човек първо прочете  „Трите живота на Кракра”, а после книгата за времето на Самуила. Но е хубаво да се прочетат и двете книги – защото историите и героите в тези две творби са свързани и си струва човек да усети обединените им послания и внушения.
           Има и още една причина да си струва да бъдат прочетени и двете книги. - а именно защото:
               „Сказание за времето на Самуила” е първата голяма творба, написана от Антон Дончев когато той е бил едва 30 годишен. (Антон Дончев е роден през 1930 г., а сказаниетo е публикувано през 1961 г.)
               „Трите живота на Кракра” е завършен и публикуван през 2007 г. 
           Тоест между двете книги има интервал от 46 години, цял един човешки живот, а самите книги сa като двете страни на една и съща монета.
             Не знам дали в световната литература има друг подобен случай – сигурно има, но сам по себе си този факт е толкова уникален и неповторим, че си струва да се докоснете до него.
             Още по-интересно става, когато откриете, че тези две книги наистина се докосват и взаимно усилват една друга.:-) Разбира се времето и живота са казали своето в изказа, наредбата, стила и между двете книги има доста голяма разлика:    
                  „Сказание за времето на Самуила” е по наситено с хора и съдби, то е по действено, напористо, питащо. В него има повече любов, приключения и разочарования.
                  „Трите живота на Кракра” е фокусирана върху един човек и пътя му през живота. Върху търсенето, откриването и реализирането на личността. Върху човешкото израстване и събираната успоредно с това сила и мъдрост.

...................................
Ето и няколко откъса от книгата:

             „И заразен от красноречието на събеседника си, той приказваше по-високо и по-разпалено, отколкото обикновено, защото всички ние се влияем от хората, с които общуваме, нагаждаме се към техния език и говор ...”

             „Но макар и да бяха застанали един до друг, поетът и войникът виждаха съвсем различни неща.”

             „При своята оценка на хората Василий II ги равняваше с местности – с гори, градини, поля. ... Василий гледаше хората, както селянина гледа земята  - може ли тая целина да се засее, тоя пущинак да се засади с плодни дръвчета, тая гора да се изсече, и каква ще бъде ползата от труда му?”

             “Кекавмен реши да прибегне до един изпитън способ – да се направи на откровен и искрен. Това е наистина старо средство, но понякога успява. Той се обърна към Контостефана, приближи го и сякаш с внезапен изблик на доверие и близост, рече му открито:
              - Контостефане, я ми кажи като на брат, какво мислиш ти по тая работа?”

              „Когато човек гледаше старейшината (дядо Горазд), съвсем не можеше да си помисли, че старостта е нещо лошо и по-добре да не дохожда, а на против, помисляше колко хубаво нещо е старостта ...
               ...
               Като всичко голямо и хубаво в природата – висока планина, пълноводна река или могъщо дърво, тоя старец не можеше да бъде описан. Малко бяха вече такива хора из българските земи ... Като самотни дъбове, които стърчат тук-там сред изсечените дъбове на гората, се издигаха те. И може би защото ги нямаше вече братята дървета, да ги подкрепят с плещи отстрани , а трябваше сами да се борят с бурите, такива дъбове израстваха огромни, непоклатими, сплели корените си с коренищата на изсечената гора.
              Отиваха си те, защото си отиваха родовете, които ги бяха създали и откърмили.”

              „На Аарон помогна дядо Горазд
              ...
              - Не искам да пея – упорито отговори детето и дръпна глава изпод ласкавата ръка. – Искам да стана войн.
              - Преди много години два братски народа се съюзили, да се бият срещу силни врагове, що искали да ограбят земите им. Наредили се войниците на единия народ срещу неприятеля и зачакали братята си от другия народ. Ала те не идвали. Тогава изпратили вестител да ги накара да бързат ... И видели строените войници, че към тях идва човек, който куца и опипва пътя си с тоята. Разбрали те , че това е помощта и рекли: „Горко нам, защото братята ни са изпратили само един войн, пък той е куц и сляп”. И се хвърлили срещу врага, ала нямали надежда в сърцата си, че той бил многоброен, храбър и жесток. А куция слепец запял – той бил певец, - запял такава песен, че в сърцата на братята пламнала любов към свободата и омраза към врага и те победили. Вдъхновеният певец и мъдрецът струват колкото хиляда войни.”

            „На първия ден от месец август войската пое дългия си път. И го измина тя не за двайсет, а за шестнайсет дни” (става дума за Самуиловата войска връщаща се да брани Средец от византийците.)

           „През гора вървяха два млади овчаря
             со два остри меча, со два нови шлема,
             а на шлемовете паунови пера.
             Перата треперят, гората люлеят,
             гората люлеят и на гора думат:
             „Горо ле зелена, ти вода студена,
             до вчера си бяхме два млади овчаря
             со дъбе криваци, со овчи калпаци,
             от днеска ще станем два млади юнака
             со два нови шлема, со два остри меча.” „                                     
     
   
 

Като българка съм възхитена от ,,Сказание за времето на Самуила''...Антон Дончев надмина очакванията ми по отношение на поднасянето на тази част от българската история...Толкова настръхнала,обнадеждена и горда не ме е карала да се чувствам отдавна никоя книга...Сега нямам търпение да прочета ,,Трите живота на Кракра''

И двете книги са уникални и растърсващи:-)

Приятно четене;-)