Щеше да ни водиш в Мостово.
А сега накъде да строя мостове?!
Около тебе са сложили постове -
черни сови до белите сови.
Завардиха те и лъч не допущат
дa те зърна поне в очертание.
Въжени стълби, кал по обущата.
Стоя на тъжното отстояние
от Истинския Живот. А в този
съм Рапунцел, но осиротяла.
В градината вехнат треви и рози.
Просто не съм си отвътре цяла.
Плитка да мятам през сиви кули,
от дъжд да ти изплитам дантели,
няма да дойдеш. Бог те потули
зад крилата на совите бели.
Остава да се надявам, в Заника,
че ще идем на друго ...Мостово.
Тя, самотата, е хронична паника,
а пред тебе все божи постове.
Как да мина през тях, кажи ми-
как да мина, да ти продумам?!
С тези небесни военни режими,
няма смисъл да се бунтувам.
Взимам си стълбите и се прибирам.
A ти ме изчакай там, за края...
От всяко утро пътеки събирам.
Къде е Мостово ли? По пътя за Рая.