Автори: Сергей Алексеев и Дмитрий Володихин

Епическото фентъзи, представящо историята на цял “вторичен свят”, в довоенна Америка се среща рядко. Първи Флетчър Прат с “Кладенеца на Еднорога” (The Well of the Unicorn, 1948), предприема опит да създаде подобен свят в края на четиридесетте. В книгата формирането на героя не е шаблонно и става на фона на грандиозни политически промени в които той взема непосредствено участие. Прат се опитва да докосне чужди в героическото фентъзи нравствени и философски аспекти. Но времето на епически саги във фентъзито още не е дошло.

Страничен резултат от първите успехи на героическото фентъзи е неговото въздействие на традиционна научна фантастика. Още преди войната магията преминава от просторите на древната Земя, от “далечния Изток” и от Хайборейската епоха в космическите простори. Едгара Райс Берроуз представя пред американските читатели съвсем различен Марс – не център на високоразвита технологично цивилизация, а средновековен свят, свят на вълшебство, много напомнящ за Земята описвана от Хауърд. “Марсианските” романи на Берроуз завоюват огромна популярност. Съединяването на фентъзи с научно-фантастичен сюжет намира отклик сред читателите и у Берроуз се намират последователи.

Най-значим сред science fantasy, “научното фентъзи” е Лий Браккет. Тя с право влиза в историята на фантастиката като “кралица на космическата опера”. Да се представи тази толкова популярна в наши дни част от фентъзито, без да споменем името и е като да представим героичното фентъзи – без Хауърд, а епическото - без Толкин. Започвайки с традиционни научно-фантастични произведения, Браккет по-късно вплита в тях все повече “вълшебни” и “средновековни” елементи. На страниците на книгите и, действието се развива в космоса, появяват се имена от стари митове. Мечовете си съседстват с бластери, магия със технологии.

Върхът в творчеството на Браккет става романът “Мечът на Рианона”, който излиза през 1953 г. , година преди “Властелина на пръстените”. “Научния” елемент е едва забележим и основни са митологични образи и теми. Марс ,при Браккет, още повече си прилича с легендарното минало на Земята, дори повече отколкото при Бероуз.

Последователите на Браккет, като правило съчетават “научното” и “вълшебното” (или “псевдонаучното” и “псевдовълшебното”) в различни пропорции. Това затруднява определянето на границите на “научното фентъзи”, като дял. Неговите представители разглеждат едни и същи теми, както и научната фантастика. Чудесата често получават съвсем рационални обяснения. Например в сагата на Джулиан Мей “Прокудени в плиоцена”, боговете са просто пришълци от космоса и прокудени от далечното бъдеще, в миналото хора.

Появата на героичното фентъзи, първите опити в стил “научно фентъзи” често се разглеждат като прелюдия към истинското раждане на жанра фентъзи. При всички обстоятелства не можем да пренебрегнем етапното развитие на фентъзито и ролята в неговото развитие и популяризация на английските автори през средата на 20 век и преди всичко - Толкин.

Романите на Дансени подготвят английската публика за възприемането на фентъзито. През между военния и военния период от средата на 20 век, разочарованието от науката и технологиите в цялата съвременна цивилизация предизвиква усилване на ескейпизма. Литературата на фантазиите придобива много предани поклонници и нараства числото на писателите, рискуващи да хванат перото заради литература доскоро смятана за несериозна.

Появяват се, след дълго прекъсване, нови преработки на позабравени артуровски сюжети. Някои автори продължават делото на Мелори (поемите на Чарлз Уилямс), други иронизират светът на старото рицарство, но много повече се насочват към бездушието на съвременното общество ( тетралогията на Теренс Хенбъри Уайт “Кралят на миналото и бъдещето” 1938-1958).

Излиза от печат трилогията “Горменгаст” (1946-1959) на Марвин Пик, където действието се развива в далечното бъдеще. Сътворения от Пик свят на замъка Горменгаст е алегоричен и митологичен. Той стои в основата на философското фентъзи и едновременно на future fantasy – фентъзи, разказваща за бъдещето без какъвто и да е научен блясък, изпълвайки го с необясними вълшебства и свръхестествена атмосфера.

Изключителна роля в развитието на фентъзито има действащият в Оксфорд, литературнонаучен клуб на Инклингите (англ. Inkling – “намек”, ink – “мастило”, Инклинги – нормандска династия от “века на сагите”). С него се оказват свързани четирима ярки представителя на печелещият популярност жанр. Ядрото на кръжока и негов основоположници и лидери стават оксфордските филолози Клайв Луис и Джон Толкин. По-късно към тях се присъединяват писателят, филолог и историк Чарлз Уилямс. Няколко пъти на сбирките е присъствал и писателят фантаст Едгар Едисон ( на неговото сътрудничество с инклингите са попречили, най-вероятно, големите различия на мирозрението с голяма част от членовете).

Ч.Уилямс и Е. Едисон тогава вече са били напълно сформирали се и популярни писатели. Първият от тях, освен артуровските поеми, се е прославил и с “мистическите си детективи”. Този цикъл често се поставя, като начало на градското фентъзи, но и го отнасят към литературата на ужасите. Главни теми на романите и повестите на Уилямс са сблъсъка на ежедневното, загубата на вярата в Бог и свещеното знание на света с отвъдното зло или просто с определени артифакти, “добри” по своята същност, но смъртоносни и опасни за дилетантите. Изходът от възникващата драма и победата над злото са възможни само чрез саможертва. Самият автор, минал през увлечението си към окултизма, пише доста научни произведения за неговата гибелност.

Тези елементи са чужди на Е. Едисон. Романите му от “меркурианския” цикъл са близки по съдържание до опитите на американските автори на “научно фентъзи”.  Меркурий на Едисон, много си прилича с Марс на Берроуз и Бракет, освен, може би, че не е толкова научен. “Вторичния свят” на Едисон е разработен до съвършенство, отделено е внимание на обичаите и езиците на населяващите го народи. Толкин му се възхищава и признава неговото влияние на собственото му творчество. При това, Толкин, ревностен католик, разглежда убежденията на Едисон като нихилистични и свързва с това песимизма в неговите произведения.

Начало на литературната кариера на К.С. Луис в областа на фантастиката става излизането на първия том от бъдещата Космическа трилогия. Единствено в първия от трите романа на трилогията научно фантастичния елемент има някаква важна роля. Вторият роман – е повече характерна за творчеството на Луис, религиозна притча, посветена на Грехопадението и Божият Промисел. В последния роман, Отвратителна мощ (1945 г.) научната фантастика и антиутопията са умело свързани с темата за навлизане в нашият свят на демонични сили и образите от артуровски цикл. Всичките три романа рисуват епопея на вселенска битка между Доброто и Злото за душата на човека.

Близки до фентъзито са и някои други произведения на Луис – християнски притчи, романът “Когато ние получаваме лица” (1956 г.) – свободна интерпретация на антични митове. Приславя се Луис след войната с цикъла приказки “Хрониките на Нарния” (1950-1956 г.). Той успява да измени стереотипа на английската fairy-tale, като плоско, линейнонравоучително и предимно детско четиво. Неговите приказки са с дълбоко религиозен и нравствен подтекст и по тях се увличат и деца, и възрастни. Луис е признат като родоначалник на така нареченото детско, или семейно фентъзи – явление парадоксално, имайки предвид първоначалния стремеж на този жанр да избяга от детската стая.

Ако Уилямс, Едисон и Луис са работели на границата с други видове фентъзи, то професор Дж. Р. Р. Толкин става родоначалник на  класическото или така нареченото епическо фентъзи.

Това, което времето е сторило с величествените образи от англосаксонската митология, предизвиква в него силно раздразнение. Той признава, че от малък ненавижда мъничките нравоучителни елфчета с крилца, като на насекоми, често срещани в приказките. Под неговото перо се връща тяхното минало величие. Толкиновите елфи не са само английско наследство. Той съзнателно или несъзнателно създава нова митология не само за Англия и даже на само за германските народи, но за целия Запад, като цяло. Келтската митология и фолклор му оказват голямо влияние. Елфите на Толкин, както и на Дансени са потомци не само и може би не точно на германските алви, а по скоро на келтските сити.

Дансени оказва влияние на Толкин и той уважава неговия талант, въпреки, че говори сдържано за неговите произведение. Професорът, още с началото на литературното си творчество влиза в пререкания с Лорда. Първо, Толкин е убеден и предан християнин. Второ, по оптимистичния и “светъл” германски епос ( за да сме точни – християнизираният англосаксонски ) му е бил по-близък от вдъхновяващите Дансени и Стивенсън “келтски полумрак”. Съответно се променят много оценки на “вторичния свят”. Всичко в него е създадено от Единствения, Еру и елфите са само големите братя на хората, наделени от Бог с особени, различни от тези на хората, дарове. Магията е губителна за душата и тялото на хората ( паралела за това е стремежа на хората да опитомят природата и развият технологиите – обща тема на Толкин и Луис). Но придържането към доброто и вярата у Толкин са винаги непобедими.

Темата на човека, търсещ правилния път сред опастностите на Приказката е част от неговото творчество. Прекрасно произведение на тази тема е "Ковачът от Голямо Омайно" (Smith of Wootton Major, 1967). В това произведение Толкин се докосва до много важни за него проблеми – сблъсъкът на обичайното и възвишенето, опасностите на Приказката и творческите сили на човека.

Историите, които се раждат в окопите на Западния фронт през Първата Световна война под името “ Недовършени предания” (техните чернови са издадени през 1983-1984 г), доста обработени, излизат от печат след смъртта на Професора. При една от обработките през 1930 година се появява името Силмарилион. То се запазва. Силмарилион е уникално явление във фентъзито. Малко от многочислените последователи и плагиати на класика рискуват да се захванат за литературно предание, стилизация под средновековен епос.

Кулминация на творчеството на Толкин става излизането от печат през 1954-1955 година романът в три части “ Властелинът на пръстените”. Властелинът в процеса на своето написване преминава границата на детската литература ( хубавата книга, според Толкин не може да бъде само детска) и предшестващата я “Хобит”. Той се превръща едновременно в продължение на Силмарилиона и недовършената “научно-фантастична” повест “ Забравен път” ( публикувана през 1987 година) за гибелта на Атлантида.

Като краен резултат, Толкин сътворява величествено митологично пано, в което са втъкани различни елементи от епическите предания на Запада. Отночало светът на Толкин напомня древните келтски и германски предания за борбата на боговете – с тази разлика, че в неговият свят се борят не богове, а духове сходни с библейските ангели. Следващата стъпка, с появяването на елфите, изплуват в паметта келтските легенди за завоюването на Ирландия, жестоката борба на ситите с домничните фомори. Трагична и обречена е борбата на елфите и техните съюзници, хората, искащи да си върнат откраднатите от Луцифер-Моргот свещенни камъни Силмарилите. Но трагичното се проявява само в това, че те отхвърлят помоща на ангелите-правители, валарите и се разбунтуват, проливайки кръв в тяхното царство. В края на “Силмарилион” тържествува милосърдието към съгрешилите – Валарите по тяхна молба навлизат в Средната Земя и побеждават Моргот.

Постепенно наближава епохата на хората и Толкин изважда други епични образи. Образи на полухора-полуелфи, тяхната драматична съдба ни отправя към германските и келтски предания. Но Царството на Доброто, Нуменор – Атлантида, пада под натиска на съблазна и ни кара да погледнем на него не като на варварски епос, а като на средновековен рицарски роман.

Голямата разлика на епическото фентъзи на Толкин от героическото, пуснало корени зад океана е налице. Работата не е колко детайлен е измислениа свят. При Толкин не присъства фигурата на “супергероя”, който да движи действието. Сюжетът е построен не на личната биография на героя, а на историята на Средната земя.

Романът на Толкин почти веднага добива огромна популярност. Той поражда подражатели, някои качествени, други не. Издателствата започват благосклонно да поръчват многотомни саги в стил фентъзи. Често, силна страна на автора на книгата се счита самият обем на неговото творение. Всичко това нанася големи вреди за възприемането на фентъзито. Ако мястото на Толкин се нарежда сред класиците на 20 век и то не се оспорва, то неговите многочислени последователи, често безпардонно ги зачисляват към масовата култура.