ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

Освен това Сливен имал по това време за аянин прочутия из тоя край Таир ага, човек с умна глава и здрава ръка, който на това отгоре имал да разчиства стари сметки с кърджалиите, задето убили предишния сливенски аянин, бащата на Таир ага.

Това, според хайдушките спомени на Панайот Хитов, станало така: Бащата на Таира имал за бюлюкбашия един арнаутин, на когото възложил да убие някакъв си вироглав сливенски ага.

Арнаутинът-бюлюкбашия свършил „работата", но не получил обещаното му от аянина допълнително възнаграждение, затова се разсърдил и заедно с двайсет други арнаути от бюлюка на аянина избягал при върлуващите в околностите на Сливен кърджалии.

И се случва така, че след известно време, когато бащата на Таир ага отишъл веднъж на чифлика си в село Демирджилий, среща го една кърджалийска чета, пленява го и го завежда в своя лагер, където се намирал и неговият бивш бюлюкбашия.

Арнаутинът познал бившия си господар, откупил го от кърджалиите, а след това, за да си отмъсти за нанесената му стара обида, качил го на едно магаре и го накарал да продава из лагера на кърджалиите чесън.

„От Сливен проваждали пари - пише Хитов, - молели арнаутина колкото иска да вземе, само да пусне аенина, но арнаутинът не склонил, а взел, че подковал краката му с конски петали - така умрял аенинът в ръцете на бившия си бюлюкбашия."

Таир ага, който станал аянин след смъртта на баща си, не могъл да забрави злощастната съдба на своя родител и безмилостно се разправял с всички, които малко или много подозирал в съчувствие към даалиите или в наклонност да им бъдат в услуга.

И при него, както и при старозагорския Хаджи Мехмед ага нямало съд, следствието било кратко: обвинения довеждали в конака при Таир ага и го накарвали да застане на точно определено място, върху един замаскиран капак на пода.

Ако разпитваният успявал да се оправдае, което рядко се случвало, той бил освобождаван, ако ли не - Таир ага го удрял с железен чук по сляпото око, в съшото време капакът на пода се отварял и нешастната жертва полетявала надолу към една изкопана в зимника дълбока яма, наричана „хумба", за да не се върне никога оттам.

Много съгледвачи и съчувственици кърджалийски „отгърмели„ в Таираговата хумба, а и много прочути със зулумите си над раята турски бабалти, с тая разлика, че тях не ги завеждали в конака като арестанти, но ги канели „на кафе", за да се озоват „барабар с кафето* на дъното на хумбата.

При това положение повторила се и при Сливен горе-долу старозагорската история: даалиите хукнали „на пробив", но посрещнати от смъртоносната стрелба на сливенските зашитници, били заставени да се оттеглят.

Много пъти хвърлял Емин ага своите бюлюци в атака срещу сливенския шарампол, но харбалиите с точна, поразяваша стрелба ги вразумявали и връщали.

Яда си кърджалиите излели върху беззащитните села в околностите на Сливен, като Ново село, Гергювец и други, сгазени от тяхната конница, а след това опожарени и превърнати на пепел.

„Дедите и бащите на 80-90 годишиите сливенци - пише д-р Табаков - разправяли как тукашните баири и ормани са почернявали от бягащ селски добитък, гонен от даалиите и капасъзите из околностите на Сливен."

Кърджалиите били с грозни физиономии и страшни облекла. Кауците (калпаците, гуглите) им били един аршин високи, а самите те били въоръжени от петите до главата с ятагани и пишови".

„Изглежда, че населението поискало помощ от тогавашното турско правителство - четем в Хайдушките спомени на П. Хитов, - та в Сливен дошли тъй наричаните по него време турски бостанджибашкя с топове и цяла зима седели в града.

Денем излязли да бият кърджалиите и по цял ден гърмели с топовете, а кърджалиите им отговаряли с техните тъй наречени пошки" (пушки) даалийки."

Много се ожесточавали кърджалиите - пише по-нататък Хитов, - когато при нападение на някое село давали жертви, без да могат да превземат селото.

В такива случаи колкото хора те хващали, не оставяли жив нито един.

Ако пък след такава съпротива все пак успявали да влязат в селото, то в такъв случай те го разграбвали, подпалвали, а изловените жители заробвали, за да им искат сетне пари за откуп.

Заробените момичета и булки водели по няколко месеца със себе си и ги за кефовете си употребявали, а дето им се опирали - посичали ги или заколвали.

Кротките, дето си запазвали живота, сетне пущали и някои от тях се завръщали по домовете.

Много зле постъпвали те и със старите бабички (продължава Хитов). Щом заробвали някое село, даалиите започвали да се веселят, като си правели и такива смешки: напъхвали откъм задната им страна орехи, а сетне туряли зад тях една бакърена тепсня и като давали на бабичките да смъркат емфие, карали ги силно да кихат, та орехите отскачали и удряли в тепснята.

Като с бабичките правели това, то въобразете си какво са пък работили с момите и младите жени, които падали в ръцете им!*

Особена склонност имали кърджалиите да се забавляват със заловените попове, като ги заставяли не само да “бият нишан" с емфне и орехи както бабичките, но след това оскубвали брадите им и ги бесели по дърветата край пътищата.

Тия присъщи на кърджалиите самоцелни жестокости и безсмислени опожарявания на ограбените селища не идвали като военна необходимост, а резултат от характерното за тая епоха пълно отпририщване на разрушителните нагони и развихряне иа животинскит е инстинкти, доведено до опиянение, превърнало се в психоза.

В „рамките* на тая психоза насилието не е било просто насилие, а изживяване, свързано със свой декор и свои ритуали, като сладостта му се е увеличавала, ако то е било публично, ако за колването на мъжа е ставало пред очите ни жената, ако изнасилването е ставало пред очите на мъжа, или на дъщерята - пред очите на баща и.

При тая пълна покруса на жертвата насилието било, разбира се, по-пълно и по-сладко, а усещането за сила и власт е достигнало най-високия си градус по термометъра на разпалените човешки, или по-точно - нечовешки страсти.

Един стар кърджалия разправял, струва ми се, на Иречек; „Най-хубавото време беше за мене, когато бях кърджалия в Румелия, а най-големнят ми кеф - когато разплаквах майки и жени. Щом бастисвах някое село, те идваха при мене разплакани, за да измолват живота на мъжете си, пък аз се наслаждавах на техните сълзи”.

Освен в проливането на кръв и сълзи, особена наслада са намирали кърджалиите в паленето и опожаряването.

Не случайно е, че тъкмо по време на пожарите са се разигравали най-големите изстъпления и гаври, най-изтънчените жестокости - под светлината на разигралите се пламъци и замраченото от пушеци небе, когато покривите на къщите с трясък са се събаряли и грохотът им се размесвал с писъците на подгонените жертви.

Докато горели къщите и свирели музиките, кърджалиите карали своите пленнички да ги „служат" с вино и ракия или съблечени, накичени със златни нанизи, да им разиграват „чомпари" (кючек).

Или да извършват публичните „казни" над непокорните свои робини и робннки, като са ги раздирали с помощта на катъри.

Всичко това и сега излъчва ужас и тоя ужас не идва само от кърджалиите, които са отдавна пепел и прах в земята, която тъпчем, а от зловещите подмоли и мрачни дупки и въртопи, които ни разкриват тия изстъпления на човешката душа.

Особено били яростни кърджалийските изстъпления и жестокости при несполука, както при Сливен, когато съседните села е трябвало да изкупят понесените от нападателите мъчнотии и задоволят порасналото им желание за мъст.

В такава изкупителна жертва се превърнало съседното на Сливен градче – Ямбол, което било изцяло разрушено.

След като дали огънят на Ямбол, Енинаговите орди се отправили през старопланинските села Тича и Градец кьм бисера на Кукленския балкан - Жеравна.

Богатите жеравненци имали и шарампол, и оръжие и всичко необходимо за отбрана, но не им достигал дух.

Нямали те един Божил чорбаджи като в Котел, да ги стегне в железните си пестници и да им вдъхне кураж за борба, и Жеравна рухнала в даалпйскнте ръце.

От Жеравна кърджалийският „облак" се понесъл към Котел, но заварили града опасан дори не с дървена, а с каменна ограда, а зад каменната ограда котленци посрещнали даалните не само с пушки и пищови, а с четири топа — котленско производство артилерия.

Напразно се опитвали Еминовите бюлюци да сплашат котленци кое с биене на тъпани, кое, със стрелба и грозни викове: митиризите бълвали насреша им „слово смъртоносно* и ги връщали, та скоро главатарите се отказали от нападателните си намерния и „задимили" към Върбица на приятелско посещение при тамошния самовластен деребей - Чингиз Мехмед Гирай, който носел наследствена титла „султан”.

Върбишкият султан направил едно царско посрещане на кърджалийския главатар Еменаа и поднесъл богати подаръци не само на него, но и на неговите Бюлюкбашии.

Еминджика получил в дар първата красавица на Върбица и един бял кон, Кара Иван Иробаски - кехлибарено цигаре, Кара Георги Новозагорски - талисман против куршум, а Пехливан Кузю - една кутийка за емфие, изработена от слонова кост.

Яло се, пило се с мярка и без мярка, а заедно с това било обсъдено, както бихме се изразили ние на съвременен език, „вътрешното положение" в светлината на токущо нанесената от Пазвантоглу победа над видинския паша. В резултат на тия разговори Гирай убедил Емин ага да се съюзят с Пазвантоглу, за да свалят Селима от престола, и на негово място да поставят самия Гирай, Пазвантоглу да стане велик везир, а Еменаа държавен вен хазнар (ковчежник) или все едно - финансов министър.

Нямаме документални данни за това съглашение между Чннгиз Мехмед Гирай и Кърджалъ Емин ага, но събитията по-нататък ще ни покажат, че наистина оттук нататък действията на кърджалиите ще бъдат още по-тясно свързани и зависими от действията на Осман Пазвантоглу и на Гираевците очевидно не само в името на грабежа, но и в името на речената по-висока обща цел.

Така че третият поход на Емин ага завършва не само с ограбването на нови богатства, но и със създаването на един мощен съюз, който ще изправи централната власт пред угрозата да бъде наистина тя повалена и пометена.

БУРНАТА 1795 ГОДИНА НОВИ КЪРДЖАЛИИСКИ ТРУСОВЕ И НОВИ ОПИТИ ЗА УМИРОТВОРЕНИЕ.

ЕМИН АГА - МЮТЕСАЛИМ И АЯНИН НА ХАСКОВО

Положението в наводнената с кърджалии Румелия през годината 1795 е най-добре отразено в един султански ферман от февруари 1796 година, изпратен до румелийския валия Хаки паша, натоварен по туй време с „преследването и потъпкването на разбойниците – кърджалии”. Картината на опустошението, нарисувана в тоя ферман, е наистина зловещо епична:

„Буйният поток на всички тия дивашки орди се разстила по направление към всички градове, села и страни на империята ми в Румилли” - четем в тоя драгоценен документ. – “Села, градове и цели поселения са опустошени... Земеделческите работи, поминъкът и търговията са окончателно спрени...”

Всичките междуселски пътища и друмища за градовете и селата, за казите и нахиите били завзети от разбойниците, които достигнали дори до съседното на Одрине (Одрин) - Юскюдар.

Навсякъде, през дето са минавали, те превръщали всичко на прах и пепел с огън и меч опожарявали, убивали и грабили.

Освен това тия рзбойнически орди обсадили и започнали да нападат и градовете Гюмюрджина, Димотнка, Филибе и Пазарджик-бей.

На бедната рая по тия места те нанасяли всевъзможни мъчения и изтезания. Имотите обсебвали, обезчестявали моми и жени, изгаряли села и градове, жилища с покъщнина и други имоти и какви ли още нечувани и невидени престъпления и насилия не са вършили!

Един бог знае техния брой!

Тия архи разбойници -четем по-нататък, - щом се спасиха от вратите на затворите, от бесилките и човешката касапница, използваха великодушието на височайшата ми особа и неведнъж забравиха думи. клетви и не устояха на обещанието си, не се поправиха, а още от първия ден на височайшето помилване те като хищен орляк се впуснаха и повторно наводниха градовете: Хасково, Султанери, Гюмюрджнна, Чегдиян, Ахъчелебн, Енидженските планини и Неврокопското поле до града Неврокоп, а казаната Енидженска планина е в ръцете на тая бясна сган..

След тая доста подробна информация султанът съобщава на новия генерал-губернатор на Румелия Хаки паша, че Одринско е мястото, където „най-много върлуват злините и където е източникът на тъй наречените „дагли ешкияси” (горски разбойници - кърджалиите), и затова му се нарежда, без да напуща Одрине, да предприема умиротворяването на Румелия, като му се дават пълни диктаторски права и власт да наказва „всички, които услужват на разбойниците с шпионство, знакове, съгледателство, покровителство, защита или ходатайство за тяхното опрощаване", а освен това - да промени облеклото на „въстаналото население".

Освен това ферманът уведомява Хаки паша, че му се дава в разпореждане един артилерийски полк и че е издадена заповед за обща мобилизация в Анадола.

За да бъде пълна картината на настъпилата всеобща анархия, трябва да отбележим още, че докато в Румелия бушува с пълна сила повторното, съгласувано, изглежда, с Пазвантоглу кърджалийско наводнение, видинският отцепник успява да разбие изпратената срещу него тридесетхнлядна армия на Пясли Мехмед паша и отнема по този начин на Селима скъпата надежда за скорошното умиротворение.

Какво друго научаваме от фермана до Хаки паша и даденото в него обширно изложение рърх) вьтрешното положение в Румелия? Научаваме, че Пловдив и Пазарджик са „обсадени”, че Родопите са буквално „наводнени от буйния поток на разбойниците", а даденото им опрощение веднага нарушено.

Сред тези разбойници са на първо място някои родопски главатари. Това се вижда от един списък иа двадесет „несмирили" се даалийски предводители, където намираме и следните няколко познати и непознати имена:

„.. .Емин ага в Хасково. Той е от проклетите укриватели на разбойницнте-даалии, заради което бе издаден ферман за неговото екзекутиране. Сега стана мютесалим на Хасково. Но не бе възможно (да се хване). Не падна в ръце. Не е заловен.

Токаджикли Сюлейман, сега аян на Султанери. Стар разбойник-даалия. Привидно се е покаял, но има пръст в цялата тази размирица.

Синап. Известен разбойник. Подвластен е на назъра на Драма и на Сирозлу Исмаил бей.

Арабаджиоглу. Тъй като е в Хасковска каза, е под ръка на хасковския Емин ага при всеки негов призив.”

Тая справка е написана вероятно в началото на 1796 година. (През 1796 година, юли-август, единият от споменатите в „справката" главатари — Мехмед Синап е вече обезглавен.)

Става ясно, че по време на справката Емин ага е вече мютесал им (управител) на Хасково, длъжност, придобита вероятно с амнистията, и че след като е разкрита неговата двулична роля като „укривател" на разбойниците, е бил осъден на смърт.

В списъчето е споменат и Арабаджиоглу като подвластен на Еменаа кърджалийски главатар от Хасковската каза. Това е същият оня Арабаджиоглу, който заедно с Кавърджикли Халил и Деведжиоглу като главатари на „хасковските разбойници” „завладяват" и ограбват през 1785 година Хасково и Хасковската каза.

Запомнете името „Сирозлу Исмаил бей", от когото е зависим Мехмед Синап. Това е човекът, който от кърджалия и кеседжия ще стане по-късно един от най-верните султански офицери, ще получи придворната титла капуджибашия (султански адютант) и ще стане след години едйн от гробокопачите на Емин ага.

И четнримата споменати е списъчето кърджалийски главатари са имали опора в Родопите: Токаджмкли Сюлейман, аянът на Султанери (Крумовградско) Мед-мед Синап, свърталището на когото е родопската област Чеч, самият Емин ага, властелинът на Североизточните Родопи, и най-сетне неговиат васал в Хасковската каза - Арабаджиоглу.

Що се касае до съдбата на града Хасково, той е попаднал в ръцете на Емин ага вероятно по време на амнистията от 1793 годияа, ако и той е вече бил фактически владетел на града, с амнистията е станало официалното му припознаване.

Биографиите на Емин ага, ползуващм записките на Нестор Марков, именно това твърдят, че градът Хасково, изтерзан от постоянните кърджалийски набези, предпочел едни главатар да го владее, но да го и пази, отколкото да живее с постоянен страх и затова самото предаване станало дори тържествено, с музики, салтанати и поклони.

Настаняването на Емин ага в Хасково общо взето минало мирно и тихо.

Пострадали само някои от по-богатичките жители на града, които трябвало да разделят своето имане с йолдашите на новия мютесалим.

Препипано било отдалото се на Емина Хасково и за по-красиви булки и моми, но след това настъпил (най-сетне) за наплашените хора мир.

Тоя мир и кипналата строително-занаятчийска дейност привлекли в новата кърджалийска столица много нови заселници. Потърсили тука работа и преди всичко закрила от кърджалийските грабежи не само хора от съседните на Хасково села и от селата на Маричината низина, но и от разорените градове Станимака, Карнобат и Чирпан, което изведнъж увеличило населението на града, а заедно с това неговата икономическа и отбранителна мощ.

Новият мютесалим Еменаа незабавно се разпоредил да започне преукрепяването на Хасково с кули и окопи, да се преместят там част от оръжейните работилници, барутоливниците, военните ковачници и арсеналите за военни припаси.

Според разказите на очевидци и съвременници, плановете за новите военни работилници и арсенали били начертани със „собствената ръка на кърджалийския цар" Еменаа, а изпълнението - възложено на прочутия саморасляк - архитект майстор Добри от село Бодурово. Освен това градът бил опасан от няколко реда укрепени ровове по подобие на старозагорските шарамполи, на които Еменаа вече бил изпитал върху собствената си гърбина здравината и значението.

Възможно е за известно време новият мютесалим на Хасково да се е наистина отдал на строително - укрепителна и дори стопанска дейност, като се има предвид неговата страст към земята и към чифлиците. Все едно каква е била мирната дейност на Еминаа. Тя е била за кратко, като се има пред вид, че през 1796 година неколцина от най-видните кърджалийски главатари, като Кара Фейзи, Дженкчиоглу и Еминджнк са били привлечени като съюзници от Пазвантоглу и са се били като негови бюлюкбашии срещу „царските войски". По време на тая съвместна борба дружината на Еминджика е била настанена в Чипровци и Церовене.

При драгоценната помощ на такива мощни кърджалийски главатари Пазвантоглу успял да разгроми четирндесетхилядната армия на Мустафа паша и, разбира се, да развърже ръцете на своите съюзници за нови грабежи и палежи.

В преследването на даалиите назначеният в началото на годината румелийски диктатор Хаки паша успява все пак да постигне някаква сполука - умъртвяването на един от второстепенните главатари - алъккьойския властелин Мехмед Синап заедно с неговите шестстотин другари. Това обаче никак не променя кризисното положение в империята, особено след новата победа на видинския самовластник Пазвантоглу над изпратената срещу него четиридесет хилядна султанска армия под командуването на Мустафа паша.

Освен това подгонените от Хаки паша кърджалии успяват да прехвърлят Стара планина и съединени със своите севлиевски съюзници Маджар Али и Гяур Имам, продължават опустошенията си из Плевенско, Ловчанско и Търновско, където загубилите всякаква мярка даалии ще бъдат спрени и „обуздани” тоя път от войските на Пазвантоглу (април 1797 г.).

Хаки паша, който е изтървал кърджалиите, е отново в немилост и на негово място е назначен за пълномощник по преследването им и за румелийски генерален губернатор с “диктаторски права" белградският военен комендант и велик везир Мустафа паша (юни 1797 година).

В помощ на Мустафа паша са придадени двама още велики везири - никoполският паша Осмей и анатолийският Сенд Али, с нареждане - всеки от тримата велики везири да се отправи с войската си към Румелия, за да ликвидират „хищните животни” (кърджалиите) и техните съучастници - бивши севлиевски войводи Маджар Али и Гяур Имам.

Анатолийският велик везир Сеид Али паша пристъпва към своята задача, като мобилизира през юли 1797 година „всички способни за воюване мъже" от казите, разположени в планината Джебел, и заедно със своите азиатски войски ги хвърля срещу даалиите, върлуващи в околностите на Гюмюрджина.

Няколко дена след това в една своя заповед до софийските съдебно-шериатски власти победоносният Сеид Али паша ги уведомява (най-после - една радостна вест!), че разделената на две негова войска след „огнена атака"” срещу шайките ги е обсадила в градеца Макри, а останалите им дружини са се укрили и укрепили в самата Гюмюрджина.

Нямаме подробности за това, как е протекла обсадата на „сгащените" най-сетне кърджалии, но знаем развръзката: на 20 септември 1797 година в един нарочен ферман прогърмява радостната вест, че „след станалите люти сражения с кърджалиите, някои от техните главатари, като видели пропастта, дошли до низкото положение да искат амнистия, изявили готовност да се покаят и са се предали на властта".

Изброени са във фермана имената на предалите се: Кара Хасан, Исаоглу и Манаф Ибрахим с триста души, а главатарите Карафеиз, Еминджик и Дженкчиоглу Кара Мустафа - с осемстотин души разбойници.

„И всички те (четем по-нататък във фермана) са се наредили под знамето и дисциплината на нашите сеймени, в числото на които са вече записани."

Ето така приключва офанзивата на специално назначения за преследването на кърджалиите велик везир Сеид Али паша - със записването на предалите се даалии в сеймснските царски регистри като сеймени, а предалите се главатари - като офицери.

Защо яростната офанзива срещу кърджалиите завърши с такива „царски милости вместо е поголовното им изтребление, дали защото Сеид Али паша не е бил така сигурен и силата си, или са му дали подкуп, или защото султанът е искал да си развърже ръцете за по-тежката борба с отцеппика Пазвантоглу- това не е известно, но фактът си остава - кърджалийските гла¬ватари са отново изтървани.

Краят на 1797 година ще се ознаменува с едно съ¬битие - загадъчно и странно: един отряд под главатарството на Кара Фейзи напада Хасково на 27 декември 1797 година и извършва там „много насилия".

Ако не беше това изрично написано в рапорта на цариград¬ския дипломатически представител на Австрия барон дьо Херберт, не бихме го вярвали, след като знаем, че Кара Фейзи и Еминджика са се били три месеца преди това като съюзници с войските на Сеид Али паша, за¬едно са искали и заедно получили помилване.

Този факт показва колко лесно са преминавали кърджалий¬ските главатари от сговор към вражда и от вражда към сговор в борбите, които са водили помежду си за по-голямо влияние и власт.

Куражът на Кара Фейзи да нападне столицата на своя бивш съюзник става понятен, като се има предвид, че Емин ага се намира по туй време с дружините си на север от Стара планина като съюзник на видинския самозванец. Всичко това узнаваме от една султанска за¬повед „за улавяне на съучастниците на Осман Пазвантоглу" ,между тях - Маджар Али, Гяур Имам и Еминджика, за да бъдат те „окончателно избити за¬едно с главатаря им Пазвантоглу!" (26 януари 1798 го¬дина).

Заключенията се налагат сами по себе си: султан¬ската прошка е отново забравена, амнистията от сеп¬тември 1797 година - нарушена, клетвата - престъпе¬на и преди да са минали три месеца от „покаянието” и записването на Емииджида в регистрите на султано¬вия офицерски корпус, той е отново свободен кърджа¬лия и „размирник".

Докато татарите-вестоносци препускат на конете, за да доставят иа румелийските коменданти заповедта за екзекутирането на Еминджика, той преспокойно влиза в старопланинската паланка Трявна, обира я и съсип¬ва цветущото градче.

„В тия времена восташа разбойници много, които се назоваха дахалий и кърджалий и изгориха села много и дойдоха на село Тревна – февруари 20, 1798 в неделя месопустною и изловиха много человеци и обраха и изгориха селото, само една четвърт от къщята цели останаха” – четем в летописа на поп Йовча от Трявна пасажа, посветен на това кърджалийско нападение.

Междувременно в Истамбул е кипнала нова, тоя път аистина грандиозна подготоака за окончателна разправа с Пазвантоглу.

С главният командуващ на тази най-крупна от всички военна експедиция срещу самовластният бошнак е натоварен командирът на флотата - капудан-пашата Хюсеня, който потегля на 9 април 1793 година от Истамбул за Видин със сто хиляди души войска.

Преди още да е потеглил, той отново се опитва да премахне Еминджяка. като изпраща нова заповед, в която уведомява софийските военно-административни власти, че „един от приближените другари на разбойника Пазвантоглу, а именно разбойникът Еминджик", се е здраво укрепил в Ново село, но след като видял, че е обсаден от императорските войски, избягал неизвестно къде. След това капудан-пашата заповядва да се укрепят дефилетата и проходите, за да бъде хванат „жив или мъртъв реченият Еминджик". (За поведта е доставена в София на 13 април 1798 година.)

В усилията на капудан-пашата да „хване" Емин ага трябва да виждаме не само гола омраза против изменника, но преди всичко необходим за предстоящата военна операция тактически ход - обезвредяването на един опасен противник в гърба на капудановата стохилядна армия, който би могъл да прекъсне връзките му със столицата.

По въпроса, къде и как се е подвизавал Емин ага, докато капудан-пашата със стохилядната своя сбирщина се придвижва към Видин - мненията са различни. Черпейки от записките на Нестор Марков, Ст. Заимов твърди, че когато капудан-пашата сключва обсадата на Видин, в неговия лагер се намира с дружините си като съюзник и Емин ага; че след разбиването на капудановнте пълчища запазилият право на самостоятелни действия хасковски властелин отново го удря на грабеж, участвувайки в съсипването на Севлиево, Раково, Габрово и търновското село Арбанаси,

Към противоположни на тона заключения ни навеждат някои документи, от които се вижда, че когато през май започва обсадата на Видин, капудановите войски са били принудени да водят ожесточени боеве за Лом с дошлите в помощ на Пазвантоглу „дивизии" на Маджар Али и Еминджик.

Мъчно е да съгласуваме двете свидетелства за поведението на Емин ага по време на видинската обсада през 1798 година, но е и рисковано да повярваме само на едното; много е възможно ловкият Емин да с бил в известни моменти и враг, и съюзник на капудан-пашата и във всеки случай да е успял след разгрома на неговата армия да вземе участие в разграбването и разгрома на Алванитохори (Арбанаси). А какво са препатили клетниците арбанасчани от кърджалиите — опустошнтели на цветущото им село, се вижда от следната бележка на тогавашния свещеник при черквата „Свети Никола":

„На един висок баир са намирам сам, сам в едно пусто село, казват го Алванитохори. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения, виждам и фъртуните и ми се помрачава. Виждам небето мътно. Че как да се опазя, де да намеря спокойствие, да отида там да живея. Обръщам се към изток - едра градушка ме удря. Обръщам се към запад - и той ме устрашава. Обръщам се на север, и тъмка гърми и се святка. Тичам към юг - и там е воня. Виждам вълци как силно тичат, и лъвовете как вървят, всички побеснели и много сърдити. Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: желая свобода в тая неволя!"

В тази кратка бележчица е събрана цялата безизходица и ужас на ония времена, когато от всички страни върху населението са се сипели страхотии, всякакви опасности и ужаси както от „разбойниците", така и от разкапалите се, мародерствуващи султански войски, от събирачите на реквизициите, от глада, немотията и епидемиите и не се е виждал изход, нито лъч от някаква надеждица.

С това „печално воздихаиие" завършва годината 1798 и, разбира се, с тържеството на Пазвантоглу и свързаните с него кърджалийски главатари, като Емянджнка, който успява, изглежда, да запази добрите си военнодипломатически, пък и лични отношения с видинския кандидат-султан.

Голяма ще да е била наистина плячката, с която се завръща Емин ага Хасково в началото на 1799 година след разоряването на Алванитохори (Арбанаси) и предаденото чрез издайничество Габрово.

„Ограбеното имане беше неизброимо - разказвал Еминаговият бюлюкбашия Кара Иваи на Нестор Марков. – Ние, главатарите на бюлюкбашиите и всички долни нефери (редници) ходехме със златни чапрази и сребърни халки на пушките.”

Дрипавите някога голтаци и гладници даалии се перчели сега с високи шапки или разкошни чалми, с обточени в сърма гълъбови шалвари с къси златошити кафтани, а гювендиите им били отрупани с крадени нанизи, с гривни и с обици.

Разбира се, имало степенуване във великолепието и в накитите: за отличие от редниците (неферите) предводителят Емин и бюлюкбашиите му носели на вратовете си златни гердани, а на ръцете си златни гривни. Подковите на конете, юздите, стремената и въобще металните части на конската амуниции били изработвани все от сребро, а също така и налчите на ботушите, да не говорим за златната и сребърната обковка на бюлюкбашийските ятагани и пищови.

Ето как е изглеждал в това си облекло страшният кърджалийски цар Еменаа Балталъ, според както ни го е описал Стоян Заимов въз основа на събраните от него спомени:

Висок около два метра, широк в площите си като волска диканя, този господин притежаваше две големи сини соколови очи, подвижни и кръвожадни, каквито са у хищните птици; рядка коса и кестенява брада, с каквито бради природата награждава гениалните кьосета; широко и високо набръчкано чело; костеливо лице и две силни челюсти, готови всяка минута да услужат на силния си господар. Жълти ботуши, подковани със сребърни налчи покриваха гигантските му бедра и стъпала. Златен гердан лъщеше на врата му, а на дясната му ръка — златна ентешия (гривна)."

А сега, представете си тоя кьосав Голиат качен на белим си кон, подарък от върбишкия султан, с крива сабя в ръката, в гълъбови шалвари, златошит кафтан, златовезана копринена чалма и ще имате горе-долу представа за физическия образ на страшилището, наречено Кърджалъ Еменаа Балталъ, човекът, който е могъл с една дума да вдигне на крак дяла конна кърджалийска армия и да я хвърли в която си ще посока.

Този човек, естествено, не е могъл да прости на Кара Фейзи, че се е одързостил да напада неговата столица, и затова една от първите му грижи след завръщането в Хасково е била да си отмъсти.

Разузнал чрез своите шпиони къде се намира Кара Фейзи, Еменаа повикал най-верния си, вероятно и най-способен бюлюк-башия Кара Иван и му заръчал да избие шайката на Кара Фейзи, а него самия или вързан да доведе, или главата му в зобилницата на коня си да донесе в изпълнение на тая никак нелека поръчка Кара Иван (според неговия собствен разказ) се упътил по следите на Кара Фейзи със своите четиристотин души главорези, ката си дал вид, че се е уж скарал и че бяга от Еменаа.