ВЪВЕДЕНИЕ:
   Извърших пътуване из Източни Родопи, което обхвана зимните свърталища на Емин ага, наричан Секирджията. Той е типичен пример на забогатяла чрез престъпност личност, първият лидер  на организираната престъпност, свързан с управлението на Османската империя, която се е възползвала от него и той от нея. Първото ми посещение на зимните обиталища на Секирджията бяха в далечната 1962 г. Красотата и страхотиите на местата, където през зимата са отсядали тези разбоници ме плени и по-късно често посеещавах този регион, водех със себе си и туристи. Имах и приятели там от с. Безводно и Три могили.
   След падането на снега Секирджията и най-приближените до него разбойници са отсядали в селата Соколите и Кадънка. Кадънка днес е под водата на яз. Боровица, но пътищата от нея към планината, където са селата Мурга, Жендабалкан, Ходжово, Безводно, Мумжидан и др. остават. Те представляват трасета на стари римски пътища и са били проходими за конете на разбойниците и за мулетата им, натоварени с плячка. До днес се разпространяват легенди, че в тозии район има закопани планини от злато и срабро, поради което тук винаги "работят" иманяри.
   Ще поместя много постинги за този район, но преди това ще направя един, който ще представлява поглед назад във времето, към което явно сега сме се върнали в "развитието" си. За да да разбран, необходимо е да се прочете копието, което ще поместя за времената на кърджарийството, почвата, върху която то покълна и даде отровните си плодове и краят му. Трагедията е била не само за Османската империя тогава, но и за България като част от нея. Тези разбойници разместиха пластовете в империята и допринесоха и те с нещо за края й. Който е наясно с това, що са сторили кърджалите, ще могат да направят връзката в постинга, който скоро ще напиша.
   Статията взех от Интернет, но предполагам, че е копие от книгата на Николай Хайтов "Родопски властелини".  Описаното е много интересно, то е част от историята ни, а познаването на историята ни е много важно. Това го осъзнават и режимите ни, всеки от които идвайки на власт се опитва да представи миналото ни в друга сметлина, не истинската. 
   Приятно запознаване с част от миналото ни, особено трагично...

EМИН АГА БАЛТАЛЪ – БАШБИРИНДЖИМУТРАТА ОТ 1793 ДО 1813 г.

Публикува April 16, 2011

КЪРДЖАЛИЯТА ЕМИН АГА

Пушка се пукна в Мара-Гидик

Ей, завалийо, Емин ага.”

(Нар. Песен.)

КЪДЕ, КОГА И КАК СА СЕ ПОЯВИЛИ КЪРДЖАЛИИТЕ

Думата „кърджалия" е останала в нашата история като синоним на опустошение, ужас и разруха от ония времена, когато кърджалийството е преоравало с меч и обгаряло с огън земите от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград.

Тази дума е обяснявана различно: едни от авторите, които са се занимавали с този въпрос. твърдят, че „кърджалия" идва от „кър-чали"; „кър" - поле, и „чали" - разбойник.

Други я извеждат от „кърджа-Али"; „кърджа" - сив, възсивкав, сур, и собственото име „Али", т. е. сурият Али.

Има обаче и една трета, но по-малко убедителна възможност за тъл¬куване на тази дума, а именно от „кърджа-оваллй", както са наречени кърджалиите в един ферман от 1805 година; от „кърджа" - сив, възсивкав, сур и „ова” - земя, поле, пустиня, т. е. жители на сурата земя нлн накратко „суро-полци".

И наистина, прозвището „сура земя" удивително приляга за Източните Родопи в районите на Джебел и Кърджали, където сивочервеннкавите подпочвени скали и вулканичната пепел „трае" дават колорита на цялата планина между Хасково н Крумовград.

Тая земя — съжулена от пороища, камениста, суха и препечена, възсивкава, а на места възжълта (сура), никога не е била щедра към своите обитатели, често ги е обричала на глад и принуждавала да сн набавят храната с оръжие в ръка.

Особено често взело да се случва това през втората половина на XVIII век, по време на започналата в 1768 година шестгодишна война между Русия и Турция.

Турската феодална войска по туй време се издържала чрез събираните ог населението реквизиции на фураж, продукти и добитък, които - при всеобщата корупция в администрацията и войската - се превръщали н безжалостно ограбване на разположени го по пътя на войските селища.

Немотията през 1773 година една година преди свършена на шестгодишната война стига дотам, че с нарочен ферман е било забранено купуването и продаването на добитък в империята, докато не се изплатят реквизициите за войската.

Не е известно дали гладната войска е била задоволена по този начин, но се знае, че именно през 1773 година започват ония първи масово-разбойиически нападения в Югоизточна Тракия, които представляват далечните прогьрмяваиня на разразилата се по-късно кърджалийска буря.

За тия първи разбойнически нападения научаваме от едно донесение на върбишкия султан Дьовлет Гирай до висшите военни власти на Отоманската империя, в което ги уведомява, че възложената му задача да събере войска от своите владения във Визишко не е изпълнена докрай, защото част от събраните войници са се разбягали и присъединили към „разбойниците", а след това заедно с тях нападнали и разорили много села в един значителен район на Източна Тракия,

Това е все още хиляда седемстотин седемдесет и трета година! Отсега нататък ще минат две цели десетилетия до бурната 1793, когато името „кърджалия” ше прогърми с пълна сила над обляната в кърви и замъглена в пожарищни димове Румелия, а през това време прозвището „узунджаабал-хаскьойски (хасковски) разбойници” (както са се наричали кърджалиите и началото) ще се чува все по-често и ще звучи все по-зловещо.

Седем години след инцидента във Визишко от един документ, издаден през 1781 година, научаваме за избухнали размирици в казите (околиите) Султанери, сегашното Крумовградско, Гюмюрджина, Димотнка и Узунджово, Като се има предвид, че казата Узунджово (Узунджаабал Хаскьой или просто Хасково) обхваша голяма част от Североизточните Родопи, а казата Султанери - югоизточната им част, то ясно е, че средището на новия бунт е безплодната сура земя — „кърджа-овата в Източните, „кърджалийските* Родопи, от където започват смутовете, известни под названието „кърджалийски"

Отбелязаните преди 1781 година размирици в Хасковско и Източните Родопи през следващите две години се разпалват още повече и обхващат през 1783 година вече не две, а двадесет съседни на Хасково кази.

За потушаването им са изпратени големи войскови части, население е обвинено, че „живяло в мир с разбойниците” и заплашено с голяма парична контрибуция, ако не се включи в борбата за тяхното „кзкорениване".

Че взетите мерки не дават резултат, се вижда от резюмето на един доклад, съставен вероятно през 1785 година, откъдето става ясно, че една голяма група „разбойници и насилници заедно със събраните при тях арнаути и планински твари" под предводител ството на Арабаджиоглу, Кавардинклъ Халил, Гяур Хасан, Деведжиоглу и неколцина други „нападнали казата Узунджа-абад Хаскьой, опожарили селата, избили жителите, ограбили имуществото и вършили още редица подобни престъпления".

„Както преди - четем по-нататък в същото резюме, - така и сега се е излязло срещу тях. като било събрано всенародно опълчение, но вследствие на тяхната (на разбойниците) многобройност се оказало невъзможно да им се противодействува" и те продължили да нанасят „непоносими насилия и злодеяния”.

По-нататък се споменава, че половината жители на казата Хасково се разбягали по други кази, а самата каза „се намира в ръцете на разбойниците”.

Одринският бостанджибашня (нещо като главен инспектор на областната полиция) бил натоварен с умиротворяването иа Хасковската и на другите засегнати от размириците кази, но населението се противопоставило на тази помощ, защото „с оглед на недостига на зърнени храни и по причина на това, че трябва да се вземат провизии от жителите, както е ясно от предишния опит, този бостанджибашня подобно на споменатите разбойници ще разори споменатата каза н намиращите се наоколо места, ще причини щети на сиромасите и ще получи печалби...”

И се предлага на бостанджи-башнята едно доверено лице на жителите да бъде натоварено с преследването на разбойниците, като му се даде власт да наказва със смърт всекиго, „който би бил уличен като укривател на споменатите разбойници".

От всичко това се вижда, че „размирниците" напа¬дат не за първи път, много са мощни и че изпращаните на помощ бостанджибашии със своите реквизиции, зулумства и грабежи са по-опаснн дори от разбойниците и по тази причина населението предпочита ... разбойни¬ците. ..

Това е всъщност и главното обяснение на факта, дето размирниците са така „неизкореними" и неуяз¬вими.

Ето защо размирниците вместо да намаляват, уве¬личават се, стават все по-дръзки и още същата го¬дина една дружина „хасковски разбойници" начело с Хаджи Ибрахимоглу, Ак Осман и споменатият вече Каварджиклъ Халил нападат отново града Хасково и из¬вършват там „ред безчинства".

Във връзка с това ново нападение над злочестото Хасково там идва одринският бостанджибашия, за да организира борбата с на¬силниците, но докато се накани да ги преследва, те отлетяват на бързите си кончета към беззащитните се¬ла в Пловдивско, Новозагорско и Старозагорско, оста¬вяйки зад себе си нови пожарища и пепелища.

В Казанлъшко същите „хасковски разбойници" ог¬рабват и предават на огън Енина, Мъглиж, Черганово и други няколко села; опитват се да проникнат в самия Казанлък, водят бой с войските на бостанджибашията и привлечените спомагателни сили от Нова Загора, Ста¬ра Загора и Чирпан.

След това те отстъпват и се ук¬репяват в едно новозагорско село, оставили на бойното поле петдесет души мъртви, сред които и един от гла¬ватарите — Каварджиклъ Халил.

Датата на документа, където са описани въпросните събития, е 24 октомври 1785 година, което означава, че споменатите преди под¬визи на Каварджиклъ Халил във връзка с разоряването на казата Хасково са станали вероятно през лятото на 1785 година.

Интересното в този документ от 24 октомври 1785 година е, че за първи път безименните досега „раз¬бойници, върлуващи в източнородопските околии Димотика и Гюмюрджииа, се обозначават като „хасковски разбойници".

Става ясно освен това, че те са наистина многобройни, щом като одринският бостанджибашия не е могъл да се справи с тях, та е викал на помощ аламдарите, кърсердарите и пъдарите от Новсзагорско, Старозагорско и Чирпан (всеки отряд горе-долу от по двеста души) и въпреки това размирниците" усляват да му се изплъзнат.

Докато в Казанлъшко трае преследването на хас¬ковските разбойници, в пострадалите кази се чете за¬поведта на бостан джибашкята за тяхнато залавяне, ка¬то се предупреждават „аяннте и забитите", че ще из¬търпят строго наказание, ако биха се противолоставяли, а местното население се обвързва с паричен залог, че ще съдействува на властта.

Заслужава да се изтъкне още една подробност в пре¬дохранителните заповеди на бостанджнбашията, а имен¬но - предупреждението, което нензменно се отправя към „аяните и забитите от селата в планинските нахии (общини)", че ако те не окажат съдействие при избавя¬нето на разбойниците, ще бъдат строго наказани.

Това неизменно предупреждение говори, че много от аяннте и въобще провинциалните управници още през 1785 го¬дина са били скрити или явни помагачи на разбойни¬ците, а това е един от най-ярките симптоми за настъпилото по туй време пълно разложение сред турската фео¬дална администрация.

Вижда се от всичко това, че кърджалийството е на¬лице преди още Селим III да се възцари през 1789 го¬дина на султанския престол и да оповести своите реформи (през 1792).

Кърджалийството е налице и за¬страшава не отделни хора и селца, а цели градове и кази, има своите предводители, своя тактика и все по¬вече зрее, въпреки гръмките изявления и предупреж¬дения на одринския бостанджибашия, въпреки запла¬хите към местното население и към вироглавите аяни от нзточнородопските околии.

Събитията ще ускоряват това „зреене", на първо място - новата война, която през 1787 година Турция захваща с великите европейски сили - Русия и Австрия.

Незапочнала още войната, и румелийските пътища отново се задръстват от тръгналите на бой с „неверни¬ците" феодални пълчиша.

Селата отново се напълват с бирници, мародери и качади (дезертьори), а към всичко това се прибавя избухналата в Румелия през 1788 година чума, която заедно с другата* „втората чума - войската", прави положението на местното население отчайващо.

Ето какво пише по този въпрос граф Фарнер дьо Совбьоф, който през лятото на 1788 година прекосява Румелия по пътя от Истамбул към Белград:

„Войската на турците - пише той, - която е научена да върши, когато върви по пътя си или когато бяга от редовете, най-страшни безчиния и опустошения, бе толкова ужасила населението в българските планини (Родопите), че то бе напуснало своите села и жилища.

Други бяха потърсили убежище в някои градища, за да се спасят от необуздаността на тия, които ги бяха изгонили от селата им, отвлекли стадата им и изкарали добитъка им за прехрана на войските.

Докато трае войната, те (селяните) не са в състояние да заемат пак напуснатите си жилища, да обработват опустошените полета."

Мрачна е тази картина, но още по-мрачна е била тя в края на злощастните войни - петгодишна с Австрия и шестгодишна с Русия, - когато след подписването на мирния договор в Свищов с Австрия, през 1791, и с Русия, в Яш през 1792 година, Турция е трябвало да оттегли еничарските гарнизони от пограничните области.

Именно при това изтегляне на еничарите към Истамбул, на минаване край Хаскьой (Хасково) те се разбунтували и така започнали - твърди се в нашата историческа литература - кърджалийските смутове в Румелия.

Сега е вече известно от по-новите изследвания на кърджалийството (на В. Мутафчиева и др.), че то е започнало не с еничарските бунтове през 1791-1792 година, а много порано, а тези бунтове дали само един допълнителен тласък на кърджалийския метеж, вливайки в него нова сила в лицето на недоволните еничари, които отсега нататък ще бъдат верни съюзници на кърджалиите в общата им борба срещу обявените от султан Селим III военно-административни реформи в Османската империя.

В какво се състоят тези реформи и защо еничарите, а заедно с тях и кърджалиите, се обявяват срещу тях?

Работата е в това, че след няколко катастрофални войни с Русия и Австрия възцареният през 1789 година султан Селим окончателно се убеждава в негодността на турската феодална войска и решава да създаде обучена по европейски образец, годна да се противопостави на мощните европейски сили, редовна армия - „низами джедит".

За да набавят огромните средства, необходими за издръжка на новата войска, Селим увеличава дакъка върху на кои от най-употребяваните стоки, като кафето, тютюна, виното, ракията, овчето месо, копринените тъкани, жълтите марокенени обуща и др., а освен това облага с паричен налог и феодалните чифлици.

Прекият резултат от тия военно-административни и данъчни реформи е, че султанът изправя срещу себе ся и срещу реформите току-речи всичко живо в империята: еничарите, които предугаждат в „низами джеднт” своя недалечен край, самовлзстните паши, които е трябвало да се превърнат в чиновници, обложените с налози големи феодали-земевладелци н най-сетне народът, който е трябвало да понесе на плещите си увеличените цени.

Всеобщото недоволство било умело разпалвано от висшите духовници (улемите), които виждали в новите реформи отстъпление от Корана, от свещените закони и въобще от „дин-исляма" и открито проповядвали бунт.

Един от първите, развял знамето на отцепничеството и бунта през 1792 година, е еничаринът от видинския гарнизон, бошнакът-потурнак Осман Пазвантоглу.

По-сетне ще последват неговия пример анадолските паши Джезан и Абдуля, епирскнят Али паша, египетският Мехмед Али, шкодренският Мохамед Бошатлъ и други, но нито едно от тези отцепннчества не може да се сравни с видинското на Пазвантоглу, което ще окаже най-силно влияние върху кърджалийските метежи в Румелия и ще разтърси най-силно Османската империя.

На всичко това идва и едно природно бедствие - голямата недородица на жито през сушавата 1792 година, която причинява страшен глад в Родопите, особено в нейните югоизточни покрайнини и дава последен тласък на кърджалийската лавина.

От височините на Алъкьой се спущат въоръжените дружини на родопчанина Мехмед Синап, а от гънкнте на Североизточните Родопи - „кърджа-овалиите" под предводител ството на неизвестния до тоя миг Емин ага, наречен по-късно „Балталъ" (Секирджията, брадварина).

Първо изпитало удара на кърджалиите хасковското село Иробас - родно място на Кара Иван, един от Еминовите бюлюкбашнн, измамен годеник, който имал да разчиства и лични сметки в туй село.

Кърджалиите проникнали в Иробас тихомълком, като да били мирни пътници, събрали се на селския мегдан, започнали да бият тъпани и да свирят на зурни.

Привлечени от веселата музика, любопитните и наивии иробасчани започнали да се трупат на мегдана около странните гости, а когато всички се събрали (било неделен ден и хората били свободни), кърджалиите се втурнали да убиват и грабят.

Екнало селото от гърмежи, ревове, писъци и плачове: едни се опитвали да бягат, други припадали на молба, трети давали мило за драго, за да се спасят, докато грабежът свършил, хубавите жени и моми били отбрани и завързани, а селото подпалено.

Измаменият годеник Кара Иван заклал пред очите на бившата си годеница мъжа и, а самата нея взел като своя пленница и наложница.

Разказът за този първи кърджалийски подвиг на Емин ага и за живота му изобщо е достигнал до нас благодарение на оня съшия Кара Иван от Иробас. След като ходил дълги години с Еминаговата дружина бюлюкбашия, на старо време той отново се прибрал в Иробас и там през 1867 година, вече старец, разказвал своите кърджалийски подвизи и патила на местния учител Нестор Марков.

Така са се появили на бял свят първите записки за Кърджалъ Емин ага Балталъ (Секирджията).

От тия записки или по-право от досега издадените, изградена върху тия записка публикации на Стоян Заимов и Иван Добрев за Емин ага, ние узнаваме, че след „бастисването” (съсипването) иа Иробас неколцина спасили се от клането селяни потърсили убежище в Хаскьой (Хасково), където разказали за токущо преживяното кърджалийско нападение.

Новината стреснала не само гражданите иа Хаскьой (Хасково), но и властите.

Свикан бил незабавно градският съвет, който взел под ръководството на каймакама енергични, смели и разумни мерки за отбраната на града: въоръжено било цялото годно за бой мъжко население на Хасково, включително „раите" - българи, и започнало трескавото укрепвне на града с камъни и дървени прегради („митиризи").

Докато разнесат Емииаговите кърджалии иробаската плячка по своите свърталища и да се нарадват ва заграбените оттам робини и робинки, хасковци успели да организират отбраната си и успешно да отблъснат първия прастъп на горските разбойници „дагли-ешкияси” или просто - „далиите, както ще бъдат наричани те отсега нататък в званичните турски документи („даг" е на турски планина, «даалия" ше рече гарец, горянин, балкаиджня - а „ешкинаси” - разбойник) .

Въоръжените хасковци под командата на опитни в бойното дело сеймени се били добре, но това само отсрочило кървавата разплата, защото по късна есен („касъм вакти" - Димитровден) кърджалиите отново се появили пред Хасково тоя път смного по-големи сили, под личната команда на Емин ага и двамата негови бюлюкбашии - Кара Иван и Кара Георги.

Докато главните кърджалийски сили приближавали градските укрепления откъм изток, от запад, по пьтя за Елехча се появила грозната кърджалийска кавалерия, очевидно с намерението да нападне в гръб защитниците на града. При създалото се опасно положение първенците на Хасково взели решение да предложат на Емин ага откуп петдесет хиляди гроша, за да не влиза в града.

Агата предпочел да вземе готовите пари вместо да рискува в една все пак несигурна битка с въоръжилия се град и за обща радост на разтревожените хасковчани кърджалийската обсада била снета.

Оттук нататък името Емин ага или още Еменаа с всичките му по-сетнешни украшения и прибавки, като например „Кърджалъ" (кърджалийски), „Балтадъ” (брадваринът), галеното „Еминджик” и други, няма да слезе от устата на хасковци, пък и не само на хасковци; с течение на времето то ще се превърне едва ли не в символ на метежа, опустошението, унищожението и анархията.

КОЙ Е ЕМИН АГА

По въпроса за родното място на Емни ага твърденията са най-различни. Едни смятат, че той е дошъл от Македония, други - че е от драмските села, трети сочат за негово родпо място селото Мандра Хасковско, а Георги Димитров пише в своя двутомник върху историята на „Княжество България", че Емин ага е от „село Кърджели", т. е. от град Кърджали.

Твърдението на Г. Димитров съвпада с писаното по този въпрос от Ст. Кожухаров - че „Емин ага бил отпърво един прост даалин (турчин) от кърджалийските села".

Своите данни Кожухаров е черпил от разказите на Еминаговия овчар Хаджи Запрян Солаков, и затова са изглежда, най-достоверни те.

Това, че в народните предания Емин се нарича „Кърджалъ" (Кърджалийски), едва ли е случайно: в ония времена разбойническите главатари се назовавали обикновено според месторождението си, като например Търновали (търновлията), Келямиоглу, Селвили (Севлиевеца), Кючук Ха-сан, Исмавл Сирозлу (Серески), Исмаил Тръстениклията (от Тръстеник), Фнлибелн (Пловдивчанина), Кара Мустафа и др.

Що се отнася до „предкърджалийския", да го наречем период в живота на Емин ага, авторите са почти единодушни, че бъдещият хасковски властелин се е занимавал отначало с дребна търговия на грънци, оцет, памук и лук.

Когато нашият лукопродавец се е наситил на тия дребнотърговски скиталчества (говори се по-нататък в преданието), той купил със спестените пари едно чифличе в хасковското село Гидикли и отседнал там като чифлик-сайбия.

Твърди се, че гидиклийци сами поканили Емин ага да се установи при тях, за да ги брани от „разбойници", като в замяна на това му дали позволение да разоре мъничко от селската мера.

Но ето че когато веднъж аргатинът на Емин ага разоравал тази мера, палешникът му закачил пълен с жълтици кюп.

Вместо да го затрупа, а после навади сам, будалата българин отърчал, та обадил за това на своя господар Емина.

Съшата вечер двамата отишли на нивата с една кола, извадили кюпа и го завеели у Еминови, но вместо да делят парите, както се били споразумели, агата гребнал една шепа от жълтиците и я изсипал в скута на своя аргатин с думите: „Мястото е мое, парите са мои, а на тебе това се пада!”

След това го предупредил, че ако се разприказва, зло го чака.

Въпреки предупреждението нажаленият ратай се оплакал от лошата постъпка на Емина, ио това не останало в тайна и наивният човек след време станал „джобат" (изгубил се).

(Наскоро бе намерен в близост с бившото Емииово чифличе заровен в земята кюп с кокалите на заклания и насечен на парчета мъж заедно с камата на убиеца, та никак не е изключено това да са „тленните останки" на неблагоразумия Еминагов аргатин.)

Някои твърдят, че с намереното злато Емин ага развъртял търговия с добитък и още повече забогатял, а това му дало възможност дв се издигне като предводител на кърджалийската дружина, която през 1792 година започнала своите подвизи с нападението върху Иробас.

Това е то всичко, достигнало до иас като предание за предкърджалийските" години на Еменаа Балталъ или накратко - „Еминджика".

Във връзка с това бих искал да изкажа само едно предположение, а именно, че търговските скиталчества на Емина едва ли са били свързани само с „алъш-вериша", че той навярно ще да е бил един от съгледвачите на така наричаните по онуй време „хасковски разбойници", а парите за купуване на чифлика не са били само от продажба иа памук и лук, но законен пай от тяхната (на разбойниците) плячка.

Може да е тъй, може и да не е, едно е безспорно: Еминовите лутаници из Румелия и крайдунавските земи са отворили очите на тоя буден по природа балканджня и той е изпрактикувал не само „алъш-вериша", но се е отлично запознал с пътищата, пътечките, с градовете и селата, които по-късно ще станат арена иа неговите нападения.

Срещите по пазарите и пътишата с многото хора, не ще и дума, са разширили неговия кръгозор, а неизбежните за едни кираджии авантюри и премеждия са му дали възможност да закали своя силен и жесток характер. Случката с наивния му ратай говори много добре за коравосърдечнето и лукавщината на Емина.

Съчетани с вродената му деятелност и алчност, тези качества ше направят от него един наистина страшен кърджалийски предводител, който непрекъснато ще се домогва (както по-нататък ще се убедим) до второто или третото място в империята.

Емин ага е бил, изглежда, и прозорлив, а това му е давало възможност да се огражда е верни и способни хора, каквито са неговите най-първи и най-прочути бюлюкбашии - Кара Иван от Иробас, Пехливан Кузю от същото село и Кара Георги от Новозагорско.

Първият от тях забягнал при Емина, след като годеницата му го изоставила, за да се омъжи за друг; Пехливан Кузю бил жаден за приключения, а третият. Кара Георги, потърсил Емниаговата закрила, след като при една свада убил по-големия си брат.

Емин ага обичал да приема в дружината си тъкмо такива - сритали се със света и с живота хора, защото по силата на обстоятелствата те са му били най-преданите и най-верните.

При тези „набори” Емин ага не правил особена разлика между българи, турци, гърци и албанци; достатъчно било да са му предани и „бабаити”.

Така в Еминовата дружина намерили прием много разбунтували се еничари, мародери, дезертьори (аскер-качаджъ) от султанската войска, отскубнали се от тъмниците катили, фалирали търговци, разпопени попове, убийци, крадци, нещастни любовници, опозорени ходжи, жадни за слава и богатство пехливани, авантюристи, а заедно с тях и много изпаднали в глад и немотия бедни планинци, които се надявали да намерят в кърджалийската дружина препитание за децата и за себе си.

Ето с тези, повечето местни хора, на брой около хиляда души, ездачи на коне и мулета, и толкова още пешаци, кърджалийският главатар пристъпил през 1792 година към следващия си подвиг.

РАЗОРЕНИЕТО НА СТАНИМАКА (АСЕНОВГРАД)

Изборът на тоя сгушен в подножието иа Родопите, богат с вино и коприна град очевидно не е случаен.

Бившият оцетар Емин ага добре е познавал неговото разположение и слабите му места, но въпреки това, преди да го нападне, той изпратил там свои шпиони, за да узнаят кои са богатите хора и каква е готовността на гражданите за отпор.

Шпионите се върнали и разказали, че градът е претъпкан с вино, с коприна и джамфес, яде, пие и не подозира грозящата го наласт.

След това известие въоръжената Еминова дружина се отправила дебнешката към ситата и весела Станимака, но когато приближила до града, оказало се, че не е сама; но пътя Еминовитс кърджалии се натькнали в мрачината на друга една кърджалийска чета под главатарството на Деведжиоглу - „Кескин даалия", който имал сьщите намерения към Станимака както й Емин.

Стар разбойник е бил Деведжиоглу. Неговото име се споменува в полицейските доклади през 1785 година като един от най-върлите размирници в казата Чирмен, който заедно с Гяур Хасан от Султанери и „събралите се при тях ариаути и планински твари" нападнал казата Узуяджа-абад Хаскьой, опожарил селата, избил жителите и разграбил имуществата им.

Еминаа си дал вид, че няма нищо против заедно с Деведжиоглу да нападнат я разграбят Станимака, но след като успял да приспи неговата бдителност, наредил през нощта дружината му да бъде изклана „до крак".

Двеста души били Деведжиоглувите хора и повечето паднали под ножа на Еминовите даалии.