Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2011 13:16 - КОГА БЪЛГАРИТЕ СЕ ЗАСЕЛВАТ НА БАЛКАНИТЕ
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 11142 Коментари: 1 Гласове:
8

Последна промяна: 24.11.2011 10:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Според Йоан Ефески при управлението на императора на Византия Маврикий /582-602/ от Скития се изселили трима братя, единият от които – Булгарос, с 10000 души се заселил на юг от Дунав.
Макар някои автори да подлагат под съмнение достоверността на посоченото известие и го обявяват за късна добавка, с известно основание може да се допусне, че навлизането на Булгарос в границите на Византия е възможно.
Това твърдение без проблем се свързва с по-късното на 
Анастасий Библиотекар който пише, че след разделението на империята между Валентиниан и Валент, българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав.
С положителност може да се твърди, че прабългарите навлизали по онова време (5 - 6 век) успешно не само в границите на Византийската империя, но и в страниците на историята.
През V в. арменският историк Моисей Хоренски нарича прабългарите "вхндур-булкар" и ги описва северно от Кавказ, в "земята на българите" (вероятно в западната половина на северните подстъпи към Кавказ). Въпреки различните интерпретации е ясно, че под натиска на хуните значителни прабългарски маси се устремяват на юг през планината, достигайки до Карс в днешна Източна Турция.
Тези прабългари, изглежда, запазват етническото си самосъзнание чак до ХVIII в.
     ***
В историческите източници многкратно е засвидетелсвувано, че преди своето заселване в Европа древният народ с име българи е живеел в района на планината Имеон.
Установено е също, че сарматски народи са станали основен компонент в етногенезиса на древните българи, които преди да започнат да се изселват към прикавказието и Европа са населявали районите на Памир, Балхара (Бактрия), Согд.
Голяма част от българския народ се задържа в земите около планината Имеон (Памир), на север от Балхара.
За това свидетелствува византийският историк Агатия: 
"Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, други ултидзури, а други буругунди".

В етногенезиса на древните българи, основни елемент е ираноезичните сармати. Тези сарматски народи са населявалите Балхара и Согд юечжи-тохари, както и от сарматското население на Боспорското Царство (загинало под удара на хуните в ІV век от н.е.). Основен елемент в българския етнос играе и сарматския народ БЕРСИЛИ, който ок. ІІ век има своя в прикавказието.
Всички познати ни български  имена имат ирански произход, като голяма част от тях фигурират сред сармато-аланските имена, фиксирани в  надписите от  Боспорското  царство, от  1-2 в. или от изворите за Берсилия.

  • ПРИКАВКАЗИЕТО
Кутригурите и пастирската култура.
За прабългарското население, което заемало земите източно от р. Днепър и в Приазовието, византийските автори през VI в. съобщават различни племенни названия, които затрудняват изследвачите в точното определение на етническата им принадлежност.
За прабългарскя народ, който обитавал земите западно от р. Днепър или изобщо бил разположен най-далеч на запад от всички други прабългарски племенни групи, се дава от някогашните извори названието кутригури.
Една интересна археологическа култура, датираща от края на VI в., се отъждествява с кутригурите. Това е т. нар. "пастирска култура", наречена по прочутото Пастирско градище на р. Рось.
В старото скитско градище, укрепено с валове, по това време живеело едно население, в чиято материална култура наред с общите за много народи в тази епоха черти се чувствуват специфичните белези на културата на прабългарите.
В тази култура се долавят белези от пред-хунската епоха, белези, които я свързват с културата на сарматите, и във всички случаи черти, които по-късно се развиват в т. нар. салтово-маяцка култура на Черноморието и Подунавието.
     ***

Ибн Расте (нач.на 10 век), казва - Българите се делят на три части - един се нарича Берсула, друг Есегел, а трети - Болгар.  
В същия тон е и известието на Бар Гебрей, който пък я нарича "страната на аланите" и я локализира около делтата на Волга. Михаил Сирийски, също причислява Берсилия към аланите. Любопитно е и самото име на страната Берсилия, което може да се свърже със българското свещенно животно - Барс (тигър).
Знаем, че страната се е сляла през 6-ти век със Оногондурската държава на Кубрат, а малкото писменни източника (4-5), описващи Берсилия, не са достатъчна мотивация за учените, за да започнат сериозни проучвания.
image

На картата е отбелязано местоположението на Берсилия - древната сарматска държава, на чиято територия се намират крепостите Булгар-Балк, Беленгар, Семендар и други.
За нея са оставени едва няколко писменни източника, който обаче я свързват със българите.

На картата виждаме и местоположението в VІ век на Кутригури и утигури, които в VІІ век летописите ги именоват Котраги и Оногондури.
Означен е и гр.Боспор, влизащ в пределите на Оногондурската държава - това е бившата столица на древното сарматско царство Боспор, престанало да съществува през ІV век унищожено от хуните.


Берсилите са едно от българските племена, имало свой град-държава между 2500 и 2000 г. пр.Хр., югозападно от Вавилон.
Сведенията за този град-държава бяха получени след публикациите и направените разкопки на града-държава Ибла в северна Сирия и специално, след откриване архива на този град-държава през 1985 г. съдържащ 17 500 клинописни таблички. При класирането на този архив, беше открит търговският договор между града-държава Ибла и града-държава А Барсил.
От този търговски договор се вижда, че градът-държава А Барсил е бил независим политически и икономически и се е управлявал от свой цар. Вижда се, че градът-държава А Барсил е имал търговски отношения със града-държава Ибла между 2200 и 1500 г. пр. Хр. (време на средния бронз).
В този договор се уточняват границите между два града-държави от това време, доста подробно описания за единият от тях.
Този договор е подписан не от двама царе, а от представители на две държави, което предполага по-дълготрайни взаимни политически и търговски отношения между две държави.
От този договор се виждат още редица факти, които хвърлят светлина върху присъствието и историята на едно от българските племена през това ранно историческо време, в този район на познатия тогава свят.
Каква е съдбата на този град-държава документирал писмено българско племенно присъствие в Шумер от това време, за сега ние не знаем.
Защо и кога са се придвижили обитателите на този град във следващите столетия ние също не знаем. Допустими са различни причини. Ние знаем, обаче, къде са се придвижили части от тези племена.
Каквито и да са били причините за раздвижването и преселението на народа, живял в града-държава "А Барсил", в края на Първото хил. пр. Хр., ние го виждаме отново на историческата сцена, като племе, имената на което са давани от съседните му народи, съобразно езика на който са говорили -
Берсили/Версили/Берчул/Базилк/Березити/Варсаци/.
Във края на първото хилядолетие пр. Хр., ние вече виждаме берсилите придвижени към северна Сирия, към Кавказките планини, Прикаспието, а по-късно към Дунавска България, Волжка България, и южна Мала Азия.
Писмени сведения от това време сочат присъствието на част от тези племена в просторите на приморски Дагестан, в Теркско-Сулакското междуречие (в северозападното Прикаспие), където ги намираме заедно с ираноезичните алани и други български клонове (племена) близки до сарматите. Също така берсилите имат самостоятелна държавна организация към края на I в. пр. Хр. или най-късно в началото на новото летоброене.
По-късно ще ги видим включени в хунската държава, а след разпадането и, по-късно са в ядрото на Велика България на Кубрат. След разпадането и на Велика България, ще видим част от тях останала смесила се с хазари и хуни.
 Друга част, придвижила се заедно със българските племена на запад съсредоточени около р. Места и западните Родопи.
     ***

За утигурите и особено за оногондур-българите също има немалко византийски и други сведения.
В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор в географията "Ашхарацуйц" оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи Северен Кавказ.
Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите.
 Подобни сведения оставя и Мовзес Хоренаци.

 


През 501 г. прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский, бившият Ак-керман - Бял град на татарски).
44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород.
През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живели много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

  • БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ - ХУНСКО ВРЕМЕ
Времето от началото на VI до средата на VII в. за огромния район на север от Черно море бе наречено от проф. Р. Рашев "българското време".
С етнонима "българи" по това време, изглежда, са отбелязвани широк кръг от съседни в географски и политически смисъл етноси, близки по произход, език, бит и култура, които през първата половина на VII в. в края на краищата влизат в доминираната политически от оногондурите имперска държава Велика България.
Съвсем същото явление може да се наблюдава в по-ранния времеви отрязък - от края на IV до самия край на V в., който често се нарича "хунско време".
Етнонимът "хуни" също обозначава всички етноси, обединени в хунската държава. "Българското време" е обединителен термин за голям брой етноси, които имат историческо място и време в източноевропейските степи.

      * * *

Тука специално внимание би било добре да се отдели на някои от авторите като напр. Петър Добрев, които правилно отричат тюркската и славянската теория за произхода на българите, но заедно с това отхвърлят и връзката с хуните.
Тази връзка с хуните обаче е добре установена и има редица документи и доказателства за това.
Проблемът, който заобикалят Петър Добрев, и други няколко автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е един общ събирателен термин за повече от 20 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя най-късно до III в. сл.Хр.
Те не могат да бъдат определени като "тюрки", тъй като тюрките като държавна формация се появяват няколко века по-късно.
Тези повече от 20 (според някои автори и 26) хунски народа, които през определени периоди влизат в империята на хуните не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (хун-ну или жунну - монголоезични) и западни (хунори - ираноезични).
Българите, готите, гепидите и някои други европеиди спадат именно към втората група. Въпреки разните спекулации, антропологически българите (в т.ч. и "прабългарите", които ние наричаме и "древни българи") са определени като индоевропейци. 

През 380 г. една част от хуните нахлуват в Източна Европа (380 - 460 г.) и стават известни като хуни, huns, руски гуни, старобългарски хунав.
Най-известният им водач е Атила, обединил и многото местни племена.
Напоследък обаче се оказва, че връзката на Атиловите хуни с източните хунн-ну не може да се докаже...
До края на XIX-ти век европейската историческа наука е приемала скитите и сарматите за хуно-тюркски народи - представа, която после е коригирана.
По силата на същата инерция обаче появилите се в района по-късни прабългари, авари и хазари също са приемани за хуно-тюркски народи. По това време тази представа е изглеждала естествена пред вид на  господството на Османо-турската империя на Балканите, в Мала Азия, както и на тюрките в Средна Азия.
Едва в началото на XX-ти век е доказано, че езикът на скитите и сарматите е от източно-ирански произход.
Сега има убедителни доказателства, че прабългарите, аварите и хазарите в преобладаващото си мнозинство също са източно- иранци и имат език и култура близки до този на сарматите.
     ***
Повечето съвременни летописци както посочихме разпознават ясно българите (прабългарите) и ги отличават от аварите, тюрките, хазарите и пр.
През VI в. се различават две водещи прабългарски племена - утигури и кутригури.
Утигурите обитават северното и отчасти източното крайбрежие на Черно и Азовско море, а кутригурите - степите между Дунав и Дон, на територията на държавата на Ернак (Ирник).
До 558 г. кутригурите заедно с антите оплячкосват поне 12 пъти отвъддунавските византийски земи.
През 493 и 502 г. те застрашават пряко Константинопол.

Йоан Антиохийски ни съобщава, че през 482 година, когато остготите нападнали придунавските провинции, император Зенон (474-491) се видял принуден да повика не помощ "за пръв път тъй, наричаните българи"
 срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий.
През 488 г. Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.
През 499 г. е решаващата българска победа при р. Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист.

Марцелин Комес, който е илириец и съвременник на тези събития, отбелязва в своята хроника под година 499 следното: "Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесет хилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против кутригурите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където повече от четири хиляди наши, загинали или по време на бягството, или във водите на реката; „там загина илирийската войнишка храброст”arcellinus Comes, Chronica minora, p. 94).
    През 505 година водачът на разбойническата група Мундо (според изворите родственик на Атила, като според едни бил гот, според други - гепид) бил атакуван край областта, където се влива Морава в Дунав. Ромейте били повикали на помощ българите.
В битката българите били разбити 
(Магcellinus Comes, p.96; Jordanes, Roana, p.46; Getica, р.125; Ennodius).  

През 507 година българите се заселват в дн. Македония, тогава наричана Долната земя.
    През 504 г. готския крал Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.
През 505 г. военачалникът на Илирик Сабиниан с 10000 войници заедно с отряд от българи се опитва да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо.
С две съобщения Теофан ни уведомява за заселвания на българи на балканите, в своята Хронология:    1. "В тази година (501-502), така наречените българи, за които до тогава никой нищо не бил чувал нахлули в Илирия и Тракия."  и      2. "В тази година (513-514) Виталиан, завладявайки цяла Тракия, Скития и Мизия с [помощта на] множество хуни и българи, покорил Анхиало и Одесос, и като поразил Кирил, тракийския военачалник (стратилат) и опустошавайки всичко, дошъл до самия Константинопол."     Второто съобщение на Теофан се отнася за 515 г., когато българският владетел Виталиян повежда обединените войски на хуни и българи срещу Византия, като достига до Цариград.
За да се защити, император Анастасий изгражда наречената на него Анастасиева стена. 
    През 517 г. кутригурите (наричани и "българи") отново нахлуват на Балканите и в много по-голямо количество, като се спускат към Македония, Епир и Тесалия и достигат плячкосвайки чак до Термопили. Беззащитните села били нападани а укрепените градове били избягвани.
За 1000 фунта злато илирийският управител Йоан трябвало да откупва пленниците. Неоткупените пленници за поругание бивали изклани под стените на непревзетите градове пред очите на страхливите гарнизони. 
Император Анастасий I не можал да предприеме нищо против тия безнаказани действия на кутригурите и се ограничил само със защитата на столицата, като построил известната „Дълга стена” от Деркон на Черно море до Силиврия на Мраморно море.
    В 519 г. българи нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527 - 565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.
През 530 г. Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика.
В
 535 г. българите се споменават като участници в битка при р. Йатрус.
През 538 г. Анастасий Библиотекар отново за българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.
През 539 г. Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е огромен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.
През 546 г. Византия е започнала често да използува услугите на българите във войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно настоява пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за Италийската експедиция българи.

През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.
През 548 г. византийската войска в областта Кампания (Италия) изпратена за военни операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила. 
През 548 г. Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи.
Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.
  През 552 г. новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила.
     ***
През 60-те години на VI в. влиянието на утигурите и кутригурите достига своя апогей и Прокопий Кесарийски свидетелствува, че императрицата е била принудена да се обърне към вожда на кутригурите Заберган с молба да посредничи между Византия и Персия.
Според малка група днешни изследователи смятат, че кутригурите са само сродни на българите племе, но самите не са българи.
Имаме обаче свидетелството на
съвременника Виктор Танунски, който нарича кутригурите и кхан Заберган - "българи".
През 560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол.
Най-сериозната за Византия опасност настъпва именно тогава - зимата на 558-559 г., когато кутригурите, разделени на две колони, се насочват едновременно към Цариград и към Солун.
Империята трябва да напрегне всичките си сили без остатък, за да се справи със смъртоносната заплаха.

Кутригурите през били водени от своя кхан - Заберган.
Той успял да организира такова голямо нападение, че откъм сушата обсадили Константинопол и заплашили да унищожат императорската власт из целия Балкански полуостров.
Юстиниян спасил владенията си с огромен откуп, даден на кхан Заберган, но същевременно подтикнал кхана на утригурите Санделих да нападне земите на Заберган и така да го принуди да се откаже от Византия.
    За това нападение Юстиниан положил много усилия и обещания, като отправил до Санделих следното послание: "Заберган, кхана на кутригурите, се появи пред стените на нашата столица за да покаже пред нашите очи своята мощ, както и своето превъзходство над Вашия народ. Тъи като той каза, че е по-силен от вас, затова и той получи даровете, които ние ви бяхме определили. Ако той е излъгал, ще ви е лесно да вземете от него определените за вас дарове. Ако пък е казал истината (което вярваме и ние), то тогава той, Заберган, ще получи даровете, които ние сме определили за вас.". 
След това кутригурите се отказали от Византия и почнали да нападат отново Италия в съюз с лангобардите и др., но и същевременно да враждуват остро с утригурите, която вражда докарала и двете български държави да попаднат в 560 г. под властта на аварите.
      ***
В средата на VI в. от изток се появяват две нови мощни етнически групи - авари и тюрки.
Аварите разпростират властта си от р. Волга до Панония.
Хронистите датират тяхното пратеничество при византийския император в 563 г.
През 567 г. аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.
През 569 г. лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия.
С лангобардите заминават и голяма група гепиди и българи.
Те се установяват в Етрурия - областта Беневент и дълго време селищата им носят техните имена, а населението е двуезично.
В 573 г. император Юстин II сключва мир с аварския каган.
Като залог за мира той иска децата на кагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в каганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските първенци.
Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. 
В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.
През 593 г. папа Григорий Велики (540-604) в IV-та книга на "Диалози", разказва случаи с ранено воловарче и българин - спатарий на военачалника Нарсес.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския каган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите. Примерите са красноречиви. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.
В 595 г. авангардът на византийската армия е командуван от Петър - брат на василевса, който попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския каган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове.
Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на кагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката.
10 000 българи със семействата им, заселени като федерати южно от Дунава по времето на Маврикий през 587/588 г.
      ***
През следващите десетилетия българите завладяват значителна част от Балканския полуостров и като се смесват със заварените местни трако-илирийци образуват основното население в днешните български земи, което заварва Есперих 675-680 г.
Родения в Тракия Йорданес -  готски историк (роднина на остготския крал Теодорих), живял в земите на дн. България, пише в книгата си "De origine actibusque Getarum" (За произхода и делата на готите - написана около 551 г.), че по брега на Черно море живеят българите: "Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt". Равенския космограф допълва известието: "че в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят".

Какво е карало Византия така панически да мобилизира всички свой средства срещу българите?
Единственият логичен отговор на този въпрос е в българската настоичивост да превземат балканският полуостров.
Първите набези над него започват през 3-4 век, за да може през 6-ти, българите да достигнат до самият вход на полуостров Пелопонес, и да превземат град Коринт - вратата за най-южната част на полуострова.
За това говори през 13 век Исодор Киевски (по националност грък), виден духовник в Русия. Той очевидно е боравел с източници, който ние днес нямаме но пише: Оногурите донесоха разруха на Македония, Тесалия, Гърция и всички селища в оластта Термопили, те разграбиха /земята/ чак до Коринт и превзеха с бърз набег този град без да срещнат съпротива/без да употребят сила.

Именно заради българският устрем, Византия е подкупвала нееднократно приятели, врагове, а дори и братя, да нападат българите. Резултатътарски не закъснява. 
Израсналият в Константинопол Кубрат, слага още по-изчистена визия за предстоящето българско преселение и завземане на територия. Бидейки в елинска среда, той успява да изучи ромеиският нрав и да се предпази от него във цялото си управление. Скоро след смъртта му се вижда и резултатът - Оногури, Кутригури, Берсили... - сродните български племена действат координирано и основават няколко държави, и все с едно име ги наричат - Българи.
 



Гласувай:
8


Вълнообразно


1. bulgares - Марцелин
18.02.2018 16:40
Точният цитат от Марцелин е "Арист, началник на войската в Илирик, се отправил с петнадесет хилади (15 000) войници и с петстотин и двайсет (520) коли", а не 50,000 войници
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 1378678
Постинги: 73
Коментари: 533
Гласове: 643
Архив